Стефан Нойков
С „Левски“ по дългия път през времето (1)

Предговор

Длъжен съм да напиша тази книга.

Съзнавам го отдавна. Само че в случая въпросът не е толкова до съзнанието, колкото до нещо съвсем друго — когато си прехвърлил осемдесетте (с две години съм по-стар от „Левски“). И когато близо петдесет години си прекарал във всекидневния печат, тази безпощадна мелница на творчески пориви и възможности. Да, когато по живо, по здраво си навъртял осемдесет лазарника и кусур и краката все още те държат, всичко ти е програмирано: сутринният вестник с кафенцето (със солидна доза леблебия), което ще ти поднесе грижовната съпруга, обиколката по магазините с торбата и списъка за покупки (пак от съпругата), коментар по положението на крак с приятели, разходки из парка, някой и друг час с телевизора (при условие че си заслужава), срещи с близки семейства. Край на творческите амбиции и ангажименти, край на психическото натоварване и напрежение. Въобще, почивка и спокойствие. И грижи за внучето, разбира се. А то е левскарче, разбира се.

Длъжен съм да напиша тази книга за футболния клуб „Левски“.

Много сутрини съм се събуждал с такава мисъл. И със съзнание за задължение към тоя обаятелен свят на „Левски“. Това е съзнание за личен дълг към моя клуб и към безбройните му верни приятели, които за мене винаги са били най-ценният му капитал. А аз имам какво да им разкажа. Може би по-добре от всеки друг (както ме убеждават приятели от света на „Левски“). И то не защото съм, да кажем, по-способен от всеки друг, а просто защото така се случи, че с времето успях да събера истинско богатство от факти, размисли и емоции от живота на моя клуб.

Всичко за мен беше започнало много, много отдавна, някъде към 1924–1925 г. като ученик в прогимназията (по тогавашната система) в родния Плевен. Беше идиличното време на парцалената топка и махленските клубчета, времето и на първите спортни клубове. Мачовете между плевенските „Скобелев“, „Победа“, „Вит“, „Левски“, „Ботев“ бяха за нас, момчетата от махалата, допир с истинския, недостижимия в мечтите ни футбол. Неповторимо удоволствие ни беше да застанем до вратата на кафенето, което беше нещо като „канцелария“ на клуба „Победа“, и да наблюдаваме вълнуващ ритуал: младежите сваляха костюмите, обличаха бавно спортните екипи и така, пред очите ни извършваха чудното си превъплъщение във футболисти. Следваха нови вълнения: тръгването от кафенето към игрището извън града. О, това беше тържествена процесия! Играчите имаха тогава твърдо установен модел: върху спортния екип обличаха палтото, но не го закопчаваха и под него се виждаха фланелката и гащетата. Така с вдигнати яки и с ръце в джобовете, футболистите вървяха — бавно, мълчаливо, с достойнство, бутоните на обувките им чаткаха по калдъръмените улици. Заедно с тях вървеше цяла свита от деятели, приятели и почитатели, подтичвахме и ние, оживени, възбудени хлапета от махалата. Така е било и в София по онова време — години по-късно Тодор Мищалов, един от най-уважаваните български футболисти, ще ми разкаже как играчите на някогашния доайен ФК 13 например напълно екипирани са отивали пешком от тяхната „канцелария“ в едно мазе на улица „Граф Игнатиев“ чак до старото игрище „Славия“ при Руския паметник. Как ли са чаткали техните бутонки по софийския паваж… Разказвам ти всичко това, драги читателю, за да имаш известна представа за епохата, за която става дума.

Хоризонтът на спортните ни интереси се разширяваше. Тогава у нас още нямаше радио (по-късно ще науча, че първата информация в ефира от Радио София е била излъчена през 1929 г.), телевизията беше въобще непознато понятие, оставаха вестниците, които бащите ни купуваха, и ние свикнахме да поглеждаме към спортните новини. В тях се пишеше най-много за футбола и за мачовете между софийските отбори. Беше времето на „Левски“ и „Славия“, тези имена най-често срещахме, техните мачове се описваха надълго и нашироко. За „Левски“ и „Славия“ слушахме да разговарят играчите на плевенските клубове и силно впечатление ни правеше с какво уважение споменаваха имената на техни прочути футболисти. Така „Левски“ и „Славия“ навлязоха в нашия юношески мир, окръжени от ореола на нещо недостижимо. Като някакви футболни богове ни се струваха тези играчи, за които така често пишеха вестниците, поместваха и снимките им.

И един ден, както бяхме насядали в разградения двор, в който ритахме парцалената топка, единодушно решихме да променим името на махленското ни клубче „Ураган“ — да го кръстим „Левски“. Защо избрахме това, а не другото име? На първо място заради името на Апостола на свободата, така скъпо на всички ни. Разбира се, и заради успехите на софийския „Левски“ — по това време беше най-силният в столицата, печелеше в София и в Букурещ шумни международни победи, предизвикали изблик на национална гордост и в Плевен. Бях нещо като секретар на махленското ни клубче, едно от момчетата ми беше дало бракуван бакалски тефтер на баща си и на първата му страница бяха имената на членовете на нашето клубче. Същия ден седнах у дома, задрасках името „Ураган“ и бавно, внимателно, с големи букви написах — „Левски“.

Може ли някой да предвиди какво ще му донесе времето? Можеше ли в ония далечни години да ми мине през ума, че ще дойде време, когато ще пристъпя прага на жизнерадостния, завладяващ свят на „Левски“ и ще навлизам с вълнение в него? Като студент в Юридическия факултет сътрудничех на стария вестник „Левски“, после станах репортер в редакцията на някогашния вестник „Спорт“. Възможно ли беше някога, в махалата в Плевен, да помисля, че ще се запозная с ония славни футболисти на „Левски“, чиито имена и снимки бях срещал във вестниците, и че често ще разговарям с уважение с тях? И с мнозина от основателите на клуба, които все още бяха между нас? Така научавах важни факти от историята на „Левски“ — без, разбира се, за миг да ми мине през ума, че ще дойде ден, когато тези факти ще ми послужат за тази книга. Можех ли навремето да допусна, че ще стана състезател в отбора на „Левски“ по тенис на корт и в продължение на няколко години ще защитавам престижа на клуба в силно оспорвани турнири? Или че ще участвам в редакционния съвет на обществени начала, който издаваше месечния бюлетин на клуба? Как можех тогава, в нашето махленско клубче, да помисля, че ще бъда член на футболната секция и председател на треньорския съвет на „Левски“, и то в трудни години, когато на изпитание беше поставена преди всичко моралната устойчивост? И че по повод 50-годишнината от основаването на клуба ще напиша книга, която за късо време достигна до нумизматична стойност? И че ще ми бъдат връчени карта и значка на почетен член на „Левски“?

Да, длъжен съм да напиша тази книга.

Всичко се мени на тоя свят, тече времето. А дали времето не си е едно и също, дали не е прав онзи мъдрец Ронсар, когато твърди, че не времето тече, а ние изтичаме в него?… Мисля понякога за промените в съзнанието ни. За нас, хлапетата от махленското клубче в Плевен, например най-голямата радост навремето бяха бурните мачове с парцалената топка в някой разграден двор. Никога не бяхме чували за някаква магия на футбола. И щяхме да недоумяваме, ако някой би започнал да ни говори за такава магия. Години трябваше да минат, за да почувстваме и разберем каква невероятна мощ може да се крие в тази магия на футбола. Да, в красивото, съкровено чудо каквото е любовта например, мъжът може най-искрено да отдаде сърцето си на една жена, после все така искрено ще го отдаде на друга, след това може и на трета… Във футбола не е така — дадеш ли веднъж сърцето си на един клуб, даваш го за цял живот!

Ето, ние, бившите „ураганци“, отдадохме сърцата си на „Левски“. И един път сърцата отдадени, те остават верни до последния дъх, никакви обществени явления, промени, изненади, обрати, аргументи и поводи не са в състояние да те накарат да изневериш. В момента, в който даваш сърцето си, твоите избраници може да са на върха на славата, сияещи, непобедими. Но годините минават, ти вече си свалил някогашните си футболни богове на нашата грешна земя, неведнъж те са те разочаровали, огорчавали, дори възмущавали — и все пак ти им оставаш неизменно верен, оставаш покорен докрай на една идея, свързана в съзнанието ти с името на любимия клуб. Оставаш неизменно верен на първия, чистия, безкористния и неповторимия трепет, който футболът е предизвикал в сърцето ти. Може би това е вярност и към твоето детство и младост, вярност към мечтите на най-хубавите ти години…

В нашата махала навремето тези въпроси не ни занимаваха, нито въобще можеха да ни дойдат наум. Просто последвахме трепета на сърцата си. И ги отдадохме на „Левски“. Изцяло и завинаги!

Длъжен съм да напиша тази книга.

Сядам пред пишещата машина — и ето че през ума ми минава една реплика от чудесната творба „Предречено от Пагане“ от Вера Мутафчиева (цитирам по памет): „Историята не е в самите събития, тя е в това, което е написано за тях…“

Може би заслужава да се замисли човек върху тези думи.