Дейвид Морел
Ловци на време (11)

9

Бам.

Бейлинджър започна да идва в съзнание. Острият, постоянен звън сякаш излизаше от счупена камбана.

Бам.

И беше в унисон с мъчителното туптене в главата му.

Бам.

Той успя да отвори очи, но откри, че е заобиколен от тъмнина. Студен порив на вятъра го накара да потръпне. Чу шум от разбиването на вълни. Вятърът донесе до ноздрите му мириса на изгоряло дърво и пепел.

Внезапно блесна светлина. Бейлинджър изстена и закри очи с ръка. Остра болка прониза предмишницата му.

— Приятелю, нямаш работа тук — каза груб глас. — Ставай.

Франк успя само да простене.

— Чу ме. Действай.

— Къде… — Гърлото го болеше. Едва събра сили да произнесе думата.

— Няма да повтарям. Действай!

— Къде съм? — попита Бейлинджър, като присви очи срещу светлината. Внезапно осъзна, че лежи върху пясък.

— За бога, така си се отрязал, че дори не знаеш къде си! — възкликна друг груб глас. — Асбъри Парк, приятелю. Същото място, на което си припаднал.

Бам.

Бейлинджър опита да се изправи. Яркият лъч на фенерчето освети руините на някаква постройка. Миризмата на изгоряло дърво се засили.

— Асбъри Парк?

Бам.

Съзнанието му се избистри достатъчно, за да разпознае звука от кошмарите си — метален капак, който се блъска в стената на изоставена сграда. Изведнъж го побиха студени тръпки.

Бам.

— Градът реши да застрои наново района. Типове като теб не са добре дошли тук.

— Не — каза Бейлинджър. — Това не е ли… — Обезумял, посочи развалините. — Само не ми казвайте, че това е…

Бам.

— Хотел „Парагон“ — рече гласът. — Или каквото е останало от него. Когато станаха всичките тези убийства и той изгоря, ние си казахме: „Достатъчно! Ще вдъхнем нов живот на този плаж“. Така че пръждосвай се оттук, преди да сме те вкарали в затвора!

Франк потръпна от обзелите го чувства. „Хотел «Парагон»? — помисли си, паникьосан. — Как съм се озовал тук?“

— Я почакай малко. Еди, този тип ми изглежда познат. Хей, ти не си ли…

— Бейлинджър — каза другият мъж. — Франк Бейлинджър. Да, той е. Боже, човече, какво търсиш пак тук? Мислех, че това е последното място, което някога ще пожелаеш да видиш отново.

— Аманда — прошепна Бейлинджър.

— Не те чувам.

— Аманда — рече дрезгаво той.

— Коя е Аманда? Някоя жена, с която си бил?

— Почакай, Еди. Мисля, че… Аманда… Миналата есен, когато хотелът изгоря. Как й беше фамилията? Евърт. Аманда Евърт. Нея ли имаш предвид, Франк? Жената, която спаси?

Бам.

— Аманда! — изкрещя Бейлинджър. — Къде си? — Имаше чувството, че гласните му струни ще се скъсат. Тръгна със залитане през изгорелите развалини и започна да я търси.

— Франк, отговори ни. Какво правиш тук, за бога?