Дейвид Морел
Ловци на време (59)

2

Бейлинджър гледаше оврага, на чието дъно се плискаше вода. Беше дълбок четири метра и половина и около три метра широк — твърде голямо разстояние, за да го прескочи.

Огледа се надясно и наляво и забеляза, че оврагът се простира от единия до другия край на долината. Реши, че ще му отнеме твърде много време да се опитва да намери обиколен път.

„Може би е точно това, което изглежда“ — пробва да се убеди сам.

Ала не можеше да поеме този риск. Трябваше да допусне, че е капан. Дали експлозивите бяха скрити в него? Ако беше така, те не можеха да се активират чрез натиск. Пиещите вода от потока животни щяха да ги задействат. Единствената алтернатива за Господаря на играта бе да ги взриви по електронен път, когато камерите му разкриеха, че Франк е влязъл в оврага.

„Още една основателна причина за унищожаването на камерите“ — каза си той.

„Няма време“ — помисли си. Принуден да вземе решение, Бейлинджър заключи, че поставянето на мини по цялото протежение на оврага би изисквало огромно количество експлозив, което не можеше лесно да се придобие. Съществуваше твърде голям риск силите на реда да забележат товарите. Би ли поел Господарят на играта този риск?

„Но ако няма експлозиви, какво има тогава в оврага? — запита се Франк. — Какво друго е също така смъртоносно и лесно за скриване?“

Думите „взривяване по електронен път“ събудиха нещо смътно в съзнанието му. Когато подозрението се оформи, той погледна към гората, която бе на около осемстотин метра зад него. Запита се дали е възможно да издърпа някое паднало дърво до оврага и да го използва като мост, но реши, че дори и да успее да го направи, това ще го изтощи, а пък и ще трае твърде дълго. Полунощ шеметно наближаваше.

Забеляза камъни по земята, взе един и го хвърли в оврага. Продължи да мята камъни, като правеше по този начин мост през водата. Трябваше да работи бързо, защото камъните образуваха нещо като дига и с покачването на нивото водата се разливаше върху тях. Не биваше обувките му да се допират до водата, защото все по-силно вярваше, че под нея минава електрически кабел. Сигурно през повечето време Господарят на играта го държеше изключен, за да не убива животните, идващи на водопой. Но щом камерите му покажеха, че Франк е в долината, щеше да пусне електричеството.

Бейлинджър заработи още по-бързо, като хвърляше повече камъни, но водата продължаваше да се покачва, заливайки бариерата. Нищо нямаше да постигне.

„Аманда“ — помисли си Франк.

Видя един доста голям камък и го забута към оврага. Непривикнал към надморската височина, той се запъхтя от усилието. „Побързай!“ Още един последен тласък и камъкът се изтърколи в оврага, където цопна в плитката вода под дигата, която Франк несъзнателно бе изградил.

Водата се плисна върху камъка. Ако бе прав за електрическия кабел, Бейлинджър не можеше да стъпи върху мократа му повърхност. Трябваше да почака, докато изсъхне. Забелязвайки, че силното слънце е изсушило брега след снощния дъжд, заслиза по склона, като внимаваше да не загуби равновесие и да не падне във водата. Върхът на камъка започна да изсъхва. Водата миришеше измамливо приятно.

За да запълни досадните минути на чакането, разгледа изучаващо бреговете на оврага и настръхна, когато забеляза кутия, прикрепена към единия от тях. Намираща се на около петнадесет метра от него, тя бе внимателно прикрита, така че да не се забелязва отгоре. В кутията имаше видеокамера. Без съмнение имаше и други, разположени на равни разстояния по протежение на оврага.

Франк натика отново книжните тампони в ушите си. Вдигна пушката си, прицели се и когато червената точка попадна върху целта, пръсна камерата на парчета. В джоба на панталона му блекбърито завибрира. Той не си направи труда да отговори.

Сега камъкът бе достатъчно сух. Метна пушката на рамото си, направи голяма крачка и стъпи с десния си крак върху камъка. Ахна, когато усети удара. Дори и без вода, която да го провежда, електричеството си оставаше достатъчно силно, за да преминава през камъка. Не толкова, че да го убие, но болката бе така силна, че едва не загуби равновесие и не падна във водата, където сигурно щеше да умре. Отдели левия си крак от склона, протегна го над водата и скочи от другата страна. Когато се оттласна от камъка, той се олюля под крака му, като едва не го събори във водата, но Франк протегна ръцете си напред, тежестта на раницата му даде известна инерция — и се приземи на брега, като едва не се изтърколи в оврага. Със свито сърце, заби пръсти в земята и се спря.

Внимателно се изправи на крака, изкатери се до върха на склона и се изтегли на брега, опрял колене в пръстта. Дишайки тежко, Бейлинджър се отпусна на земята.

Пред погледа му изникна куче. То внезапно се хвърли към него.

Бейлинджър се претърколи на една страна, усещайки въздушната вълна, когато кучето срещна дясното му коляно и излетя назад. То тупна досами брега, избегна водата, изръмжа и отново нападна. По гръб, теглен от ранината си, Франк го ритна в носа. Нямаше време да свали пушката. Дори и да успееше, битката се водеше твърде отблизо, за да може да се прицели. Като ритна отново песа, измъкна сгъваемия нож, закопчан в страничния джоб на десния му крачол, щракна копчето да се покаже острието и се изправи, за да може да се завърти.

Зад гърба му се чу друго ръмжене. Второ куче показа глава над ръба на брега и се хвърли към него. В същото време първото профуча край обувките на Бейлинджър, устремено към слабините му. Той замахна с ножа и разсече муцуната над носа. Кръвта шурна, песът политна назад, цопна във водата и нададе вой, когато тялото му се сгърчи от силата на електричеството. Подскочи над водата, но пораженията на нервната му система бяха отнели силите му. Цопвайки отново, тялото му се разтресе от предсмъртни конвулсии. Воят премина в безумно хъркане и после стихна, а кучето застина неподвижно.

Второто куче също замълча, уплашено от случилото се. Бейлинджър се обърна и се хвърли напред, порязвайки гърлото под челюстта. Животното отскочи с квичене и се скри от погледа му отвъд ръба на брега.

Франк скочи на крака и хукна наляво по брега, в обратна посока на тази, в която изчезна кучето. Почувствал остра болка в дясното си коляно, той погледна надолу и видя избилата кръв. „Проклетото псе ме е ухапало! — изруга наум. — Боже, дали е било бясно?“

Стигна до място, което изглеждаше лесно за изкатерване, но отдръпна ръцете си, когато във въздуха до тях изтракаха кучешки зъби. Показаха се две кучета, от муцуните на които капеше пяна. Едното имаше порезна рана под челюстта. Другото беше по-едро, с размерите на немска овчарка.

Бейлинджър пусна ножа, свали пушката от рамото си и й хвърли бърз поглед, за да се увери, че в цевта й не е влязла кал. Двете кучета побягнаха назад. Той се прицели, готов да стреля, ако се покажат. Дори и с книжни тампони в ушите, чу ръмженето им на върха на брега.

Пое наляво край потока, без да откъсва очи от върха на брега, като се надяваше, че ще заобиколи псетата. Ръмженето им му показа, че го следват неотлъчно.

„Може би ще успея да ги уплаша“ — рече си. Стреля, като се надяваше, че гърмът от пушката ще ги накара да избягат.

За момент настъпи тишина.

После ръмженето се поднови. Франк се запита дали не са полудели от глад. Свали раницата си. Като държеше пушката с едната ръка, вдигна капака й с другата и извади два енергийни десерта. Едрото куче улови десерта във въздуха и го погълна целия, както си беше с обвивката, и се нахвърли върху другото, преди то да успее да докопа втория десерт.

Блекбърито завибрира в джоба на Бейлинджър. Без да му обръща внимание, той се отправи към язовира.