Дейвид Морел
Ловци на време (27)

2

Слънчевите лъчи ги галеха. Зеленото поле, из което тук-там растеше пелин, беше най-обширното открито пространство, което Аманда някога бе виждала. Беше прекарала целия си живот в градовете, където сградите не позволяваха на човек да види нищо друго освен нещастен отрязък от небето. Дърветата в парковете също пречеха на гледката. Но тук панорамата беше величествена. В далечината се издигаха заснежените върхове на планини, но те изглеждаха невзрачни на фона на небето. Синият небосвод беше необятен.

— Както виждате, намирате се в долина, заобиколена от планини — каза гласът. Аманда забеляза, че другите също слушат съсредоточено. — От дясната ви страна, в далечината, има пролом в планините. Това е единственият изход от долината. Не ви съветвам да вървите в тази посока.

Тя погледна с копнеж нататък.

Групата се отдалечи от постройката, която Аманда вече бе оприличила на скована от трупи ловна хижа, чиято снимка бе видяла в едно списание. Забеляза, че Вив прибра гумените ръкавици в един джоб на гащеризона си. „Много добре — каза си Аманда. — Трябва да пазим всичко, което намерим“. Но колкото повече се отдалечаваха от сградата, толкова по-незначителна се чувстваше сред необятното поле, което я заобикаляше.

— Моля, извадете GPS приемниците си и ги включете! — нареди гласът.

Всички се подчиниха.

Освен Аманда, която се втренчи объркано в непознатия предмет, който извади от джоба си.

— Къде…

— От дясната страна — каза Дерик. — Двата бутона. Горния. Със символа на електрическата крушка.

Аманда натисна бутона и чу пиукане. Екранът на устройството светна и се появи картинка на земния глобус, а над него — икони с формата на сателити.

— От военни съображения, по-точно главно заради тях, Съединените щати разполагат с множество сателити — двайсет и шест на брой или поне така твърди правителството — продължи гласът. — Но вашите приемници трябва да установят връзка само с три. Ако връзките са повече, позиционирането ще е по-точно, но три са достатъчни. От тази долина обикновено може да се установи връзка с пет сателита. Сателитите се намират на петдесет километра над нас и излъчват сигнали с мощност максимум петдесет вата, но въпреки това са невероятно точни.

Пред очите на Аманда в долния край на екрана се появиха вертикални черти. Пет от тях потъмняха.

— Тези приемници работят по-добре на открито — каза гласът. — Сградите и гъстите гори ограничават сигнала. Но сега вие сте на открито и вашите устройства вече са регистрирали сегашното ви местонахождение. Обърнете внимание на следните координати. Те показват къде е крайната ви цел. Север… — Гласът продиктува няколко серии от числа. — Запад… — Гласът продиктува още числа.

Аманда гледаше озадачено, докато Рей, Бетани, Дерик и Вив натискаха бутоните на приемниците си.

— Не толкова бързо! — протестира Бетани, като намести микрофона си. — Продиктувай пак втората серия от числа.

Гласът ги повтори.

— Окей! — каза Бетани.

Аманда продължи да гледа объркано.

— Лесно е — каза раздразнено Вив, като взе приемника от ръцете й. — Бутоните от двете страни сменят главните страници и дават достъп до менютата по тях: компас, висотомер, карта.

— Аз нямам карта — обади се Рей.

— И аз — каза Бетани.

— Страхотно! Значи все още не знаем къде се намираме. — Вив показа на Аманда за какво служи всеки от бутоните. — Като се поупражняваш малко, ще запомниш лесно за какво служат. Ето, ще въведа координатите вместо теб.

Тя показа на Аманда как се прави и й върна приемника.

— Отлично — каза гласът. — Вече действате като екип.

— Готови сме на всичко, за да се измъкнем оттук.

— Зависи дали ще изпълните инструкциите ми. Четиридесетте часа започват… — Гласът направи пауза, сякаш проверяваше нещо. — Сега.

Всички се намръщиха.

— Съветвам ви да не губите повече време — предупреди ги гласът.

Никой не помръдна.

— На координатите, които ви дадох, ще откриете нещо, което ви е нужно.

— Вода? — попита Бетани. — Храна?

Гласът не отговори.

— По дяволите, ако там има вода и храна, по-добре да тръгваме! — Дерик погледна приемника си.

Аманда направи същото. На екрана светеше червена стрелка, която сочеше встрани от нея. Над стрелката имаше правоъгълниче, маркирано с надпис Крайна цел, което указваше: 1,5 км.

— В този режим компасът не сочи на север, а към координатите, които въведохме — обясни Вив. — Изглежда, трябва да вървим към онази група дървета в далечината.

Аманда забеляза, че дърветата се намират в посока, противоположна на изхода от долината. Предположи, че в главите на всички се върти една и съща мисъл. От момента, в който се отдалечиха достатъчно от сградата и я изгубиха от поглед, тя беше започнала да дебне сгоден случай да избяга.

Предпазливото изражение в очите на спътниците й говореше недвусмислено, че всички планират същото.

Групата тръгна. Сухата трева заскърца под обувките на Аманда. Очите я заболяха от блясъка на слънцето. Въпреки че беше горещо, тя започна да трепери. Понеже вървеше най-отзад, не можеше да не забележи колко неестествена изглеждаше комбинацията от разноцветните им облекла. Когато се огледа обаче, необятната синева на небето й се стори потискаща.

Внезапно движение привлече вниманието й. Нещо изскочи от един храст пред нея. Заек. Той се отдалечи от хората, като тичаше на зигзаг по посока на планините.

В същия миг от една падина изскочи някакво по-голямо животно, което се втурна след заека. Отначало Аманда реши, че е вълк, но после осъзна, че животното изобщо не прилича на вълците, които бе виждала на снимка. „Това е немска овчарка“ — даде си сметка тя. Кучето и паникьосаният заек се спуснаха по невидим склон и изчезнаха от погледа й.

Всички мълчаха. На Аманда й се стори странно, че когато бяха в сградата, всички говореха без колебание, а сега, на открито, вървяха в пълна тишина, нарушавана единствено от шума на стъпките им.

— Някой гледал ли е „На север от северозапад“ на Хичкок? — попита неочаквано Бетани.

Гласът й прозвуча от две места — от самата Бетани и от слушалките върху главата на Аманда. Ефектът беше подлудяващ. Аманда се запита колко дълго ще може да изтърпи това. „Франк, къде си? Боже, дано да не е мъртъв. Ако е мъртъв, ще полудея“.

„А дали не си полудяла вече?“ Тя осъзна, че говори за себе си във второ лице, което беше не по-малко налудничаво.

Останалите също изглеждаха изненадани от въпроса на Бетани. Той беше точно толкова нелеп, колкото нелепо изглеждаха скъпата й огърлица, пръстените и гривната на фона на гащеризона й.

Рей отговори, давайки си сметка, че всички го чуват:

— Това да не е онзи филм с Кари Грант в планината Ръшмор?

— Аха, в планината са изсечени лицата на четирима президенти — каза приглушено Дерик. — Гледах „На север от северозапад“ по време на един курс в колежа. Лошите преследват Кари Грант и — как й беше името? — Ева Мари Сейнт, като се катерят по лицата.

— В една по-ранна сцена той слиза от автобус в царевична нива — добави Вив.

Аманда усети промяната в тона — сега гласовете им звучаха по-уверено, сякаш се надяваха, че един разговор за нещо познато ще им помогне да се почувстват нормално.

— Царевичната нива — каза Бетани. — Да. Грант слиза от автобуса в един земеделски край. Заръчано му е да се срещне с някакъв човек, от когото да научи кой се опитва да го убие.

Две големи птици закръжиха над главите им.

— Лешояди — съобщи Дерик.

Докато сенките преминаваха над тях, Бетани се завърна към разговора за филма, който й вдъхваше увереност.

— Минава време, минава и една кола, а Грант продължава да чака. Ситуацията изглежда още по-странна, защото той стои на този пуст селски път, облечен в костюм.

Крачейки през чупливата трева, Аманда видя недалеч пред тях едно дере.

— После откъм царевичната нива идва камион — продължи Бетани. — Минала е около минута, откакто Грант стои там и бездейства. Една жена отваря вратата на камиона и от него слиза фермер. Камионът си заминава. Фермерът и Грант си кимат взаимно. На заден план се чува някакво бръмчене и над нивата прелита един от онези самолети, които пръскат против вредители. Появява се друг автобус и фермерът се качва в него, но не и преди да отбележи колко е странно, че от този самолет не пръскат нищо. Грант се замисля над думите му. Автобусът се отдалечава. Грант умува още малко, после поглежда към самолета, който се е насочил към него, и внезапно хуква към нивата. От самолета започват да го обстрелват с картечница.

— Точно така! — намеси се Дерик. — Грант се гмурва в редовете с царевица. Пилотът пуска тор, хербицид или каквото носи самолетът му и едва не задушава Грант.

Те наближиха дерето.

— Някъде прочетох — каза Бетани, — че Хичкок е заснел няколко филма с плашещи затворени пространства, като например онова призрачно старо имение в „Ребека“, докато в „На север от северозапад“ се е опитал да направи точно обратното — да вдъхне страх от откритите пространства.

Спряха се на ръба на дерето.

— Толкова е тихо. — Рей се завъртя в кръг, като оглеждаше долината и планините, които ги заобикаляха. — Свикнал съм да чувам бръмченето на самолетите, колите и градовете. Да бъде оживено около мен. Да се случват много неща.

— Сякаш се намирам в онази ужасна гумена лодка. — Бетани звучеше така, като че сухият й език се беше подул в устата й. — Накъдето и да се обърнеш, нищо освен небе и океан. Тук е дяволски тихо.

— Не и за нас с Дерик — каза й Вив. — По-голяма част от времето си прекарваме именно на такива места. При други обстоятелства тук щеше да ни се види като рай.

— Да бе, рай. — Бетани посочи с пръст. — На какво разстояние от нас се намират онези планини?

— Трудно е да се каже — отговори Дерик. — Може би на четири-пет метра. Може би на повече. Когато се намираме на толкова открито място, очите ни играят номера.

Рей натисна един от бутоните на GPS приемника си.

— Висотомерът показва, че сме на височина 1676 метра. — Погледна към Бетани. — Може би изпитваш толкова силна жажда, защото не си свикнала да бъдеш на такава надморска височина.

— Не, жадна съм, защото кучият син не ни даде вода.

— Тихо — предупреди я Вив. — Той чува всяка наша дума.

Бетани придърпа надолу козирката на шапката си.

— Слънцето е толкова ярко, че контактните лещи ще изгорят очите ми. Хей, ти там! Чуваш ли ме?

Не последва отговор.

— Можеше поне да ни дадеш по едни слънчеви очила!

Отново никакъв отговор.

— Може би копелето не ни чува. — Бетани се огледа. — Мислите ли, че наоколо има камери?

Аманда беше убедена, че има. Но преди да каже каквото и да било, Бетани попита:

— Къде? По дърветата, към които сме се запътили? В къщата, от онези с далекобойните обективи? Или са качени на стълбове, от които се вижда цялата долина?

Те се спуснаха в дерето. Под краката им се вдигна прах. Дерето бе широко около метър и половина и дълбоко над човешки бой. Сенчестото му дъно ги разхлади.

— Обичах да плавам, нямах търпение да изляза в открито море и да остана съвсем сама, виждайки единствено хоризонта. — Бетани потръпна. — Това ме караше да се чувствам така, сякаш нещо вътре в мен се протягаше към Бог или нещо подобно. Но след като прекарах две седмици в онази гумена лодка, цялото това открито пространство взе да ме ужасява. Оттогава не съм припарвала до морето. Трудно е да караш хората да си купуват яхти, когато мисълта да се качиш на някоя от тях те ужасява.

Аманда се заизкачва по склона пред нея, вдигайки облак прах. Прахта полепна по устните й и имаше горчив вкус. Когато се озова под горещите лъчи на слънцето, тя погледна назад и видя Бетани, която се взираше в нея от сянката на дерето.

— Тук, долу, е приятно и прохладно — каза й тя.

— Това не е океанът — подчерта Дерик. — Земята е стабилна под краката ти. Не се вълнува.

— Под твоите крака може би не се вълнува. Но моите не са спрели да треперят, откакто се събудих. В онази сграда поне бях заобиколена от стени.

— Мисли за планините като за стени.

Бетани се намръщи.

— Устата ми пресъхна още повече.

— Гласът каза, че на координатите, които ни даде, има вода.

— Не! — възрази тя. — Гласът каза, че ще намерим там нещо, което ни е необходимо. Каквото и да означава това. Не каза нищо за вода. Ние добавихме това, което искахме да чуем. — Издърпа слушалките изпод шапката си.

— Излез от дерето — каза й Вив.

— Няма да станем по-силни, отколкото сме в момента. — Бетани се втренчи в слушалките, които държеше в ръката си. После ги захвърли с отвращение.

— Не — каза Дерик.

— Че какво може да ми направи копелето? — Тя разпери ръце, превръщайки се в мишена. — Ще ме застреля ли? Как? Тук, долу, не може да ме види!

Аманда се огледа и усети едно голо петно между раменете си. Всяко място, разположено по-високо от дерето, беше потенциално скривалище на снайперист: храстите пелин, редицата от дървета, към която се бяха запътили, скалите до тях. „Докато сме на открито, всички сме лесни мишени“ — осъзна тя.

— Възползвайте се от шанса си — настоя Бетани. — Ако всички побегнем в различни посоки, как ще успее да ни проследи? Как ще се озове на много места едновременно, за да ни спре? Няма начин.

„Логиката й е толкова примамлива — помисли си Аманда. — Докато сме заедно, нямаме шанс“. Тя се накани да каже на Бетани, че е права; понечи да се спусне при нея по прашния склон, но нещо я накара да се поколебае — някакво смътно подозрение, че нещата не са толкова прости, колкото смята другата жена, че бягството им няма да е така лесно.

И Аманда наистина се спусна в дерето, но не за да се присъедини към Бетани, а да се опита да я спре. Тя сложи ръка на рамото й.

— Имам лошо предчувствие. Не го прави.

— Хей, гласът каза, че иска да бъдем самоуверени, нали така? — Бетани отблъсна ръката й, пое дълбоко дъх и тръгна по протежение на дерето. После ускори крачка. Аманда видя, че ако продължава в същата посока, долът ще я изведе при изхода от долината.

Бетани се затича и като вдигаше облаци прах, изчезна зад един завой. Аманда чу заглъхващите й стъпки и погледна към Рей, Дерик и Вив, несигурна как да постъпи.

— Няма ли да се присъедините към нея? — попита внезапно гласът.

Познатият звук в ушите на Аманда я накара да подскочи.

— Винаги има шанс тя да успее — продължи гласът. — Готови ли сте да опитате шанса си като нея?

Никой не отговори.

— Ами ти, Аманда?

— Откъде, по дяволите, знае какво прави Бетани? — промърмори Рей.

— В такъв случай продължавайте да се движите! — заповяда им гласът. — Не пилейте малкото време, с което разполагате.

Аманда се обърна към завоя на дерето, зад който изчезна Бетани.

— Жалко, че си свали слушалките — каза гласът. — Сега няма как да я накарам да размисли.

— Откъде знае, че вече е без слушалки? — попита Рей.

Скована от страх, Аманда вдигна слушалките и издуха полепналата по тях прах. После ги приближи до очите си и заоглежда рамката, наушниците и микрофона.

— Микрофонът — каза тя отчаяно.

— Браво! — поздрави я гласът.

— Микрофонът? — попита Дерик от върха на дерето. — Какво за него?

Аманда отговори със свито гърло:

— Не е просто…

Вив махна слушалките си и се втренчи в микрофона.

— Боже мой, това е камера. — Тя пусна слушалките на земята и залитна назад.

— Дерик, кажи на жена ти да ги вдигне — обади се гласът.

Дерик беше застинал на мястото си.

— Кажи на жена ти да ги вдигне — повтори бавно гласът.

— Вив, той иска да вдигнеш слушалките.

— Не.

— Отдръпнете се от нея! — каза гласът.

Тъмното лице на Дерик се изопна.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще ви науча да не ме карате да повтарям думите си. Отдръпнете се!

Дерик грабна бързо слушалките и ги тикна в ръцете на жена си.

— Сложи ги.

Щом видя ужаса в очите му, Вив потрепера и го послуша.

— Аманда, излез от дерето! — заповяда гласът. — Присъедини се към другите! Погледни на изток!

— На изток?

— Изходът от долината — подсказа й Рей.

Аманда усети как сърцето й се свива от студ.

— Това е посоката, в която тръгна Бетани. — Тя се закатери по склона на дерето. Под обувките й започна да се рони пръст, но тя коленичи и като си помагаше с ръце, се добра до върха. После се изправи и погледна към далечния край на дерето. То криволичеше сред треви и пелин и свършваше при изхода от долината. Аманда зърна сивата шапка и сивите рамене на Бетани, която тичаше в него.

Тя реши, че гласът е прозвучал прекалено примирено.

— Почакай! Ти каза, че е жалко, че си е свалила слушалките. Каза, че искаш да я накараш да размисли. Ако успея да я настигна… — Ужасното предчувствие я остави без дъх. — Ако успея да я спра…

— Да?

— Ще ми позволиш ли да я върна?

Гласът не отговори.

Преди да осъзнае какво прави, Аманда вече тичаше.

— Бетани! — изкрещя тя. — Спри!

Необятното открито пространство погълна думите й.

Втурна се през сухата трева. Подмина един пелинов храст, висока до коляното й скала и някакъв недорасъл бор.

— Бетани!

Но жената продължи да тича по дъното на дерето. Сивата й шапка и раменете й вече се виждаха съвсем ясно. Тя не погледна нито веднъж назад.

— Спри!

Аманда увеличи скоростта и дължината на крачките си.

— Послушай ме! — успя да изкрещи тя между хрипливите дълбоки вдишвания, които изгаряха гърлото й.

Напред долът беше по-плитък. Бетани, която вече се виждаше до кръста, продължаваше да тича към далечния пролом в планините.

— Спри! — извика Аманда. Гащеризонът беше прилепнал към потното й тяло. — Той знае!

Дерето вече беше толкова плитко, че Бетани се виждаше чак до бедрата. Липсата на прикритие я накара да затича още по-бързо. Тя се насочи към една песъчлива падина, в която през дъждовните периоди се събираше вода. От другата страна на падината долът продължаваше.

— Май не можеш да я спреш — отбеляза гласът.

— Опитвам се. — Аманда се помъчи да събере сили и да тича още по-бързо. Един камък изхвръкна изпод краката й и тя загуби за миг равновесие. — Бетани! Спри! Моля те!

Настойчивостта в гласа й най-накрая предизвика нужния ефект. Бетани, която вече беше преполовила падината, позабави ход. После залитна и се обърна. Като дишаше тежко, погледна към Аманда.

— Той може да те хване! — извика Аманда. — Не знам как, но може!

Лицето на Бетани лъщеше от пот. Тя погледна към другия край на падината и към продължението на дерето. После хукна неочаквано натам.

— Недей! — Молбата на Аманда беше отправена колкото към нея, толкова и към гласа.

— Тя мрази открити пространства — каза гласът. — Беше въпрос на време.

Аманда се опита да я настигне, но откри, че това е невъзможно. Бетани започна да се отдалечава също като пролома в планините.

— По-добре, че се случи толкова скоро — каза й гласът. — Така ти и останалите ще се научите да не губите време и сили в безплодни начинания.

— Не!

— Но съм разочарован, че тя не ме изненада.

В момента, в който Бетани стигна до продължението на дерето, Аманда усети ударна вълна. Чу се гръм и сивкавото тяло на Бетани избухна в червено. Дясната й ръка излетя в една посока, а главата й — в друга. Въздухът се изпълни с пръски кръв и по земята заваляха късчета от тялото й.

Аманда залитна и спря, ушите я заболяха от експлозията. Тя се разтресе от шока при вида на кървавата мъгла, която внезапен повей на вятъра запрати към нея. После мъглата се спусна надолу и нашари пясъка в червено.

Краката й се подкосиха, сякаш някой я беше спънал изотзад. Падна на колене. По бузите й се затъркаляха горещи сълзи.