Дейвид Морел
Ловци на време (54)

4

Аманда вдигна глава от дъските, на които лежеше. През пролуките на вратата проникваше светлина. Двете с Вив се бяха сгушили една до друга в опит да се топлят взаимно. Изтощена, въпреки че беше поспала, тя се помъчи да повдигне натежалите си клепачи. Като се взря през пролуката от дясната страна на вратата, младата жена се намръщи. Отвън всичко беше бяло.

Аманда бутна вратата. Когато тя падна, блясъкът на ясното небе я накара да присвие очи.

Вив вдигна глава и примигна. Лицето й беше бледо и изпито от скръбта. Необходими й бяха няколко минути, докато проумее това, което виждаше.

— Валяло е сняг — каза смутено Аманда. — През юни.

Вивиан се поколеба, мъчейки се да се приспособи към обзелия я отново ужас от убийството на Дерик.

— В Роки Маунтинс — каза тя сковано — съм виждала да вали сняг през юли. Колко е часът? — Беше й трудно да фокусира поглед върху часовника си. — Въглеродният диоксид сигурно ни е упоил. Почти девет е.

Страхът надделя над скръбта й. Уплашени от мисълта колко време са загубили, Вив и Аманда побързаха да махнат връзките от вратата и да ги нанижат на обувките си.

Аманда вдигна празното шише, което бе оставила отвън. На гърлото му имаше гугла от сняг, а вътре се бе събрала малко вода.

— Напъхай снега в него — каза Вив. В гласа й се долови друга емоция — гняв, както и увереността, че знае как да оцелее в пустошта. — Засега той няма да ни навреди. Снежните бълхи още не са се появили.

Аманда усети как кожата й настръхна.

— Снежни бълхи?

— Те се излюпват през пролетта и изглеждат като мръсотия върху снега. Все още не виждам нито една.

Снегът беше дълбок само един инч. Аманда го разгледа внимателно, за да се увери, че няма черни петънца. После загреба малко в шепата си и го поднесе към устата си.

— Недей! — предупреди я Вив. — Топлината, която тялото използва, за да разтопи снега в устата, изсмуква енергията ти.

На Аманда й се стори странно, че жаждата й бе по-голяма от глада. Може би плодовият сок и крушите, които бе изяла предния ден, се бяха оказали по-полезни, отколкото бе очаквала. „Или храносмилателната ми система е спряла да функционира — помисли си тя. — Задействал се е някакъв предпазен механизъм“. Почувства се замаяна.

Двете вдишаха дълбоко студения утринен въздух… и нещо друго.

— Дим! — възкликна Вив.

Обърнаха се надясно. На около петдесет метра от тях Рей бе успял да запали огън насред улицата. Пламъците пращяха и се издигаше дим. Той гледаше към тях, като отваряше и затваряше капачето на запалката си.

— Виждам, че кучетата не са те докопали — каза ядосано Вив в микрофона на слушалките си.

Рей посочи към хоризонтална вдлъбнатина под купчина дъски. Отстрани изглеждаше като ковчег. Пред нея лежеше врата.

— Съжалявам, че те разочаровам.

Вив покри с ръка микрофона си, за да не може той да чуе какво ще каже. Със загрижено лице се обърна към Аманда:

— Не съм почувствала нужда да уринирам. Не поемаме достатъчно вода, за да функционират бъбреците ни. — Тя изпи половината от останалата й вода и подаде шишето на Аманда. Мотивът й беше съвсем ясен — не можеха да си отмъстят, ако не оцелееха. — Изпий я. Аз ще пробвам да се изпишкам.

— Вземи, ще имаш нужда от това. — Аманда измъкна от джоба на гащеризона си тоалетна хартия и откъсна половината.

Вив докосна хартията, сякаш беше нещо, което никога не е виждала и не може да си представи защо спътницата й би го споделила с нея. Двете се отправиха по скриптящия под краката им сняг в обратна на Рей посока, после се разделиха, като всяка намери някаква руина, зад която да приклекне.

Докато откопчаваше ципа си, Аманда каза в микрофона на слушалките си:

— Господарю на играта, вместо да ни наблюдаваш, по-добре ще е да гледаш някой порнофилм.

— Сексът никога не ме е интересувал — отговори гласът. — Не ви гледам.

— Добре.

— Дори и Рей не ви гледа.

Младата жена надзърна над един камък и видя, че Рей наистина се е извърнал настрана и гледа към мястото, където координатите на GPS устройството го бяха отвели предния ден. По профила му си личеше, че е намръщен.

Тя се напрегна и урината закапа — оранжева и миришеща силно на амоняк. „Това не е добре“ — помисли си Аманда. Като се избърса, скри хартията под няколко дъски и се върна при Вив.

— Трябва да вземем шишето с вода от Дерик.

Пребледняла, Вив кимна утвърдително.

— Ти го направи. Аз не мога.

Аманда тръгна нагоре по улицата. Слънцето взе да напича и сега краката й шляпаха в размекнатия сняг. Приближавайки мястото, където лежеше трупът на Дерик, тя вече виждаше очертанията му в кишата.

— Спри! — каза Рей.

Младата жена си помисли, че той иска да стои настрана от него, но пет пари не даваше за желанията му. Нуждаеше се от водата, затова продължи да върви.

— Недей! — изкрещя Рей.

Аманда спря не заради него, а защото трупът на Дерик изглеждаше различно от последния път, когато го бе видяла. Той имаше странна форма. Топящият се сняг не можеше да го скрие. Ако стомахът й не беше празен, сигурно щеше да повърне.

Като чу стъпките на Вив зад гърба си, тя се обърна, мъчейки се да скрие гледката от нея.

— Върни се!

— Какво става?

— Не гледай!

Но Вив погледна и очите й се ококориха.

Трупът на Дерик — не само размазаното му лице, а и цялото тяло — беше неузнаваем. Червата му бяха разкъсани. Ръцете и краката му бяха оглозгани до кокал. Дланите му липсваха.

„Кучетата!“ внезапно осъзна Аманда. Миналата нощ, когато ги бяха чули да се бият, тя си помисли, че са нападнали Рей. Сега разбра, че са си оспорвали трупа на Дерик.

— Хей, къде отива тя? — попита Рей.

Аманда се обърна. Вивиан се отдалечаваше от тях.

— Вив?

Тя се олюля. Погледът й бе прикован върху прохода през планината в края на долината.

Аманда се втурна след нея.

— Твърде много — прошепна Вив.

— Спри! — Аманда се изравни с нея.

— Достатъчно — промърмори спътницата й, гледайки към изхода на долината. — Вече не издържам тук.

— Спомни си какво се случи с Бетани — обади се гласът в слушалките на Аманда.

Как би могла да забрави? Тътенът на експлозията, разстилащата се червена мъгла и летящите парчета плът се бяха врязали в паметта й.

— Никой не може да напусне играта! — предупреди гласът.

Аманда обгърна с ръка раменете на Вив.

— Трябва да спреш.

— Вече не. — Вивиан стигна до края на града и закрачи упорито през потъналата в киша трева.

— Дръпни се от нея, Аманда! — рече Господарят на играта.

— Вив, обърни се. Връщаме се.

— Не мога.

— Последен избор — обади се предупредително гласът.

— Вив, послушай го. Върни се.

Две ръце сграбчиха жената и я задърпаха към града. Те принадлежаха на Рей, който я стискаше здраво и я буташе нагоре по улицата.

— Пусни ме!

— Накарай ме. — Той продължи да я дърпа по улицата. — Опитай се да ме удариш. Хайде. Напълно безполезно е. Не можеш да ме нараниш.

Вив рязко изви ръката си и я освободи, после се извъртя и го удари с юмрук по рамото.

— Само това ли можеш? — попита подигравателно Рей.

Тя замахна към брадата му.

Той избегна удара й, като се отдръпна назад.

Вив заблъска гърдите му. Рей продължи да навлиза навътре в града. Тя пак му нанесе удар с юмрук, уцелвайки устата, после носа му. Шурна кръв. При всеки удар той отстъпваше назад. Двамата стигнаха до средата на града и наближиха подслона, където Аманда и Вив бяха прекарали нощта. При следващото замахване на Вив Рей сграбчи ръката й. Когато тя посегна с другата си ръка, той улови и нея. Вив се загърчи в опит да се освободи. После силите взеха да я напускат и тя падна на колене. Тялото й се разтресе. Риданията й сякаш извираха от дъното на душата й.

— Съжалявам — каза Рей.

Аманда вдигна Вивиан на крака.

— Ела. Имаш нужда да си полегнеш. — Тя й помогна да стигне до подслона и да влезе в него. Снегът, който беше натъпкала в шишето, се бе стопил. — Вземи. Пийни си вода.

Когато спътницата й не отговори, Аманда наклони шишето към устата й. Водата се стичаше по брадичката на Вив, но за облекчение на младата жена, тя все пак погълна по-голямата част от течността.

„Трябва да напълним шишетата, преди снегът напълно да се е разтопил“ — помисли си Аманда. Тя взе по една бутилка във всяка ръка и ги подложи под дъските, от които се стичаха тънки струйки вода. Рей внезапно се озова до нея и се зае да прави същото.

Аманда бе разтревожена от промяната на поведението му. Дали изпитваше угризения? Дали се опитваше да изкупи вината си заради убийството на Дерик? Обаче някак си чувството за вина не отговаряше на природата на Рей. Единственото разумно обяснение за нея бе, че характерът му на водач го подтикваше да предизвиква всеки друг мъж, когото срещне, но когато единствените му спътници бяха жени, имаше нужда да ги накара да го харесват. „Ако съм права, мога да използвам това“ — каза си тя.

С помощта на Рей напълни седем шишета и дори гумените ръкавици.

— Трябва да говоря с теб — каза Аманда. Докато Вив лежеше, гледайки към покрива на подслона, те заобиколиха трупа на Дерик и се отправиха към огъня. — Не зная как ще го направим, но… — Беше й трудно да го каже. — Длъжни сме да го погребем. Ако онези кучета се върнат…

— Намерих подходящо място за това. — Рей избърса кръвта от устата си и посочи района извън града, където бе ходил предишния ден.

— Какво има там?

— Използвай GPS приемника си и разбери. Може би не е правилното място. Провери дали не съм направил грешка.

— Знаеш за тези устройства повече от мен.

— Все пак провери.

Тя извади приемника от гащеризона си, включи го и намери координатите, които бяха написани върху шишетата с вода. Червената стрелка сочеше към района отвъд града.

— Струва ми се, че указва същото място като твоя — рече Аманда.

Двамата с Рей отидоха до съседна улица и минаха покрай още руини. Като наближиха района, младата жена видя предмети, които руините бяха скривали.

— Приличат на…

— Надгробни плочи — допълни Рей.

На петдесетина метра от града лежеше съборената дървена ограда на гробище. Бурени и пелинови храсти бяха избуяли между дървените кръстове — сиви и напукани, а някои — счупени.

Върху изгнилото дърво бяха издълбани имена и дати. Аманда тръгна от гроб на гроб, мъчейки се да разчете думите.

— Има повече жени и деца, отколкото мъже.

— Защото тогава много жени са умирали при раждане — поясни Рей. — А доста деца са умирали от болести, които сега лесно лекуваме.

Тя чу тропот и се обърна. В града Вив издърпваше дъски от руините и ги трупаше върху останките на Дерик.

— И тя се е сетила — каза Рей.

— Точно затова ни е избрало това копеле — уточни Аманда. — Вчера, когато намери това място, нещо те притесни. Какво беше?

— Тази редица кръстове.

Тя прочете надписа върху първия от тях.

— Питър Бетюн. Починал на 20 юни 1899 г. — Продължи нататък. — Маргарет Лоугън, 21 юни 1899 г. Едуард Бейкър, 30 юни 1899 г. Всички са починали през юни.

— Дженифър Море, 9 юли 1899 г. — добави Рей. — Арнолд Райън, 12 юли 1899 г. Има седемнадесет в тази редица. Всички са умрели между юни и октомври 1899 година.

— Седемнадесет? Мили боже! — възкликна младата жена.

— След това земята трябва да е замръзнала. Може би е имало и повече умрели през онази година, но хората не са можели да изкопаят гробове в твърдата земя.

— В такова малко селище толкова много починали за твърде кратко време. Общността сигурно е изпаднала в шок.

— Наистина е било така — каза гласът в слушалките на Аманда.

Тя се напрегна.

— Рей позна — продължи Господарят на играта. — Имало е още починали преди края на годината. Осем души. В онези времена, когато хората умирали, след като земята замръзнела, те били поставяни в ковчези и складирани в нечий хамбар. През пролетта на 1900 година, когато дошъл спасителен отряд от град Котънвил, който се намирал на сто и петдесет километра оттук, открил ковчезите и труповете в тях. Обаче освен тях, нямало жив човек. През зимата, може би в навечерието на Нова година, жителите на Авалон изчезнали.

— Изчезнали? — повтори въпросително Рей.

— По-късно били организирани още няколко спасителни отряди, но и те не научили нищо. Жителите на градчето сякаш се изпарили от лицето на земята. Отрядите не открили и Гробницата на земните желания. Някои религиозни екстремисти твърдели, че в навечерието на новия век хората от Авалон са били отнесени в рая.

— Но това е налудничаво — възрази Аманда.

— Не и в контекста на обстоятелствата. Съсредоточете се върху множеството хора, започнали да измират през юни. Питър Бетюн бил убит от мълния, която го ударила, докато тичал от фургона към магазина си. Жителите на града били потресени. Ала след дългата суша дъждът бил такава благодат, че чувствата им се разколебали. Приели го почти като цената, която трябвало да бъде платена. Така им говорел преподобният Оуен Пентикост. Обаче след това дванадесетгодишната Маргарет Лоугън се удавила при наводнение. Играела си близо до придошла рекичка. Брегът се свлякъл. Тя била отнесена. След това Едуард Бейкър, жена му и двамата му сина умрели, когато домът им бил обхванат от пожар. Един фермер бил стъпкан от коня си. Друго дете се удавило — този път в езерото. Някаква жена била ухапана от гърмяща змия. По грешка едно семейство яло отровни гъби. Поредицата от нещастия сякаш нямала край. Сянката на смъртта легнала над долината.

Аманда погледна редицата гробове, изпитвайки страхопочитание пред страданията, които те олицетворяваха.

— Преподобният Пентикост казал на жителите на градчето, че Бог благославя онези, които му служат, и наказва тези, които не го правят. Нещо в сърцата и душите на гражданите е настроило Бог срещу тях. Те трябвало да погледнат в себе си и да изследват съзнанието си. Необходимо било да изчистят петното от всеки таен грях, който е предизвикал Божието неодобрение. При всяка следваща смърт градът се молел все по-усърдно и по-усърдно.

— Напрежението сигурно е било почти непоносимо — каза младата жена.

Рей се взря в небето — посоката, в която инстинктивно търсеха Господаря на играта.

— И те просто са приели, че всичко това идва от Бог? Не им ли е хрумнало, че може да има друго обяснение?

— Като например? — попита гласът. — Един безкраен лош късмет не е по-добро обяснение от Божието неодобрение.

— Като например че преподобният Пентикост може по някакъв начин да е замесен. Градът се е променил след неговото пристигане.

— Намекваш, че той е убил някои от тези хора?

— Че какво трудно има в това да бутнеш някого от покрива на плевник или да подмениш ядливите гъби с отровни? Единственото, което е било необходимо на Пентикост, е било да търси подходяща възможност.

— Основавайки се на вчерашните събития, знаем колко лесно ти си можел да го извършиш — каза гласът.

— Дерик ме нападна! Аз се защитавах!

— Разбира се. Защо да не отложим този разговор за друг път? Точно сега обърнете внимание на указващите следи. Накрая преподобният Пентикост предупредил жителите на града да се освободят от всяка суета и алчност, да вземат всичките си любими предмети и да ги поставят в нещо, наречено Гробницата на земните желания. Казал им, че тя ще служи като пример за бъдещите поколения.

— Пример? — попита Аманда.

— Пентикост бил завладян от идеята за наближаващия нов век и заключил, че низът от смъртни случаи е знак за задаващия се Апокалипсис. „Всичко е суета — казал им той. — Като започне новият век, материалните неща вече няма да имат значение“. Обаче хората извън долината можело да не видят истината. Когато един ден Гробницата бъдела намерена и отворена — може би след сто години, когато щял да настъпи нов Апокалипсис, — тя щяла да покаже пътя за спасение на останалите живи.

— Капсула на времето — каза Аманда. — Проклета капсула на времето. Ето защо си упоил Франк и мен на лекцията за нея. — Споменът я свари неподготвена. Като си помисли за Бейлинджър, тя се опита да не се поддава на скръбта. „Ще оцелея! — каза си ожесточено. — Ще намеря начин да изляза оттук и той ще си плати за стореното на Франк, каквото и да е то“.

Вбесена, младата жена изтръгна една дъска от падналата ограда и я хвърли в калта.

— Гробището е най-логичното място, където може да се направи гробница. Може би стоим върху нея. Жителите на града са погребани тук.

— Пести си времето — каза гласът.

Като използваше дъската вместо лопата, тя взе да копае мократа пръст.

— Помогни ми! — каза на Рей. Отново заби дъската в земята, но този път тя се счупи. — По дяволите, помогни ми!

— Остават петнадесет часа — напомни гласът.

Докато Рей издърпваше друга дъска от оградата, един надпис в края на редицата привлече вниманието му.

— Защо не ми помагаш? — извика Аманда.

— Виж този кръст. Цифрите на него са различни.

За момент младата жена не можа да реагира на репликата му, изречена с озадачен глас. После захвърли счупената дъска и отиде при него.

— Не е упоменат месецът — посочи Рей. — Вместо това има само числа.

— Обаче те не указват деня, месеца и годината на смъртта — допълни тя.

— Не. Има две групи. Пред едната е написано ГШ, а пред другата — ГД. Това са картографски координати. — Рей побърза да ги въведе в GPS устройството си.

— Те ще ни отведат до езерото — каза неочаквано един глас в слушалките на Аманда. Принадлежеше на Вивиан и накара младата жена да се обърне в нейната посока. Вив бе приключила с трупането на дъски върху останките на Дерик и сега гледаше към тях над руините.

— Каквото и да представлява тази гробница, те не може да са я заровили по същата причина, поради която не са закопали ковчезите. Земята е била замръзнала. Къде другаде биха могли да я сложат на това място? Гробницата е под водата.

— Но езерото също е било замръзнало — възрази Рей.

— Точно там е въпросът. — Аманда внезапно разбра.

— Жителите на града са можели да вървят по него, да спрат в средата и да пробият дупка в леда. После може би са пуснали Гробницата — каквото и да е представлявала тя — през дупката.

— Трябва да е била голяма, ако е съдържала всички предмети, на които са държали. Дяволски голяма дупка е била нужна — обади се Рей.

— Може би Гробницата е била по-голяма, отколкото е нужно, за да мине през дупката — каза Вив, вървейки през града към тях. — Навярно ледът се е пропукал и всички хора са потънали в езерото.

— Но през пролетта спасителният отряд сигурно ги е търсил във водата, в случай че всички са се удавили — възрази Рей.

— И как биха могли да ги търсят под водата? — Вив дойде по-близо. — В средата езерото изглежда дълбоко. Едва ли отрядът е разполагал с водолази и куки с дълги дръжки.

— През пролетта телата са щели да изплуват на повърхността — настоя Рей. После внезапно млъкна. — Освен ако…

— Освен ако какво? — попита Аманда.

— Може би не е било инцидент. — На лицето му се изписа тревога. — Би могло да е масово самоубийство. Ако на телата са били вързани тежести, те не биха могли да изплуват след стопяването на леда. Никога нямало да бъдат намерени, освен ако не се пресуши езерото.

Сякаш вятърът внезапно стихна. Долината потъна в тишина.

— Езерото. — Рей погледна намръщено стрелката на GPS устройството, после натам, накъдето сочеше тя. — Ето мястото, което указват координатите.

— Точно така, езерото. — Аманда почувства как я обхваща вълнение. — Затова змиите са в него. За да ни попречат да търсим там. — Тя погледна към пилота. — Ти каза: „освен ако не се пресуши езерото“. Не виждам как би могло да се направи това.

— Възможно е, когато осъзнаеш, че то не е истинско езеро — отвърна вместо него Вив.

— Какво имаш предвид? — възкликна Рей.

— Когато това приключи, ще те накарам да си платиш за убийството на съпруга ми. Кълна се, че ще си разчистя сметките.

Младият мъж срещна погледа й.

— Можеш да опиташ.

— Обаче няма да умра тук, като те оставя да ме подлудиш. Точно сега единственото, което е от значение, е да победим.

— Разбира се. Ще го оставим за по-късно — отговори Рей. — Трябва да се измъкнем живи оттук. После може да опиташ да получиш реванш.

Аманда усети дремещото в тях насилие и се намеси:

— Вив, какво имаше предвид с израза, че не е езеро?

— Забелязахте ли формата му?

— Пълно е с вода. Това забелязах — рече саркастично Рей. — Правоъгълно е.

— Не, клинообразно е. Върхът е насочен към западните планини, откъдето идва потокът. На тъпия му край има скали, които се спускат полегато под водата. Формата му е симетрична. Прекалено симетрична. Не е езеро. Това е водохранилище.

На Рей му бе необходима минута да осмисли казаното.

— Исусе! — Той се затича.