Дейвид Морел
Ловци на време (28)

3

„Чудесно място е това тресавище“.

Прегърбен на задната седалка на таксито, Бейлинджър изучаваше ксерокопието в ръката си и се питаше какво ли означава този параграф. На избледнелия печат пишеше: НЙОБ — Хуманитарни науки и социология. Предвид контекста реши, че съкращението НЙОБ е Нюйоркска обществена библиотека. Обади се от мобилния си телефон на Справки и научи, че Библиотеката по хуманитарни науки и социология е разположена на ъгъла на 42-а улица и Пето Авеню.

Авеню ъв Америкас беше най-прекият маршрут от Гринич Вилидж през жилищната част на града. По пътя имаше много светофари, които забавиха таксито. Обезсърчен от свирещите клаксони и люшкането на колата, Бейлинджър каза на шофьора да го остави на 40-а улица. Той плати сметката и се затича, облекчен, че се движи и че може да се освободи от напрежението.

Но нетърпението му не беше единствената причина да слезе от таксито. Шокът от пожара не го бе напуснал. Някой се бе опитал да му попречи да открие Аманда и този някой по всяка вероятност щеше да продължи да му пречи.

Франк затича по-бързо. Чувствайки се незащитен на претъпкания с хора тротоар, той погледна през рамо, за да провери дали някой не е слязъл от друго такси и не тича след него. Никой не го преследваше. Обърна се напред точно навреме, за да избегне сблъсъка с един мъж, който държеше в ръката си куфар. Франк направи завой и хукна по пресечката на 41-а улица. Един камион избибитка и профуча толкова близо до него, че усети въздушната му струя.

Пейките между дърветата на Браянт Парк, който се простираше отпред, бяха препълнени с хора. Бейлинджър погледна за втори път през рамо, но пак не забеляза преследвачи. Уличният трафик все още не беше помръднал.

Той зави надясно, спринтира към Пето Авеню и стигна до библиотеката — масивна каменна постройка с широко стълбище и портик, повдигнат на дебели колони, пред главния вход, който се охраняваше от два мраморни лъва.

Франк мина забързано през въртящата се врата и влезе в просторно преддверие, пълно с хора, които чакаха един пазач да провери дамските им чанти, раници и куфарчета. Докато бършеше потта, избила по челото му, няколко души от опашката го изгледаха с любопитство. Бейлинджър пристъпи напред, като хвърляше погледи през рамо. Той затаи дъх, усещайки неумолимия ход на времето. Заради високия таван и каменния под залата имаше акустиката на църква, но Франк изобщо не забеляза това. Цялото му внимание беше насочено към влизащите през входа посетители.

Пазачът му махна да се приближи. След като получи напътствие накъде да върви, Бейлинджър се изкачи по два реда широки стъпала. Прекоси още едно широко преддверие и се озова пред бюрото за информация.

— Мога ли да ви помогна? — попита го жена с очила.

— Надявам се. — Той й подаде ксерокопието. — Имате ли някаква идея откъде е този откъс?

Библиотекарката смъкна надолу очилата си и зачете пасажа.

— „Чудесно място е това тресавище — каза той, като обхвана с поглед морето от тревисти хълмове, които приличаха на разпенени зелени вълни с гребени от назъбен гранит. — Тресавището никога няма да ти омръзне. Не можеш да си представиш какви прекрасни тайни крие. То е толкова обширно, толкова пусто и така загадъчно“.

В гласа й се промъкна изненада:

— Всичко друго е почернено.

Опитвайки се да измисли простичко обяснение, Бейлинджър каза:

— Това е игра.

Библиотекарката кимна.

— Да, имали сме и такива случаи. Миналата седмица една жена дойде тук със списък за участие в Ловци на време. Трябваше да намери определен роман, но единственото указание, с което разполагаше, беше „Слънцето залязва“. Накрая решихме, че романът е „И изгрява слънце“ на Хемингуей.

На Франк му хрумна, че пасажът може действително да е част от игра — една от най-жестоките игри, които някога някой беше измислял.

— Обаче макар хората често да ни наричат централен клон на Нюйоркската библиотечна система, всъщност ние сме служба за справочно и информационно обслужване — продължи библиотекарката. — Ние не заемаме книги. Клиентите ни могат да ги четат само на място. Наложи се да изпратя участничката в играта в клона ни на 40-а улица. — Тя продължи да разглежда пасажа. — „Чудесно място е това тресавище“. Интересно. — Замисли се за момент, после махна с ръка на мъжа, който седеше пред съседния компютър.

Той се приближи.

— Бронте или Конан Дойл? — попита го жената.

Мъжът прочете пасажа и кимна.

— И на мен ми идват наум тези двамата.

— Не мисля, че е Бронте — каза библиотекарката.

— Точно така. Нейният стил е по-емоционален.

Бейлинджър я погледна въпросително.

— Когато действието се развива в тресавище, човек веднага се сеща за два романа. Действието в Брулени хълмове на Емили Бронте се развива в Йоркширските тресавища в Северна Англия. Романът е много емоционален, Хийтклиф разговаря с духа на Кати, докато броди из блатата, нещо от този род. За разлика от него обаче, описанието в този пасаж е сбито в едно изречение: „… морето от тревисти хълмове, които приличаха на разпенени зелени вълни с гребени от назъбен гранит“. Описанието не е лошо, но авторът, изглежда, се интересува повече от „прекрасните тайни“, които крие „така загадъчното“ тресавище. Ето какво го вълнува. И ще бъда доста изненадана, ако този човек не пише мистерии. Мисля, че това е сър Артър Конан Дойл. Баскервилското куче.

— Баскервилското куче?

— Областта Дартмур в Девон, Англия. Там се развива действието през по-голямата част от романа. Както споменах, не позволяваме от сградата да се изнасят книги, но ако отидете в читалнята… — Тя посочи зад гърба си. — … Някой ще ви донесе екземпляра.

Мисълта, че времето тече, не излизаше от ума на Бейлинджър. Когато благодари, направи всичко възможно да изглежда спокоен. Познаваше детективската история на Конан Дойл единствено от един стар черно-бял филм с участието на Базил Ратбоун. Доколкото си спомняше, филмът беше мрачен и потискащ, имаше много мъгли и действието се развиваше на скалист, а от време на време — и в блатист терен.

В просторната читалня преобладаваха великолепните топли тонове на дърво, полирано в продължение на десетилетия. На входа стоеше пазач. До него имаше табела, която предупреждаваше посетителите да изключат мобилните си телефони.

Бейлинджър се подчини и отиде при едно гише да даде заявка за екземпляр от романа. Когато видя компютърния кът в читалнята, се поуспокои. След като се сдоби с карта за достъп, той намери един свободен компютър. Опита се да диша равномерно и изпита натрапчивото желание да разтрие лявата си предмишница. Когато вдигна ръкава на сакото и този на ризата си, Франк видя, че нараненото място е още по-зачервено и подуто. Изглеждаше инфектирано.

Но това беше най-малкият му проблем. Щом погледна към клавиатурата, пръстите му се разтрепераха. „Аманда — помисли си той. — Къде те отведоха?“

Не знаеше защо Карън Бейли му е оставила цитата, нито по какъв начин прочитането на книгата, от която бе взет (ако наистина беше от Баскервилското куче), ще му помогне да намери Аманда. Той се напъна да се съсредоточи върху скритото послание в цитата.

„Може би става въпрос за сър Артър Конан Дойл“ — помисли си отчаяно Франк.

Тогава защо останалият текст от страницата беше заличен, включително името на автора и заглавието на романа? Защо беше оставен само този цитат? Какво толкова специално имаше в него?

Тресавището.

Бейлинджър посегна към клавиатурата. Влезе в Google и написа с треперещи ръце Дартмур. Появиха се няколко имена.

Национален парк Дартмур

Да опознаем Дартмур

Разходка из Дартмур

Спасителна група Дартмур

Научи, че Националният парк Дартмур обхваща 400 квадратни километра ниски скалисти хълмове, които различни хора описваха като мрачни, заплашителни и древни. Над тази — в по-голямата си част безлюдна — територия често се образуваха мъгли. Изобилната влага се събираше в блатисти тресавища, което обясняваше нуждата от спасителна група.

„Трябва ли да си направя извода, че някой е отвел Аманда в Дартмур, Англия? — запита се той. — Защо?

Какъв е смисълът? Така няма да стигна доникъде“.

„А защо Карън Бейли се погрижи да получа листа хартия?“

Мисълта накара Бейлинджър да изпъне гръб.

„Можеше да ми го изпрати по пощата, но тя усложни нещата. Нямаше да узная за пасажа, ако не бях отишъл в театъра. Тя е казала на мъжа, представил се за професора, да ми даде листа само ако се появя“.

С туптящи слепоочия Франк впери очи в имената на другите сайтове, които търсачката му беше изкарала във връзка с Дартмур. Вече осъзна, че трябва да търси по-задълбочено. Не можеше да допусне, че всичко това е случайно.

Дартмур — Лов със соколи

Дартмур — Фолк фестивал

Дартмур — Летърбоксинг

Потънал в мисли, той щеше да продължи към следващото име в списъка, когато вниманието му бе привлечено от думата летърбоксинг.

Началото на тази игра от типа скрий и намери било поставено през 1854 година в Дартмур, когато…

Описанието накара нещо в паметта на Бейлинджър да се размърда. Той внезапно си спомни лекцията за времевите капсули, при която мнимият професор беше казал, че общности, изгубили такива капсули, са въвлечени в игра от типа скрий и намери, наречена Ловци на време.

Франк побърза да кликне върху заглавието на сайта. Появи се текст, придружен от фотографиите на ниски хълмове, осеяни с гранитни скали, които го накараха да подскочи от вълнение.

Летърбоксингът е игра от типа скрий и намери, измислена през 1854 година, когато дартмурският екскурзовод Джеймс Перот решил да предизвика туристите да проучат труднодостъпен район в блатата, известен като Кранмиър Пул. За да докажат, че наистина са посетили отдалеченото място, Перот оставил едно гърне под купчина камъни на брега на блатото. Ако някои от туристите успеел да се добере до гърнето, той трябвало да остави вътре бележка. Понякога Перот слагал в съда самоадресирана пощенска картичка. Туристът, който я намирал, оставял на нейно място картичка със своя адрес, а намерената изпращал на адреса на подателя.

През годините тази игра, която имала доста сходства с търсенето на съкровища, станала толкова популярна, че на територията на блатото били скрити и други гърнета. По-късно гърнетата са заменени с метални, а след това и с пластмасови контейнери, които станали известни като пощенски кутии^[1] заради бележките, оставяни в тях. Повече от век и половина след като Джеймс Перот оставил гърнето си под купчината камъни, броят на пощенските кутии на обширната площ на Дартмур бил изчислен на 10 000.

Контейнерите са грижливо скрити. Различни улики отвеждат играчите до местонахождението им. Понякога това са числа — географски координати. Друг път са ребуси и гатанки, чиито отговори насочват играча.

Благодарение на една статия от 1998 година, публикувана в Смитсониън мегазин, тази игра от типа скрий и намери внезапно станала популярна в цял свят. Днес във всеки щат на Америка има скрити пощенски кутии. Някои от тях, разбира се, остават неоткрити. Понякога играчите в Дартмур са възнаградени с намирането на отдавна изгубен контейнер, в който е скрито съобщение, оставено от някого преди много, много години.

Франк остана дълго време загледан в монитора. Споменаването на „отдавна изгубен контейнер, в който е скрито съобщение, оставено от някого преди много, много години“ върна мислите му към лекцията за времевите капсули. Едно от последните неща, които си спомняше, преди да изгуби съзнание, бяха думите на мнимия професор, че изгубените времеви капсули са повече от намерените.

Сърцето на Бейлинджър сякаш спря за миг, после затуптя отново. „Съвпадение? — зачуди се той. — Или Карън Бейли е искала да намеря тази статия? Защо иначе ще ме кара да чета този пасаж за Дартмур?“

Ръцете му продължаваха да треперят, но сега това се дължеше отчасти на нарастващото му подозрение защо са били разделени с Аманда. Спомни си, че библиотекарката му спомена за улики и игра на име Ловци на време. „Игра? — зачуди се той. — Нима това наистина е някаква проклета игра?“

Като дишаше тежко, Франк отиде до гишето за заявки.

— Да, сър? — попита го жена с изрусена на кичури коса.

— Казвам се Франк Бейлинджър. Дадох заявка за Баскервилското куче.

— Разбира се, сър. Нека проверя дали… — Тя се усмихна. — Ето я.

Книгата беше стара и миришеше на мухъл, а твърдата й корица беше с оръфани краища. Бейлинджър се настани на свободен стол пред една от многобройните маси. Отвори романа и го запрелиства, като зачиташе първото изречение на всеки параграф и търсеше „Чудесно място е това тресавище“.

Когато го намери, издиша насъбралия се в дробовете му въздух. Страница четиридесет и шеста. Последната третина от текста. Но това не беше всичко. Откри, че някой е сложил печат в празното поле на страницата; печат, на който пишеше: Гробница на земните желания.

Стаята сякаш се преобърна. Това беше зловещо напомняне за необичайното име на една от времевите капсули, за която бе говорил „професорът“ — Криптата на цивилизацията. Гробницата. Криптата. Още едно съвпадение? Трябваше да се убеди, че не се хваща за въображаеми връзки. Един от начините да го направи беше да прегледа всички екземпляри на Баскервилското куче, с които разполагаше библиотеката. В този клон не разрешаваха да се изнасят книги от сградата. Карън Бейли не можеше да знае кой екземпляр на романа ще му дадат, така че ако искаше да е сигурна, че той ще получи съобщението, би трябвало да е поставила печат с надпис Гробница на земните желания на всички екземпляри в библиотеката.

Франк стана толкова рязко, че скърцането на стола му накара другите читатели, които седяха на неговата маса, да го изгледат сърдито. Но когато забърза към гишето за заявки, изпита неприятното усещане, че някой го наблюдава втренчено. Обърна се към входа на читалнята.

Някой наистина го гледаше.

Представителна четиридесетгодишна жена в семпла тъмносиня рокля. Тъмната й коса беше прибрана в стегнат кок.

Карън Бейли.