Лоран Годе
Слънцето на семейство Скорта (5)

Роко порасна и стана мъж. Имаше ново име, комбинация от това на баща му и на рибарите, които го бяха приели — Роко Скорта Маскалцоне, и скоро то обсеби мислите на всички в Гаргано. И ако баща му бе бил незначителен бандит, преживяващ от дребни обири, той беше истински разбойник. Върна се в Монтепучо едва когато стана на възраст да всява ужас. Нападаше селяните на нивите им. Крадеше добитък. Убиваше заблудилите се по пътя градски жители. Плячкосваше фермите, рекетираше рибарите и търговците. По следите му неведнъж изпращаха карабинери, но после ги намираха край пътищата с куршум в главата, със смъкнати панталони или увиснали като кукли по смокиновите дървета. Беше жесток и настървен. Приписваха му двайсетина жени. И когато славата му беше затвърдена и той вече властваше над района подобно феодал над крепостните си, се върна в Монтепучо с открито лице и високо вдигната глава, като човек, който нямаше в какво да се упреква. За двайсет години улиците не се бяха променили. В Монтепучо всичко, изглежда, си беше както преди. Селото все така беше купчината къщи, наредени една до друга. Дългите лъкатушещи стълби слизаха към морето. А плетеницата от улички предлагаше хиляди възможности за минаване. От селото до пристанището възрастните отиваха и се връщаха по високите стълби бавно, като катъри, които пестят силите си под жаркото слънце, а сюриите деца тичаха по стълбите, без да се уморяват. Селото гледаше към морето. Фасадата на църквата беше обърната към водата. Година след година вятърът и слънцето полека изглаждаха мрамора по улиците. Роко се настани на хълма над селото. Присвои си обширно парче труднодостъпна земя и си направи там хубава и голяма ферма. Роко Скорта Маскалцоне беше станал богат. На онези, които понякога го молеха да остави на мира хората от селото и да върви да тормози съседните местности, неизменно отговаряше:

— Затваряйте си устата, гадини! Аз съм вашето наказание.

 

 

През една зима той отиде при дон Джорджо. Съпровождаха го двама мъже със зловещи физиономии и млада жена, която гледаше уплашено. Роко извика свещеника и щом онзи се появи, го помоли да го бракосъчетае. Дон Джорджо се подчини. Когато в средата на церемонията попита как се казва момичето, Роко притеснено се усмихна и рече:

— Не знам.

И понеже отчето стоеше зяпнал, докато се чудеше дали не узаконява чрез брака едно отвличане, Роко добави:

— Глухоняма е.

— А фамилията?

— Няма значение — отвърна той. — Скоро ще е Скорта Маскалцоне.

Свещеникът продължи церемонията, тормозен от мисълта, че извършва сериозни грешки, за които ще трябва да отговаря пред Всевишния. Ала благослови брачния съюз и накрая с въздишка рече „Амин“, както се казва „Да помага Бог“ при хвърляне на заровете на масата.

 

 

В мига, когато групичката се готвеше да яхне конете и да изчезне, дон Джорджо събра всичката си смелост и извика на младоженеца:

— Роко, остани за малко. Искам да поговорим.

Настъпи дълго мълчание. Роко даде знак на кумовете си да вървят и да отведат със себе си булката. В това време дон Джорджо беше възвърнал самообладанието и смелостта си. Нещо в младия мъж го интригуваше и той усещаше, че може да говори с него. Разбойникът, от който всички наоколо трепереха, беше запазил спрямо отчето някаква форма на синовно уважение, диво, но истинско.

— И аз, и ти знаем — започна отец Дзампанели — как живееш. Из цялата околност се разправя за престъпленията ти. Мъжете пребледняват, щом те зърнат, а жените се кръстят при споменаването на името ти. Всяваш страх навсякъде, където отидеш. Защо тероризираш хората от Монтепучо, Роко?

— Аз съм луд, отче — отвърна младият мъж.

— Луд ли?

— Да, едно нещастно лудо копеле. И вие го знаете по-добре от всички. Роден съм от мъртвец и стара мома. Господ се е подиграл с мене.

— Бог не се подиграва с чедата си, синко.

— Направил ме е накриво, отче. Вие няма да го кажете, защото сте Божи човек, но си го мислите като всички останали. Луд съм. Да. Животно, което не е трябвало да се ражда.

— Умен си. Можеш да намериш друг начин да бъдеш уважаван.

— Днес аз съм богат, отче. По-богат от всеки един от тези идиоти в Монтепучо. Затова ме уважават. По-силно е от тях. Страх ги е от мен, но не това е главното. Дълбоко в душите си изпитват не страх, а завист и уважение. Защото съм богат. Те само за това мислят. За пари. За пари. А аз имам повече от всички тях, взети заедно.

— Имаш всичките тези пари, защото си ги откраднал от тях.

— Искате да ме помолите да оставя на мира тия нещастници от Монтепучо, но не знаете как да го направите, защото не намирате свестни причини за това. И сте прав, отче. Няма причина да ги оставя на мира. Те са били готови да убият едно пеленаче. Аз съм тяхното наказание. Това е.

— Значи е трябвало да ги оставя да го направят — отвърна свещеникът, когото тази мисъл терзаеше. — Защото, когато днес ти ги ограбваш и убиваш, все едно го правя аз. Не те спасих, за да вършиш това.

— Не ми казвайте какво трябва да правя, отче.

— Казвам ти какво Господ иска да направиш.

— Ако животът ми е обида за Него, нека ме накаже. Нека отърве Монтепучо от присъствието ми.

— Роко!

— Бичът Божи, дон Джорджо! Спомнете си бедствията и попитайте Всевишния защо понякога изтезава земята с пожари или суша. Аз съм напаст, отче. Нищо повече. Облак скакалци, земетресение, заразна болест. Всичко е обърнато наопаки. Аз съм луд. Бесен. Аз съм маларията. И гладът. Попитайте Господ. Аз съм тук. И ще почакам.

Роко млъкна, яхна коня си и изчезна. Същата вечер, в усамотението на килията си, отец Дзампанели се обърна към Бог с цялата сила на вярата си. Искаше да знае добре ли беше постъпил, като бе спасил това дете. Умоляваше го в молитвите си, ала отговор нямаше.

 

 

В Монтепучо легендата за Роко Скорта Маскалцоне придоби небивали размери. Разправяха, че си бил избрал за жена няма — тя дори не била хубава, — за да задоволява животинския му нагон. За да не може да крещи, когато я бие и изнасилва. Говореха още, че бил избрал това клето създание, за да е сигурен, че няма да чува нищо за пъклените му планове, нито пък ще разказва какво знае. Няма, за да е сигурен, че не ще бъде предаден. Какво по-голямо доказателство, че е дявол.

Принудени бяха да признаят обаче, че от деня на женитбата си Роко не закачи повече жителите на Монтепучо. Беше се развихрил доста по-далече в земите на Пулия. Монтепучо заживя мирно и дори взе да се гордее, че е подслонило такава знаменитост. Дон Джорджо не пропусна да благодари на Бог за възстановеното спокойствие, което възприе като отговор на Всемогъщия на скромните му молитви.