Лоран Годе
Слънцето на семейство Скорта (8)

Слънцето вече напичаше фасадата на църквата. Светлината заливаше полята. Роко Скорта и дон Джорджо бяха разговаряли през цялата нощ. Разделиха се мълчаливо. Не се ръкуваха. Сякаш вечерта пак щяха да се видят.

Роко се прибра вкъщи. Семейството му вече беше станало. Той не продума. Погали дъщеря си, малката Кармела, по косата, като я изненада с нежния жест, с какъвто тя не беше свикнала, та затова го погледна стреснато с големите си очи. После си легна. И повече не стана. Не разреши да потърсят лекар. Когато Нямата видя, че краят наближава, и поиска да извика свещеника, той я хвана за ръката и й каза:

— Остави дон Джорджо да спи. Той прекара тежка нощ.

Единственото, на което се съгласи, беше жена му да извика две старици, за да й помогнат да бди над него. Тъкмо те разнесоха новината: „Роко Скорта гасне. Роко Скорта си отива.“ Селото не можеше да повярва. Всички си спомняха как беше изглеждал предишната вечер — елегантен, як и благоразположен. Как беше успяла смъртта да пропълзи така бързо в костите му?

Новината вече се беше разнесла навсякъде.

Изгаряни от любопитство, жителите на Монтепучо не издържаха и се качиха във фермата. Да им е чиста съвестта. Дълга върволица любопитни се блъскаше около къщата. Не след дълго най-безстрашните влязоха. Скоро бяха последвани от всички останали. Тълпата зяпачи нахълта вътре, без да се разбере дали за да отдаде почит на умиращия, или за да се увери, че той наистина береше душа.

Като видя надошлите любопитни, Роко се изправи в леглото. Събра последните си сили. Лицето му беше бледо, а тялото сухо. Гледаше тълпата пред себе си. А в погледа му се четеше необуздан гняв. Никой не смееше да шукне. Тогава умиращият заговори:

— Запътил съм се към гроба. Списъкът на престъпленията ми се влачи след мене като безкраен шлейф. Аз съм Роко Скорта Маскалцоне. И се усмихвам гордо. Очаквате да се разкая. Да падна на колене и да моля за опрощение. Да умолявам Всевишния за милост и да искам прошка от онези, които съм обидил. Плюя на всичко това. Божието опрощение е плитка вода, в която страхливците си мият лицата. Аз не моля за нищо. Знам какво съм направил. Знам и какво мислите вие. Ходете в църквите. Гледайте фреските, изобразяващи ада, дето са нарисувани за вашите наивни умове. Дяволи дърпат грешниците за краката. Рогати и зъбати чудовища с кози копита разкъсват тържествуващо телата на мъртъвците. Налагат ги по задниците. Хапят ги. Извиват ги като парцалени кукли. Осъдените молят за милост, коленичат, хленчат като жени. Но дяволите с животинските очи не знаят милост. И това ви доставя удоволствие. Защото трябва да е така. Харесва ви, защото вярвате в справедливостта. Аз скоро ще легна в гроба и вие вече си представяте как ще бъда подложен на бавната агония, придружена с мъчения и крясъци. Казвате си: скоро Роко ще бъде подложен на наказанията от стенописите в нашите църкви. Аз обаче не треперя. Аз се усмихвам с усмивката, от която ви се смръзваше кръвта, докато бях жив. Не ме е страх от вашите фрески. Дяволите никога не са обсебвали нощите ми. Имам много грехове. Убивал съм и съм изнасилвал. Кой спря ръката ми? Кой ме обрече на небитие, за да отърве земята от мен? Никой. Облаците все така се носеха в небето. В дните, когато окървавях ръцете си, времето все беше хубаво. А светът беше огрян от онази светлина, за която сякаш Бог и светът са се договорили. Може ли някой договор да е валиден в света, в който аз живея? Не, небето е празно и аз мога да умра усмихнат. Аз съм петкрако чудовище. Имам очи на хиена и ръце на убиец. И карах Господ да бяга оттам, където аз ходех. Отдръпна се от пътя ми, точно както го правехте и вие, притискайки децата към себе си, когато минавах по улиците на Монтепучо. Днес вали и аз напускам света, без да го погледна. Пиех. Чуках. Оригвах се в тишината на църквата. Поглъщах лакомо всичко, до което можех да се докопам. Днешният ден трябваше да е празничен. Небето трябваше да се отвори и тромпетите на архангелите да засвирят оглушително, за да отпразнуват новината за моята смърт. Нищо подобно не се случи. Вали. Сякаш Господ е натъжен, че ще умра. Тъпотия. Просъществувах дълго, защото светът прилича на мен. Всичко е с краката нагоре. Аз съм човек. Не се надявам на нищо. Ям онова, което мога. Роко Скорта Маскалцоне. А вие, дето ме презирате, дето вече сте ме обрекли на най-страшните мъки, накрая започнахте да произнасяте името ми с възхищение. Парите, които натрупах, допринесоха много за това. Защото, макар да се потрисате от престъпленията ми, не можете да потиснете в себе си отколешното долно уважение на човека към златото. Да. Аз имам. Повече от всеки от вас. Имам. Но не оставям нищо. Изчезвам ведно с ножовете си и смеха си на изнасилван. Правех онова, което съм искал. През целия си живот. Аз съм Роко Скорта Маскалцоне. Ликувайте, защото умирам.

Щом свърши, се строполи назад в леглото. Силите го напуснаха. Издъхна с отворени очи. Сред мълчанието на вкаменените жители на Монтепучо. Не изхърка. Не изстена. Умря, вперил поглед напред.