Дейвид Морел
Ловци на време (19)

6

— Бетани Лейн — каза гласът.

Бетани се размърда неспокойно.

— Твоята история също беше широко отразена в медиите. Бетани продава луксозни ветроходни яхти. Седалището й е в Нюпорт Бийч, където част от клиентите й са също така нейни приятели. Преди година тя била поканена да придружи група, плаваща към остров Бали. Бившият й съпруг я окуражил да се наслади на една закъсняла ваканция. На четвъртия ден от пътешествието плавателният съд бил застигнат от буря. Оцелели само Бетани и едно дванадесетгодишно момиче. Държани на повърхността от спасителните жилетки, те се били вкопчили в една гумена лодка, докато океанът се успокоил достатъчно и успели да пропълзят в нея. В лодката имало компас и хранителни припаси. Освен със спасителните жилетки, разполагали и с непромокаеми дрехи. Бетани извадила от водата дървени отломки и направила примитивен навес, който да ги пази от слънцето. Тя нямала никаква представа какво е местоположението им, но знаела, че океанът се намира на запад и че ако се отправи на изток, няма начин да пропусне крайбрежието на Съединените щати или Мексико. Номерът бил да успее да се добере дотам. Затова тя използвала якето си, за да направи платно, и още отломки, за да сглоби рул, а когато вятърът не бил попътен, гребяла. Бетани, кажи на познатите ти как разпределихте хранителните припаси.

Бузите на жената поруменяха от смущение.

— Не бъди скромна — каза гласът. — Време е всеки от вас да опознае другите. Кажи им за припасите.

— Ами…

— Направи го! — настоя гласът. — Кажи им.

— Никога не съм била особено яшна.

— Доста меко изказване. Ти страдаш от анорексия, Бетани.

— Проклет да си!

— Никакви тайни — каза гласът.

— Добре! — извика тя. — Страдам от анорексия. И какво от това? Като дете бях дебела. Хората ми се подиграваха, а майка ми непрекъснато ми натякваше за килограмите. Щом видя храна, ми прилошава. В онази проклета гумена лодка си казах: „Хей, припасите няма да са проблем. И без това почти не ям“. Затова разделих храната на дневни дажби и дадох повечето от тях на малкото момиче. Трябваше да съм се побъркала напълно, за да си позволя да ям.

— А сега им кажи за водата.

Бетани се втренчи в ръцете си.

— Не бъди скромна.

Тя продължи да мълчи.

— Много добре — каза гласът. — Тогава аз ще проявя учтивост към гостите. Когато оскъдните запаси от вода свършили, те се сблъскали с по-голям проблем от намаляващата храна. Човек може да оцелее три седмици без храна, но само три дни без вода. Около Бети и момичето, разбира се, имало много вода, но съдържанието на сол в нея рано или късно щяло да ги убие. Единствената им надежда бил дъждът, но слънцето греело неумолимо. Бетани изпуснала въздуха от спасителната си жилетка и я вързала на главата си като слънчобран, а момичето оставила да лежи под навеса, който била направила. Накрая Бетани изгубила сили да гребе. Оскъдното платно се превърнало в единствената им движеща сила. Те се носели по течението две седмици, преди да бъдат забелязани от товарен кораб, плаващ към Лос Анджелис. Но как оцеляхте толкова дълго, Бетани? Как разрешихте проблема с водата?

— Ти знаеш толкова много. Защо не им кажеш?

— Сигурен съм, че те биха искали да го чуят от теб.

Бетани огледа присъстващите и въздъхна уморено, сякаш преживяваше отново изпитанието.

— Направих от якето на момичето нещо като ведро. Напълних го с морска вода. После покрих ведрото със спасителната й жилетка, на която бях изпуснала въздуха, и опънах краищата й с ръце. Боже, как болеше! След като ги опъвах цял ден, ръцете ме заболяха толкова силно, че се уплаших, че няма да мога да задържа плътно прилепнала жилетката.

— А защо е било необходимо?

— Не искам да говоря за това.

— Защото после ще сънуваш кошмари, така ли, Бетани? Но говоренето може да ти помогне. Мисли си за него като за вид терапия.

— Кой си ти, по дяволите?

— Някой, който има власт да те пусне да излезеш от тази сграда. Защо е било необходимо да държиш при лепнала жилетката?

Бетани промърмори нещо.

— Кажи го така, че да го чуят и другите, Бетани. Нали виждаш, интересно им е.

— Заради изпаряването.

— Да.

Тя изпусна шумно дъха си.

— Нагрятото от слънцето ведро и спасителната жилетка над него караха морската вода да се изпарява. Парата се събираше от долната страна на жилетката, там, където тя прилепваше за ведрото. Чаках дълго време. После махах жилетката. От долната й страна обикновено имаше полепнали десетина капки вода. Трябваше да я обръщам внимателно, за да не изпадат капките. Нали разбирате — в събраната влага нямаше сол. Двете с момичето се редувахме да ближем капките. Още усещам върху езика си грапавата повърхност на жилетката. Още усещам горчивината.

— Кой те научи да добиваш вода по този начин?

— Никой.

— Сама го измисли, така ли?

Бетани не отговори.

Гласът каза с удивление:

— И си го правила дни наред!