Дейвид Морел
Ловци на време (64)

7

Минаха край купчината дъски, от която под лъчите на следобедното слънце се носеше миризма на разложен труп. Аманда погледна към Рей. Бейлинджър пак си замълча.

— Все още не си ми отговорил за Гробницата на Страшния съд — каза той в микрофона.

— Това е най-важната времева капсула — отвърна Господарят на играта. — Представлява камера в планината на остров в Северния ледовит океан. Нарича се Шпицберген и е владение на Норвегия.

Групата стигна до покрайнините на разрушения Авалон, „от който крал Артур никога няма да възкръсне“ — помисли си Франк, припомняйки си легендата.

— Какво я прави най-важната? — Отпред видя брега на изпразнения язовир.

— Защото тя буквално съдържа форма на времето. Камерата е огромна — с размерите на футболно игрище.

— Форма на времето? Какво има вътре: атомен часовник? Каквото и да е, сигурно е огромно.

— Всъщност тъкмо обратното. Повечето от предметите са много мънички.

Франк спря на брега на язовира.

— Мънички?

— Милиони на брой.

Бейлинджър се взря в металния ръб на правоъгълния предмет, който едва се показваше над калта.

— Какво ги прави форма на времето?

— Те са семена.

— Не разбирам. — Франк взе да се досеща.

— От всички видове ядивни растения на земята — поясни Господарят на играта. — Тези семена са плод на хиляди години експериментално растениевъдство. Когато хората започнали да се занимават със земеделие, процесът бил на принципа проба-грешка. Те вземали диворастящи растения и се опитвали да ги култивират. Много от житните култури и зеленчуците били дребни и далече от храните, които сега вземаме за даденост. Царевицата например била диворастяща трева с кочани от по два-три сантиметра и малко зърна. В резултат на няколко хилядолетия грижливо отглеждане са се получили днешните едри растения.

— Защо са сложени тези семена в камера, издълбана в планина насред Северния ледовит океан?

— Защото редица учени и страни са разтревожени относно способността на хората да оцелеят. Плаши ги не само глобалното затопляне. Нараства рискът от ядрено унищожение. Ами ако някой вирус направи стерилни незащитените семена? Или какво ще стане, ако астероид се удари в Земята? Досега няколко пъти сме се отървавали на косъм от сблъсък с астероиди, но никога не са ни информирали за това. Обаче днес трябва да се страхуваме не от природата, а от нас самите. Ако отделни групи хора успеят да преживеят глобалното унищожение, Гробницата на Страшния съд ще им осигури семената, необходими за отглеждане на растения за изхранването им.

— Първо хората ще трябва да разберат къде е тя — каза Франк. — Тази гробница не е широко известна.

— Нужно е местоположението й да се държи в тайна, за да бъде съхранена. За да се предпази съдържанието й от крадци, тя е защитена с бариери и херметически затворени врати.

— Така че дори и да открия къде се намира, няма да мога да вляза в нея.

— Само хората от властта знаят къде е и как да отключат вратите.

— Ами ако бъдат убити при катастрофата, от която се страхуват!

— По-добре се надявайте това да не стане. Без Гробницата на Страшния съд глобалната катастрофа ще принуди човечеството да се върне назад с десет хиляди години — към зората на земеделието — и да започне отначало процеса на селективно отглеждане на растения. Ето защо тя е времева капсула. Запазена в ледената прегръдка на Арктика, Гробницата изпраща десет хиляди години придобит опит в неопределеното бъдеще.

— Ледената прегръдка? — Бейлинджър се намръщи. — Ако глобалното затопляне е истина, арктическите ледове ще се стопят, температурата в Гробницата ще се повиши и семената няма да се съхранят.

— Ако глобалното затопляне е истина? Нищо не е истина.

— Тази игра е истина. Това, че кучето ме ухапа по коляното, е истина. Наранените ръце на Аманда са истина. — Франк погледна към младата жена. — Къде е камъкът, който извади от онова нещо в язовира? Къде го хвърли?

— Ей тук. — Аманда се наведе и го вдигна. Покрит с изсъхнала кал, камъкът беше с размерите на човешки юмрук и с грапава повърхност.

Бейлинджър го претегли на ръка. После се върна до потока и го изми. Камъкът беше сив.

— На него има и друг цвят — обади се Аманда.

— Земни желания, земни суети — каза сподавено Франк.

— Боже мой, това да не е… — Рей взе камъка от него и го обърна. — Злато! Господи… През него преминава златна жилка!

Златото бе светложълто и мръсно, но въпреки това си запазваше първичната привлекателност. Бейлинджър се загледа продължително в него. След това отправи взор над долината в посоката, която сочеше стрелката на GPS устройството на Рей, и по-точно към планините на север.

— Мината — каза Рей.

Аманда посочи предмета, заровен в тинята на язовирното дъно.

— Най-сетне се сетих какво е онова нещо — миньорска вагонетка.

— Пълна със злато — добави Бейлинджър.

Рей прошепна:

— Залата на записите.

— Какво? — Бейлинджър се обърка от смяната на темата.

— Господарят на играта ни даде следа, но ние не разбрахме каква е. Връх Ръшмор. Залата на записите.

— Все още не разбирам.

Аманда му обясни:

— Той ни разказа, че когато започнали да дялат лицата на президентите на връх Ръшмор, Голямата депресия била в разгара си. Инициаторите за изграждането на паметника били толкова разтревожени да не би размириците да съсипят страната, че построили камера под монумента. Намерението им било там да бъдат запазени жизненоважни документи, като Декларацията за независимост. Обаче Депресията отминала, рискът от социален хаос изчезнал и в крайна сметка единствените документи, които били запечатани там, са тези, описващи историята на паметника.

— В недрата на планината — каза Рей възбудено. — По дяволите, той ни е дал отговора, а ние не сме го проумели! Гробницата е в една от тези планини. В мината. — Той погледна трескаво часовника си. — Почти три и половина е. — Хвърли изучаващ поглед и на стрелката на GPS приемника си, прецапа потока и забърза през буренака към планината.

Франк изчака, докато мъжът се отдалечи достатъчно. След това свали шапката си, избърса потта от челото си и махна слушалките. Свали също и тези на Аманда, залепи микрофона на крака си, така че Рей да не може да чуе разговора им.

— Какво искаше да ми кажеш?

— За онази купчина дъски — отвърна тя.

— Какво за нея?

— Там има труп.

— Подуших миризмата му.

— Споменах един мъж на име Дерик. Рей го преби до смърт.

— Преби го до… — Бейлинджър се задави от неизречената дума.

Блекбърито завибрира в джоба му. Още замаян от силната емоция, той вдигна телефона до ухото си.

— Сложи си слушалките или ще взривя експлозива! — нареди гласът.

Франк вдигна глава към небето и отговори:

— Джонатан, тази част от играта достави ли ти удоволствие?

— Не ме наричай Джонатан. Аз съм Господарят на играта.

Аманда изглеждаше изумена, че Бейлинджър знае името му.

— Забавно ли ти беше да гледаш как пребиват някого до смърт? — повтори въпроса си Франк.

— В играта нищо не е планирано предварително. Никой не би могъл да предскаже, че побоят ще се случи.

Бейлинджър притисна блекбърито до ухото си.

— Но на теб достави ли ти удоволствие, че се случи?

Мълчанието се проточи.

— Да — отговори Господарят на играта. — Забавно ми беше. Сложи си слушалките!

— Стоя толкова близо до Аманда, че ще убиеш и двама ни, ако взривиш експлозива. Обаче ти викаш за мен, не го забравяй. Аз съм твоят аватар. Ще бъде като да убиеш самия себе си.

— Да убия себе си? Сега да не се правиш на психоаналитик? Да не мислиш, че като си посетил всички онези психиатри, си станал един от тях?

— Имаш интересна представа за човешкия характер. Чудя се дали някога си стъпвал при психоаналитик.

— Казвам ти го за последен път. Сложи си слушалките.

— Гласът бе натежал от ярост.

Франк отлепи микрофоните от панталона си. Подаде на Аманда нейните слушалки и си сложи своите.

Мигновено прозвуча гласът на Рей:

— Какво обсъждахте, дето не искахте да го чуя? — Беше застанал сред тревата на стотина метра от тях и ги гледаше.

— Просто обсъдихме някои дребни аспекти на играта — отговори Бейлинджър.

— Като например?

— Всъщност разговорът беше личен, за някои интимни неща, и не искахме да те караме да се чувстваш неудобно.

— Глупости! Тя ти е казала какво има под купчината дъски.

— Хей, всички сме забъркани в това. Няма нужда да се пазят тайни.

Рей не отговори. Дори и от разстояние си личеше, че е ядосан. Обърна се и продължи на запад в посоката, която сочеше стрелката на GPS устройството му.