Дейвид Морел
Ловци на време (68)

3

Намираха се в пещера. Сталактитите и сталагмитите закриваха частично гледката на Бейлинджър и Аманда. Освен това тънкият лъч на фенерчето не им позволяваше да видят всичко наведнъж. Аманда бе принудена да го мести от предмет на предмет, от място на място, от една жива картина към друга.

Труп до труп.

Пред тях бяха гражданите на Авалон. Дрехите, в които бяха облечени, навярно са неделните им одежди за църква, прашни и посивели след изминалите век и нещо. Лицата им, досущ като това на Пентикост, бяха изпити, с изпъкнали под съсухрената кожа скули. Мумифицирани от консервиращия студ в тунела, хората изглеждаха смалени. Дрехите висяха по телата им като плащаници.

Групата, която се намираше най-близо до Бейлинджър и Аманда, се състоеше от четирима мъже, играещи карти на една маса.

— Не забравяй, че не бива да докосваш нищо! — предупреди я Франк.

Мъжете бяха завързани за столовете, но за разлика от въжетата на Пентикост, техните бяха замаскирани. Картите бяха залепени за дланите им. Извитите им ръце бяха приковани за масата с пирони. Пред тях имаше купчина пари.

На съседната маса също имаше мъже, но те седяха пред бутилка уиски и чаши, покрити с прах. На столовете им ги крепяха въжета и пирони.

— Грехове — промърмори Бейлинджър.

На една по-дълга и по-отдалечена маса видя мъже, жени и деца, насядали пред чинии, в които навярно някога бе имало планини от храна. Сега обаче в тях се издигаха изсъхнали купчини от неопределено естество. От устите на хората се подаваха кости, които приличаха на свински ребра и пилешки бутчета.

На едно легло две мумифицирани жени лежаха под един гол мъж. На друго легло седеше мъж и опипваше две голи деца, момче и момиче. Трети гол мъж лежеше по лице върху една маса, а върху него — друг мъж, пак гол. По-нататък пък се виждаше мъж, който правеше секс с куче.

— Изглежда, преподобният Пентикост е имал фобия от секса — каза Аманда.

Една жена седеше пред прашно огледало, а пред нея имаше четка за коса и кутии със спечен грим. На една маса лежеше по очи мъж с дупка в слепоочието и револвер в ръката. Една мумия свиреше на цигулка, а мъж и жена танцуваха, притиснати толкова плътно един в друг, че прегръдката им изглеждаше невъзможна, докато Бейлинджър не осъзна, че бяха заковани за разположена между тях дъска.

Накъдето и да насочеше фенерчето Аманда, се виждаха подобни живи картини.

— Музика и танци? Пентикост явно е смятал доста неща за грехове — отбеляза Франк. Лъчът на фенерчето освети видеокамера, монтирана на една от стените. Като тръгна гневно към нея, той попита Господаря на играта: — Като изключим мъжа с дупката в главата, как са умрели всички тези хора? Какво е това — масово самоубийство като онова, при което Джим Джоунс^[1] е накарал хората си да изпият отровен кул-ейд^[2]?

— Флейвър-ейд^[3] — поправи го гласът. — Джоунс е сложил вътре цианид. Църквата му се е наричала Храмът на народа. Над деветстотин негови последователи са се самоубили. Джоунс ги е подтикнал да протестират срещу „условията на един нечовешки свят“. В последно време това е само едно от многото масови самоубийства по религиозни причини. В края на 90-те години на XX век членовете на сектата Орденът на Слънчевия храм се самоубили, за да избягат от злините на този свят и да намерят подслон в едно райско място, кръстено на звездата Сириус. Последователите на култа Райските порти са изпили отровна водка, за да отидат в рая с помощта на космически кораб, който бил скрит зад приближаващата се комета Хейл-Боп. Но моите любимци са последователи на Движението за възстановяване на Десетте Божи заповеди. Те са имали видения на Дева Мария и са вярвали, че светът ще загине на 31 декември 1999 година, в навечерието на новото хилядолетие. Когато Апокалипсисът не настъпил, извършили нови изчисления и решили, че датата, на която действително ще дойде краят на света, е 17 март. Над осемстотин души са загинали в очакване на това, което според тях щяло да бъде свършекът на времето.

— Значи съм прав — каза Франк. — Било е масово самоубийство.

— Не. Нито един от тези хора не се е самоубил, дори и мъжът с дупката от куршум в главата. Изстрелът е произведен след смъртта му.

— Тогава…?

— Масово убийство — отговори Господарят на играта. — Пентикост е убил всичките двеста и седемнайсет жители на града, осемдесет и пет от които са деца. А в добавка е убил и домашните им любимци.

— Толкова много хора срещу един-единствен човек — каза Бейлинджър с глух глас. — Със сигурност са можели да го спрат.

— Не са знаели какво става. Пентикост ги е убедил да дойдат тук в навечерието на 1899 година, защото те вярвали, че ще бъдат пренесени на небето. Вярвали са го толкова силно, че тръгнали насам по време на буря. Пентикост ги уверил, че мината е уреченото място. Той се е нуждаел от тази пещера. Тя е била единственият начин да убие всички наведнъж.

— Как? — настоя Аманда. — С отрова? Разполагал ли е с достатъчно храна или вода, за да отрови всичките двеста и седемнайсет души? И как е успял да я отрови, без те да забележат?

— Не ги е убил чрез храна или вода.

— Ако не ги е застрелял, не виждам как би могъл да убие толкова много хора наведнъж.

— Арсеникът е интересна субстанция. Когато я нагреят, тя не се втечнява, а се превръща направо в газ.

— Пентикост ги е отровил с газ?

— Той мирише на чесън. Проникнал е от запечатана зала със скрити вентилационни отвори, така че е нямало как да спрат разпространението му из мината. След като запалил огъня, който е загрял арсеника и е предизвикал отделянето на газа, Пентикост излязъл от мината и е заключил изхода. По онова време постройките в подножието на склона са били непокътнати. Той изчакал бурята да премине в една от тях. После отворил вратата на мината и оставил газа да се разсее през една вентилационна шахта. По-късно е подредил живите картини. Искал е Гробницата на земните желания да бъде урок за бъдещите поколения. Когато е изпълнил мисията си, Пентикост организирал собствената си жива картина, после се е отровил и е отишъл там, където според него се намирал раят. Както ти отбеляза по-рано, в мините и пещерите няма много насекоми и микроби. Това е другата причина, освен студа, телата да се мумифицират. Но в тази мина все пак е имало някакви насекоми. Те обаче не са могли да си свършат работата, защото арсеникът, полепнал по телата, ги е убил.

Бейлинджър разглеждаше с отвращение живите картини.

— Докато идвах насам, ти ми каза, че Гробницата ще ми покаже смисъла на живота. Не виждам какъв е той, освен факта, че всички умират.

— Но не и ние — подчерта Аманда. — Поне не тази вечер. Намерихме Гробницата преди полунощ. Победихме! Трябва да се махнем оттук!

Господарят на играта не отговори на изявлението й, а вместо това каза на Франк:

— Смисълът на живота — неговият ад — е в това, че хората вярват в идеите, които им хрумват. Нещо по-лошо — те се опитват да осъществят тези идеи. Да вземем например ужасните масови убийци от миналия век. Хитлер. Сталин. Пол Пот. Заради тях са загинали милиони хора. Тези мъже давали ли са си сметка, че са луди? Едва ли. Те са вярвали, че страданието, което са причинявали, е нищожна цена за осъществяването на идеите им. Древните хора са смятали, че небето е купол с дупки, през които прониква Божествена светлина. Това е била тяхната реалност. По-късно хората са вярвали, че Слънцето се върти около Земята, която според тях е била център на Вселената. Те са смятали това за реалност. После Коперник е доказал, че Земята се върти около Слънцето и че то е център на Вселената. И това се е превърнало в реалност. Реалността е в нашето съзнание. Как иначе някой би могъл да обясни случилото се в тази пещера? Преподобният Пентикост и Джим Джоунс, Орденът на Слънчевия храм и Движението за възстановяване на Десетте Божи заповеди. Мислите са контролирали възприятията им. Космически кораб, скрит зад кометата Хейл-Боп? Ако мислиш за него, той става реалност. Да отровиш двеста и седемнайсет души, за да дадеш урок на бъдещите поколения? За Пентикост това е била най-очевидната идея, която е можела да му хрумне. „Ние създаваме своя собствена реалност“, каза веднъж един от помощниците на президента Буш-младши. Истината, която внушава Гробницата на земните желания, е, че идеите контролират всичко и че всичко е реално.

— Което означава, че твоята идея не е по-добра от идеите на всички останали! — повиши глас в изблик на гняв Бейлинджър. — Твоето мислене е точно толкова погрешно, колкото и това на Пентикост! Такава е и играта хи! Но сега тя свърши! Ние победихме! Тръгваме си!

Гласът не отговори.

Франк махна на Аманда да насочи лъча на фенерчето към изхода. Те тръгнаха към другата зала, в която преподобният Пентикост беше прекарал повече от сто години, за да посрещне бъдещето.

Ударната вълна ги връхлетя изненадващо. Бейлинджър стегна мускулите си и в същия миг до тях достигна грохотът на експлозия. Стените потрепераха. Посипа се градушка от камъни. Франк се олюля и едва не падна.

— Не! — изкрещя той, когато ехото от грохота започна да утихва.

Двамата с Аманда се втурнаха към тунела, но пътят им беше преграден от гъст облак прах. Те се разкашляха и заотстъпваха колебливо назад.

Аманда се обърна, като се оглеждаше за камера.

— Кучи син! Каза ни, че никога не лъжеш! Закле се, че никога не си създавал нечестна игра! Обеща, че ще ни пуснеш живи, ако спечелим!

Господарят на играта запази мълчание.

Постепенно прахта се слегна. Бейлинджър и Аманда тръгнаха предпазливо напред, като насочиха лъча на фенерчето към края на тунела. Стигнаха до мястото, където бяха оставили тялото на Рей. Сега трупът на пилота беше затрупан от скални отломки.

— Джонатан сигурно е взривил GPS приемника на Рей — каза Франк.

— Не ме наричай Джонатан! — сопна се гласът.

— Защо не? Ти вече не играеш по правилата. Защо, по дяволите, да те наричаме Господаря на играта?

— А кой е казал, че играта е приключила?

Бейлинджър и Аманда се спогледаха на светлината на фенерчето.

— Не знам колко дълго ще издържат батериите. Ти донесе ли други? — попита го тя.

— Не.

След като помълчаха известно време, обзети от отчаяние, Аманда каза:

— Може да си направим факли от дрехите в Гробницата. — Тя се помъчи да звучи оптимистично, но гласът й изневери. — Лоша идея. Пламъците може да възпламенят минния газ.

На Франк му хрумна нещо:

— Ако имаше газ, той нямаше ли да ни е убил вече? Нямаше ли да се е възпламенил от експлозията?

— Може би. Но сега ми идва наум, че пламъкът на факлите ще погълне кислорода, с който разполагаме. Ще се задушим по-бързо, отколкото ако останем да чакаме в мрака.

Тя млъкна.

Разнесе се ръмжене. Двамата с Бейлинджър се обърнаха рязко и фенерчето освети двете кучета, които го бяха подгонили при оврага. На Франк му се стори, че кучетата са станали по-големи. Очите им червенееха на светлината. От челюстите им капеше слюнка. „Мили боже, последвали са ни в мината!“ — помисли си той.

Кучетата тръгнаха към тях, като се зъбеха. Бейлинджър вдигна пушката, но реакцията им беше мълниеносна. Преди да успее да натисне спусъка, те се обърнаха и избягаха в тъмнината.

— Хванати са в капан също като нас. Нямат друга храна. Когато това фенерче угасне… — Аманда не намери сили да довърши мисълта си.

— Да, става все по-трудно да гледаме оптимистично на нещата. — Той продължи да държи оръжието насочено към мрака.

— Фенерът — рече тя.

— Какво за него?

— Ако е бомба, можем да го използваме, за да взривим камъните, които ни препречват пътя. — Фенерчето в ръката й примигна.

— Може би. А може тунелът да се срути от силата на взрива.

— Ами вентилационната шахта, която спомена Господарят на играта?

— Да. — Франк усети наченки на надежда. Прашинките в лъча на фенерчето се движеха, сякаш под въздействието на едва доловимо въздушно течение.

Тръгнаха бавно напред. Аманда шареше с бледия лъч от едната стена на тунела до другата. Бейлинджър се ослушваше за кучетата. Устата му пресъхна. Направиха широк завой и се озоваха пред продължението на тунела. В него нямаше никой.

— Кучетата трябва да са отишли в Гробницата — каза тя.

Франк се приближи до входа на първата зала, като държеше пушката в готовност за стрелба. Аманда освети залата. Преподобният Пентикост ги посрещна с ръка върху книгата, която притискаше до гърдите си.

Бейлинджър тръгна към входа на Гробницата. Аманда го последва, като остави тъмнината да погълне проповедника. В същия миг от пещерата изскочи тъмна фигура. Кучето се гмурна под пушката и блъсна Франк в гърдите. Оръжието отхвръкна нагоре, а той натисна инстинктивно спусъка. Звукът от изстрела прозвуча оглушително в тясното пространство. Разхвърчаха се скални отломки. Франк залитна под тежестта на кучето. Те се блъснаха в Пентикост, събаряйки дъската, която го крепеше. Бейлинджър падна върху мумията и чу прашенето на сухите кости.

Кучето заби нокти в гащеризона му, като щракаше със зъби и се мъчеше да прегризе гърлото му. Той пусна пушката и се напъна да го отхвърли от себе си, но звярът се вкопчи в дрехата му още по-здраво. Бейлинджър го стисна за врата, но кучето се опита да захапе ръцете му, като пръскаше слюнка. Обзет от отчаяние, той измъкна автоматичния нож, който държеше в един от джобовете си. Натисна с палец копчето и го отвори с една ръка. После го заби в косматото тяло, но улучи ребро. Кучето продължи да се опитва да докопа гърлото му. Франк нанесе нов удар с ножа, този път го заби под ребрата на животното и направи разрез. Бликна гейзер от кръв. Изглежда, острието беше засегнало важен орган. Кучето се разтресе от конвулсии.

Франк го отхвърли от себе си и се изправи на крака, като грабна пушката и я насочи към входа на Гробницата. Сърцето му туптеше бясно, гадеше му се. Извика:

— Внимавай за другото куче!

Аманда се завъртя, описвайки кръг с фенерчето.

Единственият шум, който се чуваше, беше учестеното дишане на Бейлинджър. Той сведе поглед към мумията на Пентикост, която се бе разпаднала на парчета. В ноздрите му нахлу зловонна миризма.

— Кучето ухапа ли те? — попита Аманда.

— Щях да съм изненадан, ако не беше. — Предницата на гащеризона му висеше, разкъсана. Одраната му кожа пулсираше от болка. Раните му бяха покрити с кръв, като част от нея беше на кучето.

— Дори и да не те е ухапало, изцапало те е със слюнка. Трябва да ти бият инжекция против бяс.

— Което предполага, че все пак ще се измъкнем оттук. Харесва ми оптимизмът ти. — Бейлинджър забеляза, че облакът прах, който се бе вдигнал по време на борбата, е започнал да се разнася. — Не ти ли се струва, че от Гробницата идва въздух?

— Сега, като го казваш — да.

— Вентилационната шахта.

Те влязоха в Гробницата.

„Кучето, което е тук, е по-голямо от другото — помисли си Франк. — Ако ни нападне, ще ни е по-трудно да се справим с него“.

Изглежда, беше изказал мисълта си на глас, защото Аманда отговори:

— Ако е по-голямо, ще го видим по-лесно. А това ни дава предимство.

— Да бе, огромно предимство. Преимуществото е на наша страна. Не знам как не се досетих за това по-рано.

— Беше удивен от решителността й.

Тя раздвижи фенерчето наляво-надясно, като търсеше кучето сред сенките, които хвърляха гротескните живи картини. Бейлинджър взе малко прах от пода и го хвърли нагоре, а светлинният лъч му разкри, че прашинките се отдалечават от него, носени от едва доловимо въздушно течение. Те продължиха напред, като се опитваха да установят откъде идва течението. Докато вървяха, Бейлинджър се ослушваше за ръмжене или дращене на нокти. Двамата с Аманда минаха покрай мумифициран мъж, който се бе изтегнал на стола си с ръка върху слабините.

Стигнаха до една стена и тръгнаха покрай нея, докато не се натъкнаха на бариера от скални отломки.

— Тук май има кухина — каза той.

Аманда освети една дупка над върха на купчината камъни.

— Ето откъде идва въздухът.

Франк обърна неспокойно гръб на пещерата и кучето в нея. Остави пушката и се опита да се покатери по чакъла, за да види какво има от другата страна на дупката, но купчината беше прекалено стръмна и камъните се откъртваха под краката му. От рязкото движение раните от кучешките нокти на гърдите му го заболяха още повече.

— Мислиш ли, че ще успеем да разчистим отвора с голи ръце? — попита той.

— Преди да се изтощят батериите на фенерчето? — Аманда поклати глава. — Ръцете ми са ужасно изранени. Ще работя с всички сили, но ще мине доста време.

— Ако издигнем платформа от камъни, можем да се покачим върху нея и да разширим дупката. — Нащрек за кучето, той вдигна един камък. Ала внезапно застина. — Не подушваш ли нещо?

— Какво например? — Аманда не откъсваше очи от отвора над върха на купчината. — А, да. Мирише ми на…

— Чесън. — Бейлинджър отстъпи назад.

— Арсеник — каза тя с треперещ глас.

Миризмата се усили и той се разкашля, взе да му се гади. Двамата се втурнаха към другия край на пещерата, като оглеждаха живите картини за следи от кучето. Стигнаха до залата, в която преподобният Пентикост вече нямаше да посреща посетители.

Аманда спря, за да си поеме глътка въздух.

Франк подуши въздуха.

— Тук не мирише на чесън.

— Но скоро ще замирише. — Тя насочи фенерчето към участъка зад останките на Преподобния. Лъчът освети фенера, който беше оставила там по-рано. — Ако това нещо е бомба, може да се опитаме да взривим купчината чакъл и да се доберем до залата. После можем да изключим уреда, които нагрява арсеника.

— Значи сме изправени пред стария проблем. Експлозията може да срути тавана.

— Предпочитам да умра по този начин. Поне ще знаем, че сме опитали всичко възможно.

Бейлинджър я изгледа с възхищение. После събра сили и отряза с ножа си парче от сакото на Пентикост.

— Фитил? — попита Аманда.

Той кимна. Развъртя капачката на резервоара на фенера и натъпка парчето плат в отвора.

— Ще трябва да го затрупаме с камъни — каза. — Колко дълго можеш да издържиш, без да дишаш?

— Колкото е необходимо, за да свършим работата.

Франк подаде фенера на Аманда. После вдиша, издиша и отново вдиша, изпълвайки дробовете си с въздух. Като затаи дъх, изтича в пещерата, готов да стреля с пушката, ако кучето го нападне. Аманда се втурна след него. Подминаха живите картини и стигнаха до купчината скални отломки. Бейлинджър остави пушката и започна да вади камък след камък. Аманда му светеше, а той не преставаше да работи. Не спря дори когато белите му дробове се сгърчиха от липсата на въздух. Когато дупката стана достатъчно дълбока, за да побере фенера, го постави в нея и го затрупа с камъни, като остави отвор за фитила. После извади запалката на Рей и щракна колелцето й.

По-рано двамата с Аманда се бяха тревожили, че случаен пламък може да възпламени минния газ в тунела, но сега Бейлинджър реши, че той вероятно е щял да се взриви при експлозията, която бе запечатала мината. Думата вероятно не му вдъхна особена увереност, но така или иначе нямаше избор — трябваше да поеме риска. От запалката изскочи пламъче и Франк примигна в очакване на експлозия. Не се случи нищо. Той запали ивицата плат, грабна пушката и се втурна заедно с Аманда към следващата зала.

Болката в дробовете му го принуди да си поеме дъх, преди да е напуснал пещерата. От миризмата на чесън стомахът му се сви конвулсивно. Той зърна трепкащата светлина от горящия зад гърба му плат, после нахълта в залата, чу как Аманда си поема жадно въздух, дръпна я към себе си и двамата се скриха зад ъгъла.

— Запуши си ушите! — напомни й Франк. — Отвори уста!

Той сдържа отново дъха си, за да не нагълта още арсеник. „Едно, две, три“. Въпреки бясното туптене на сърцето му, времето сякаш бе забавило своя ход, досущ като във видеоигра, в която една минута се равнява на две реални. „Четири, пет, шест“.

„Да не би фитилът да е угаснал? — помисли си паникьосано. — Да не би пламъкът да се е задушил между камъните? Не знам дали ще успея да задържа дъха си достатъчно дълго, за да го запаля отново“.

„Или фенерът не е никаква бомба?“ — разтревожи се той.

Тъкмо щеше да рискува да надникне в Гробницата, когато бе разтърсен от силна ударна вълна. От тавана се посипаха прах и камъни. Въпреки предпазните мерки, които беше взел, ушите му писнаха болезнено от взрива. Цялата зала се разтресе. „Ще се срути“ — каза си Франк и придърпа Аманда още по-близо до себе си. Тътенът продължи, заплашвайки да го събори на земята. Той стисна здраво младата жена и се наведе над нея, готов да я защити. Постепенно вибрациите затихнаха. Камъните спряха да падат. Франк си пое дъх и усети, че въздухът мирише на прах и на чесън. Аманда зави зад ъгъла и освети Гробницата.

Пещерата тънеше в мъгла от прах. Въпреки това Бейлинджър видя, че живите картини са станали на парчета. Подът беше покрит с парцали и късове дърво. Мумиите се бяха превърнали в плетеница от кости. Двамата с Аманда затаиха дъх и се втурнаха към отвора, който им разкри светлината на фенерчето зад купчината камъни. Франк очакваше, че арсеникът се нагрява от някакво сложно устройство, но видя най-обикновена скара, която бе преобърната от експлозията, и останки от дървени въглища, тлеещи по пода около нея. До тях се въргаляше някаква жълта буца — навярно това беше арсеникът. Той я изрита настрани.

Замаян от миризмата на чесън, Бейлинджър откри една врата, която не бяха видели по-рано заради купчината скални отломки. Експлозията я беше отворила и зад нея се виждаше тунел. В края му се процеждаше светлина. Той стисна ръката на Аманда и навлезе в него, изгаряйки от нетърпение да се махне от отвратителната смъртоносна миризма.

Стигнаха до друга врата, над която светеше електрическа крушка. Но тя не беше дървена, нито посивяла от времето. Беше от блестящ метал.

Франк посегна към дръжката й, но този път Аманда бе тази, която хвана ръката му.

— Недей — каза тя и извади от джоба на гащеризона си гумена ръкавица. — Там, където се събудих вчера, по вратите течеше ток.

После си сложи ръкавицата и натисна дръжката, която не оказа никаква съпротива. Щом вратата се отвори, Аманда се дръпна настрани, за да може Бейлинджър да се прицели с пушката.

Това, което видяха, ги накара да зяпнат от изненада.