Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le soleil des Scorta, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Валентина Бояджиева, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Silverkata(2020)
Издание:
Автор: Лоран Годе
Заглавие: Слънцето на семейство Скорта
Преводач: Валентина Бояджиева
Година на превод: 2006 (не е указана)
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: Рива
Град на издателя: София
Година на издаване: 2006
Тип: роман
Националност: френска (не е указано)
Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново
Редактор: Елена Константинова
Коректор: Донка Дончева
ISBN: 978-954-320-053-5; 954-320-053-X
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12105
История
- —Добавяне
Роко направи на Нямата три деца: Доменико, Джузепе и Кармела. Жителите на Монтепучо вече не го виждаха. Той вечно беше по пътищата и се опитваше да разшири полето си на действие. Прибереше ли се във фермата си, беше все нощем. Виждаха светлината на свещите през прозорците. Чуваха смехове и гълчава от пиршества. Това продължаваше два-три дни, после отново се възцаряваше тишина. Роко не слизаше никога в селото. На няколко пъти плъзваха слухове, че бил убит или го били заловили, но раждането на поредното дете ги опровергаваше. Роко беше жив и здрав. Доказателството беше, че Нямата идваше да пазарува, а децата и се гонеха из уличките на старото село. Роко присъстваше, но като сянка. Понякога през селото минаваха непознати, които не проронваха нито дума. Те водеха кервани мулета, натоварени със сандъци и стока. Всичките тези богатства се стичаха към голямото притихнало имение на върха на хълма и потъваха в него. Значи Роко все още го имаше, щом провождаше до дома си кервани с крадена стока.
Децата Скорта обаче прекарваха повечето от времето си в селото. Но бяха осъдени на един вид любезна карантина. Почти не им говореха. Децата от селото бяха помолени да не играят с тях. Колко ли пъти майките в Монтепучо бяха казвали на отрочетата си: „Не трябва да играеш с тези деца.“ А когато невинната душица попиташе защо, отговаряха й „Те са Маскалцоне.“ Тримата малчугани безмълвно бяха приели това положение на нещата. Бяха установили, че винаги, щом някое хлапе от селото се приближеше към тях с желанието да си поиграят, отнякъде изскачаше жена, зашлевяваше го, дръпваше го за ръка и изкрещяваше: „Изчадие ниедно, аз какво ти казах?“, и нещастникът се отдалечаваше разреван. Затова си играеха сами.
Единственото дете, което се включваше в групичката им, се наричаше Рафаеле, но всички го знаеха с умалителното Фаелучо. Беше син на рибар, а семейството му беше едно от най-бедните в Монтепучо. Рафаеле се беше сприятелил с малките Скорта и все беше с тях, нарушавайки забраната на родителите си. Всяка вечер, като се прибереше, баща му го питаше с кого се беше влачил и всяка вечер малчуганът отговаряше: „С моите приятели.“ Всяка вечер баща му го обсипваше с удари и проклинаше небето, задето го беше наказало с такъв син. Когато бащата отсъстваше, ритуалния въпрос задаваше майката. И го биеше още по-ожесточено. Рафаеле издържа така цял месец. Да го бият всяка вечер. Но малкият имаше добро сърце и му се струваше немислимо да прекарва дните си по друг начин, освен с приятелите си. След месец родителите, изтощени да го налагат, вече не го питаха нищо. Бяха сложили на детето си кръст, решавайки, че не могат да очакват нищо от подобен син. Сега майка му се отнасяше с него като с бандит. На масата му казваше: „Ей, разбойника, подай ми хляба!“, и го правеше, без да се засмее и не защото желаеше да се пошегува, а като заключение. Детето беше пропаднало и по-добре беше да гледа на него не съвсем като на свой син.