Лоран Годе
Слънцето на семейство Скорта (7)

През един февруарски ден на 1928 година Роко се появи на пазара. Придружаваха го Нямата и трите им деца в празнично облекло. Появяването им изненада селото. Не го бяха виждали много отдавна. Вече беше минал петдесетте. Но още беше як. Имаше хубава прошарена брада, която скриваше хлътналите му бузи. Погледът му не се беше променил. На моменти в него продължаваше издайнически да проблясва нещо трескаво. Осанката му беше благородна и елегантна. Прекара целия ден в селото. От кафене на кафене. Приемаше подаръците, които му поднасяха. Изслушваше молбите, които му отправяха. Държеше се спокойно и като че ли презрението му към Монтепучо беше отминало. Роко беше там, местеше се от маса на маса и всички бяха съгласни, че в крайна сметка такъв човек ще бъде добър кмет.

 

 

Стъмни се бързо. На корсото заваля ситен, студен дъжд. Семейство Скорта Маскалцоне се прибра в имението си, като остави селяните да обсъждат ненадейното им появяване. Когато съвсем мръкна, дъждът се засили. Стана студено, а морето беше бурно. Вълните се разбиваха с грохот в стръмния бряг.

Дон Джорджо беше вечерял картофена супа. Той също беше остарял. И се беше прегърбил. Работата, която така обичаше — да прекопава малкото си парче земя, да поправя тук-таме църквата, — всички тези физически занимания, в които намираше успокоение, сега му бяха забранени. Много беше отслабнал. Сякаш преди да прибере хората, смъртта трябваше да ги олекоти. Отчето беше вече старец, но енориашите му бяха останали верни телом и духом и всеки от тях би плюл на земята, ако научеше, че изпращат заместник на отец Дзампанели.

 

 

На вратата на църквата се почука. Дон Джорджо подскочи. Отначало помисли, че му се е причуло — може би беше дъждът, — но ударите се разнесоха по-настойчиви. Побърза да се надигне от леглото, защото реши, че може да става дума за последно причастие.

Пред него, мокър до кости, се беше изправил Роко Скорта. Дон Джорджо стоеше като закован, оглеждаше мъжа и виждаше следите от изминалите години, променили чертите му. Разпознал го беше, но искаше да погледа свършеното от времето, както подробно се оглежда направеното от ювелир.

— Отче — промълви най-сетне Роко.

— Влизай, влизай — покани го дон Джорджо. — Какво те води?

Роко погледна стария свещеник в очите и с тих, но решителен глас каза:

— Дойдох да се изповядам.

 

 

Така в църквата на Монтепучо започна битката между дон Джорджо и Роко Скорта Маскалцоне. Петдесет години след като единият бе спасил живота на другия. След като не се бяха виждали, откак свещеникът го беше венчал. А нощта нямаше да е достатъчно дълга, за да побере всичко, което двамата мъже имаха да си казват.

— И дума да не става — отвърна дон Джорджо.

— Отче…

— Не.

— Отче — рече решително Роко, — след като с вас си поговорим, аз ще се прибера вкъщи, ще легна и ще умра. Повярвайте ми. Така ще е. Не ме питайте защо. Казвам ви, че така ще стане. Моят час удари. Знам го. Сега стоя пред вас и искам да ме изслушате, и вие ще го направите, защото сте служител на Бога и не можете да заместите Всевишния.

Дон Джорджо беше смаян от волята и спокойствието, които се излъчваха от събеседника му. Не му оставаше нищо друго, освен да се подчини. Роко коленичи в мрака на църквата и каза „Отче наш“. После вдигна глава и заговори. И разказа всичко. Всяко свое престъпление. Всяко зло, което беше причинил. Не скри нито една подробност. Беше убивал. Беше плячкосвал. Беше обладавал чужди жени. Сял беше огън и ужас. Целият му живот беше изтъкан от всичко това. От кражби и насилие. В тъмното дон Джорджо не различаваше чертите му, но се изпълваше от гласа му, приемаше монотонното изброяване на грехове и престъпления, което се лееше от устата на мъжа. Трябваше да чуе всичко. Роко Скорта Маскалцоне изрежда списъка на злодеянията часове наред. Когато свърши, на отчето му се виеше свят. Отново се възцари мълчание, а той не знаеше какво да каже. Какво можеше да направи след всичко, което беше чул? Ръцете му трепереха.

— Изслушах те, синко — промълви най-сетне, — но не съм и мислил, че един ден ще ми се случи да чуя подобен кошмар. Ти дойде при мен, аз те изслушах. Не ми е дадено да откажа на Божие чедо, ала да те опростя — не мога. Когато се явиш пред Бог, синко, ще трябва да се оставиш на гнева му.

— Аз съм мъж — отвърна Роко.

Дон Джорджо така и никога не разбра дали го беше изрекъл, за да покаже, че не се бои от нищо, или пък, за да извини греховете си. Старият свещеник беше уморен. Стана. Повдигаше му се от онова, което беше чул, и искаше да остане сам. Но гласът на Роко се разнесе отново:

— Не съм свършил, отче.

— Какво има? — попита дон Джорджо.

— Искам да направя дарение на Църквата.

— Какво да дариш?

— Всичко, отче. Всичко, което притежавам. Всички богатства, трупани през годините. Всичко, заради което днес съм най-богатият човек в Монтепучо.

— Не приемам нищо от теб. От парите ти капе кръв. Как се осмеляваш въобще да ги предлагаш? След всичко, което ми каза. Върни ги на онези, от които си ги крал, щом покаянието не ти дарява покой.

— Прекрасно знаете, че е невъзможно. Повечето от онези, които съм ограбил, са мъртви. А другите — как да ги намеря?

— Просто раздай тези пари на хората от Монтепучо. На бедните. На рибарите и техните семейства.

— Тъкмо това ще направя, като ви ги дам. Вие сте Църквата, а жителите на Монтепучо са ваши чеда. Вие трябва да ги разпределите. Ако го направя приживе, ще дам на тези хора мръсни пари и ще ги превърна в съучастници на моите престъпления. А като го направите вие — ще е различно. Във вашите ръце парите ще бъдат благословени.

Що за човек беше този? Дон Джорджо беше изумен от начина, по който се изразяваше. От интелигентността. От яснотата. И то у един разбойник без никакво образование. И се размечта какъв ли е можел да стане Роко Скорта. Приятен мъж. Обаятелен. С очи, чиито блясък поражда желание да го следваш до края на света.

— А децата ти? — попита свещеникът. — Или ще прибавиш към списъка на престъпленията си и това да ограбиш и децата си?

Роко се усмихна и тихо отговори:

— Няма да е никакъв подарък да се радват на откраднатото състояние. Би означавало да ги потопя в грях.

Доводът беше добър, дори прекалено добър. Дон Джорджо усещаше, че това беше чиста реторика. Роко го беше изрекъл с усмивка и изобщо не го мислеше.

— Каква е истинската причина? — попита високо свещеникът, а в гласа му се прокрадваше гняв.

Тогава Роко Скорта започна да се смее. Толкова силно, че отчето пребледня. Смееше се като демон.

— Дон Джорджо — каза между два пристъпа на смях, — оставете ме да отнеса от този свят някоя и друга тайна.

Отец Дзампанели дълго се сещаше за този смях. Той разкриваше всичко. Изразяваше такова огромно желание за отмъщение, каквото нищо не бе в състояние да укроти. Ако Роко можеше да направи така, че близките му да изчезнат, би го сторил. Всичко, което му принадлежеше, трябваше да умре с него. Това беше налудничавият смях на човек, който сам отрязва пръстите си. Смехът на престъплението, насочено срещу самия престъпник.

— Съзнаваш ли на какво ги обричаш? — поинтересува се свещеникът, защото искаше да разбере всичко.

— Да — студено отговори Роко. — Да живеят. Без покой.

Дон Джорджо усети как го изпълва умората на победените.

— Тъй да бъде. Приемам дарението. Всичко, което притежаваш. Цялото ти богатство. Да. Но не си мисли, че така се откупваш.

— Не, отче. Не си откупвам покой. Той не ми се полага. В замяна искам нещо друго.

— И какво е то? — попита свещеникът, който беше на края на силите си.

— Дарявам на Църквата най-голямото богатство, натрупвано някога в Монтепучо. В замяна смирено моля близките ми, независимо от бедността, в която ще живеят отсега нататък, да бъдат погребвани царски. Само това. След мен Скорта ще живеят в пълна мизерия, защото не им оставям нищо. Но нека погребенията им да бъдат пищни, както на никой друг. И нека Църквата, на която дарявам всичко, да удържи думата си. Нека ни погребва един подир друг с процесия. Не се заблуждавайте, дон Джорджо, не от високомерие моля за това. А заради Монтепучо. Аз ще съм поставил началото на род от гладни голтаци. Те ще бъдат презирани. Познавам хората от Монтепучо. Те уважават само парите. Затворете им човките, като погребвате най-бедните от тях с почести, достойни за господари. Последните ще бъдат първи. Нека се сбъдне, поне в Монтепучо. Поколение след поколение. И Църквата да помни клетвата си. А цяло Монтепучо да сваля шапки пред траурните процесии на членовете на семейство Маскалцоне.

Очите на Роко блестяха с онзи налудничав блясък, от който на отчето му се струваше, че нищо не може да му устои. Възрастният свещеник донесе лист и записа върху хартията условията на договора. Когато мастилото изсъхна, той подаде листа на Роко, прекръсти се и каза:

— Нека бъде волята ти.