Дейвид Морел
Ловци на време (51)

1

Вятърът стихна. Аманда вече не усещаше напора му, способен да отнесе вратата. В нощния мрак дъждът продължаваше да вали, но сега падаше отвесно, като барабанеше по дъските над тях. Тя поотпусна хватката си, но веднага се напрегна, когато Вив прошепна:

— Имаш магистърска степен по английски? От Колумбийския университет? Чувала съм, че е ужасно луксозно учебно заведение.

Аманда се зачуди дали Вивиан се опитваше да води светски разговор, за да се разсее и да не мисли за случилото се с Дерик, или с казаното целеше конфронтация. Спомни си ядосания поглед, който й бе хвърлила, когато Господарят на играта спомена за образованието й.

— Исках да се запиша в колеж, но не можех да си платя таксата — добави Вив.

Аманда се притесни, че може да започне нова битка. Така ли спътницата й щеше да се справи със скръбта си — като се нахвърли върху всеки, което й е подръка?

— По дяволите, не знам защо ти се ядосвам! — Неочакваният коментар на Вивиан поуспокои Аманда. — Вероятно щях да се проваля. Единственото, което наистина исках, бе да се катеря из планините с Дерик.

Една дъждовна капка се процеди през покрива.

— Студено е — каза Вив и с уморено движение отвори едно шише с вода. — Изхабихме много енергия. Гледай да пийнеш и ти.

Аманда вдигна до устата си единствената бутилка, с която разполагаше, и бавно започна да пие, като се наслаждаваше на всяка глътка.

— Край. Свърши.

— Махни капачката и остави шишето отвън. Сигурно ще се понапълни от дъжда. През това време ще пием от втората ми бутилка. Ако ще се измъкваме от тази гадост, трябва да си помагаме една на друга.

Казаното окуражи Аманда, докато не се сети за Рей. После мисълта й се насочи към нещо друго, въпреки че се страхуваше да повдигне темата.

— Има и още един източник на вода.

— Къде?

— Трудно ми е да говоря за това.

— Кажи ми.

— Дерик имаше две шишета с вода.

— О! — възкликна Вивиан.

— Той почти изпи едното, но в джоба на гащеризона му остана другото пълно шише.

Вив не отговори.

— Имаме нужда от него — каза Аманда.

— Да — отвърна дрезгаво спътницата й. — Нуждаем се от него. — От гърлото й се изтръгна задавен стон. — Както и от ризата под гащеризона му. И от чорапите. И от връзките на обувките му. От всичко, което можем да използваме. Ако се разрази друга буря… — Тя изхлипа сподавено.

— Най-злочестата видеоигра на всички времена е първата домашна версия на Извънземното — каза без предупреждение Господарят на играта.

— Млъкни! — извика Аманда.

— Симпатичното малко извънземно пада в една яма. Идеята беше да се използват контролните клавиши, за да може то да се изкатери навън. Но каквото и да правеха играчите, не можеха да го извадят от проклетата яма. Много скоро геймърите изпитаха чувството, че самите те са попаднали в нея. Милиони екземпляри бяха върнати или останаха по рафтовете на магазините. На първата домашна версия на Пак Ман също не й провървя кой знае колко. Тя бе толкова слаба, че дванадесет милиона екземпляра от нея бяха върнати в склада. Производителят беше разочарован до такава степен, че изкопа огромна яма в пустинята на Ню Мексико. Каква ирония, като се вземе предвид, че проблемите на Извънземното бяха свързани именно с яма. Компанията изхвърли там всички тези игри, смачка ги с валяк и изля отгоре бетонна плоча. Не ви ли напомня това на времева капсула? Един ден в бъдещето, може би след някоя ядрена война или след катастрофална промяна на климата, тази плоча ще бъде разкрита, някой ще намери милионите видеоигри и ще се чуди какво толкова важно има в тях, та са били запазени за поколенията. Пак Ман. Замисляла ли си се някога над факта, че играта винаги свършва със смъртта на Пак Ман? Усмихнатият тип е изяден. Всъщност много игри завършват със смърт. Обаче играчите продължават да опитват отново и отново, мъчейки се да отложат неизбежното. Бутонът „Съхрани“ осигурява форма на безсмъртие. В играта геймърите напредват, преодолявайки препятствията, докато не се изправят пред необходимостта да вземат опасно решение. Тогава съхраняват постигнатото дотам. После продължават да играят. Ако техният аватар умре, те се връщат до съхранената позиция и опитват с друго решение, после с трето. Или пък плащат за измамни кодове, които им позволяват да избегнат заплахите и да получат нов живот в играта. И в двата случая аватарът може постоянно да се преражда. Играчите постигат това, което не могат да имат в живота — безсмъртие.

— И ти, копеле, си мислиш, че можеш да натиснеш бутона „Съхрани“ или да използваш измамен код, за да върнеш живота на съпруга ми? — изкрещя Вив.

— Или този на Бетани! — извика Аманда. — Мислиш, че можеш да я върнеш обратно?

— Никога не съм допускал измамни кодове в моите игри. „На север от северозапад“ — отвърна невъзмутимо гласът.

— Какво? — Внезапната смяна на темата зашемети Аманда.

— Когато преди време говорехте за планината Ръшмор, смятах да ви кажа за Залата на записите.

Аманда внезапно осъзна, че главата й се е завъртяла не само защото Господарят на играта продължаваше да сменя темите. Дишането й бе затруднено. Въздухът в малката дупка беше наситен с въглероден диоксид.

— Строежът на паметника на планината Ръшмор започнал през 1930 година, по време на Голямата депресия — обясни гласът. — Издяланите лица на четиримата президенти трябвало да символизират непоклатимостта на Съединените щати във време, когато страната и светът сякаш се разпадали.

Аманда забеляза, че и Вивиан диша тежко.

— Имаме нужда от свеж въздух.

Те избутаха вратата навън. Аманда вдиша дълбоко студения сладък въздух. После дъждът заваля вътре и те побързаха да покрият отвора.

— Някои от организаторите на изграждането на паметника толкова се страхували за оцеляването на нацията, че проектирали камера, наречена Залата на записите. Планът бил тя да се построи под паметника и в нея да се оставят на съхранение Декларацията за независимост и други важни за Америка документи. Ако размириците унищожали нацията, тези богатства щели да бъдат запазени.

Аманда наведе глава. Страхът, студът и умората бяха изцедили силите й. Не можеше да държи очите си отворени.

— Но когато икономиката се подобрила и социалните вълнения се уталожили, проектът бил изоставен.

Клюмайки, Аманда почти не забеляза, че единичните водни капки престанаха да се процеждат през покрива. Трополенето на дъжда отслабна.

— Накрая, през 1998 година, група историци запечатали документи, предназначени за планината Ръшмор, в малката част от Залата на записите, която била завършена половин век по-рано.

Шумът от дъжда замлъкна напълно.

— Още една времева капсула — прошепна Господарят на играта.