Дейвид Морел
Ловци на време (33)

4

Отдалечиха се от водата. Закатериха се по склона, като се движеха на зигзаг между пелиновите храсти и скалите, за да пестят сили.

— Нуждаете се от име, с което да се обръщате към мен — обади се гласът. — Отсега нататък ме наричайте Господарят на играта.

Името прозвуча съдбовно на Аманда.

Групата стигна до средата на склона. Пред очите им изникна порутената сграда. Стените й бяха каменни. Лявата част се бе срутила. Носещите греди на дървения покрив бяха паднали. Дървото беше посивяло от времето.

— Стърчи съвсем самотна там горе. Дълга, тясна. Струва ми се, че е била църква — каза Аманда.

— Определено е така. — Вив посочи наляво, където сред купчина камъни лежеше голям дървен кръст.

Групата предпазливо приближи към предполагаемия някогашен вход на сградата.

— Вижте! Олтарът е все още непокътнат! — възкликна удивено Дерик.

Като се взря във вътрешността на порутената постройка, Аманда видя хоризонтална каменна плоча, поставена върху два вертикални блока.

— Откъде са се взели тези плочи и блокове? — попита Вив. — И тези каменни стени…

— От мината — отговори Рей. — Гласът спомена… — Той млъкна и се поправи: — Господарят на играта спомена някаква мина.

— И град, наречен Авалон. — Дерик се обърна към долината. — Ей там. Виж. Под нас. Пред тесния край на езерото.

Въпреки козирката на шапката й, очите на Аманда я боляха от яркото слънце. Като ги присви, тя успя да различи в ниското срутени сгради, почти скрити от пелина. Гледани отгоре, руините образуваха правоъгълна решетка. Дългите пространства между тях явно са били улици.

— Авалон. Звучи ми познато — прекъсна мислите й Дерик.

— Веднъж се събудих в един курорт в Ню Джърси, наречен Авалон — обади се Рей. — Имах ужасен махмурлук и нито долар от петте хилядарки, които бях спечелил на блекджек в Атлантик Сити.

— Крал Артур — каза Аманда.

Останалите се втренчиха в нея.

— Рицарите на Кръглата маса? — попита смаяно Вив. — Това да не е филм на „Дисни“? „Мечът в камъка“? Камелот?

— След като Артур бил убит в последната битка, група жени отнесли тялото му в място, наречено Авалон. Според легендата той не е загинал и живее там в транс, очаквайки да се върне, когато светът има нужда от него.

— Да се върне от смъртта. — Вив влезе в църквата, като стъпваше по купчините камъни.

— Внимавай — каза Дерик, който вървеше след нея. — След случилото се при езерото имам чувството, че капаните са част от играта.

Аманда разгледа отломките и като не видя нищо подозрително, тръгна след тях.

Отпред някаква дъска изпука, когато Вив внимателно я бутна настрани.

— Какво ще правим, ако тук има змии?

— Те няма да са водни мокасини. Ще бъдат гърмящи змии — поясни Дерик. — Ще издават предупредителен шум да стоим настрана.

— Знам това много добре. Проблемът е, че имам нужда да се убедя, за да го повярвам. — Вив се покатери на каменната плоча, която образуваше олтара, и погледна надолу към своите спътници. — Обзалагам се, че съм първата жена, която някога е стояла тук.

— Виждаш ли нещо, което може да ни е от помощ? — попита Дерик.

— На олтара има гравиран надпис. — Вив духна праха от плочата. — Доста е нечетлив. — Тя се съсредоточи. — Гробницата на земните желания.

— Какво би трябвало да означава това? — запита Рей.

Гробницата на земните желания. Нещо проблесна в паметта на Аманда — фраза, която й напомни за думите от олтара. Обаче преди да успее да си я спомни, Вив погледна екрана на GPS приемника си и я разсея.

— Според това ние се намираме на мястото, чиито координати ни е дал гласът, ъъъ… тоест Господарят на играта — поправи се тя. — Разликата е само десет стъпки.

И така, какво би трябвало да забележим?

Дерик се огледа.

— Помниш ли какво каза той за играта Ловци на време? Предметите може да бъдат така умело скрити, че намирането им да е почти невъзможно. Спомена за нещо, което изглеждало като скакалец, но не било.

— Освен това спомена за камък, който се оказал, че съдържа нещо във вътрешността си. — Гласът на Рей се повиши от възбуда. Той заразглежда безбройните камъни около тях, после колебливо попита Дерик: — Няма ли змии?

— Вдигаме такъв шум, че ако имаше, сигурно щяха да тракат.

— Все това повтаряш, обаче колко гърмящи змии си срещал на Еверест? — Преди Дерик да успее да отговори на саркастичната му забележка, Рей предпазливо вдигна един камък и го раздруса. — Не ми изглежда кух. — Раздруса друг. — И този също.

Аманда спря, събра смелост и вдигна един камък. Под него нямаше нищо опасно.

— Този е истински.

— И тези са такива. — Дерик внимателно вдигаше камък след камък. — Всички са истински.

— Продължаваме да търсим! — рече му Рей.

Жаждата надви страха им. Навсякъде около Аманда летяха и потракваха камъни.

— Твърде много са. Това може да отнеме цял ден — каза тя, опитвайки се да прикрие отчаянието си. — Нямаме време. Ако той е скрил нещо в камък, защо ще го използва като пример, когато ни описа играта? Твърде очевидно е. Искал е да ни заблуди.

— Много съм жаден, за да мисля ясно. — Рей отчаяно се огледа наоколо. — Ако не е кух камък, кое друго би изглеждало нормално и все пак ще крие нещо?

— Гредите от покрива — отговори бързо Вив.

— Точно така! — Рей грабна един къс от греда. — Твърде тежък е. — Вдигна друг. — Няма кухина. — Взе трети. — Същата тъпотия като при камъните. Няма да… Почакайте. — Той повдигна четвърто парче от паднала греда. — Това прилича на пластмаса.

Аманда гледаше как Рей задърпа двата края на фалшивото дървено парче. Те се разделиха, разкривайки пластмасово шише с вода. Той нададе победоносен вик и разви капачката на шишето. После повдигна гърлото му до устата си.

Тя се опита да каже „Недей!“, но сухият й език сякаш бе парализиран. Видя как водата от бутилката потече в устата на Рей. Той преглъщаше бързо, а адамовата му ябълка подскачаше, докато пиеше жадно.

Вив изкрещя:

— Спри!

Обаче наклонената бутилка продължи да се излива в гърлото на Рей, като част от водата се стичаше по брадичката му. В напрегнатата тишина се чуваха задавените звуци от преглъщането му. С почервеняло лице той въздъхна и свали празното шише. Гърдите му се повдигаха от учестеното дишане. Изглеждаше изпълнен със задоволство, докато не забеляза Аманда, Дерик и Вив, които го гледаха, шокирани.

Отне му само миг да разбере чувствата, които изпитваха.

— Съжалявам.

Аманда почувства как я обзема униние.

— Не исках. Наистина. Съжалявам.

Вивиан изпъшка.

— Аз просто не разсъждавах.

Дерик се отпусна на купчина камъни и оброни глава на коленете си.

— Хей, сигурно има и други. Ще ви помогна да ги потърсите. — Рей вдигна парче от греда. Опита още едно, после трето. — Няма логика да скрие само една бутилка за всички ни.

— Освен ако не е искал да види как ще реагираме — каза Аманда.

Рей запрати празното шише в стената. Пластмасата кухо издрънча.

— Добре де, какво очаквахте? Казах ви, че не съм никакъв герой.

— Добре, добре. — Вив вдигна примирително ръце. — Караницата няма да ни помогне. Станалото — станало. Не можем да го променим.

Дерик се изправи, обръщайки се към Рей:

— Но ако намерим друго шише, стой далеч от него.

— Както кажеш, шефе. — Рей извади запалката си, отвори капачето й и го затвори.

— Спри да вдигаш този шум!

— Добре, шефе.

Аманда се намеси, опитвайки се да разсее напрежението:

— Да видим дали ще открием още вода.