Лоран Годе
Слънцето на семейство Скорта (49)

Сега, когато завършвам тази книга, мисля за всички онези, които, отваряйки ми вратите на своите земи, ми дадоха възможността да я напиша. За родителите ми, предали ми своята любов към Италия. За Александра, която ме поведе след себе си да открия Юга и ми оказа честта и удоволствието да го съзерцавам през влюбените и слънчеви очи. За Ренато, Франка, nonna^[1] Миуча, zia^[2] Сина, zia Грациела, Доменико, Кармела, Лино, Мариела, Антонио, Федерика, Емилия, Антонио и Анджело. За тяхното гостоприемство и топлота. За историите, които ми разказаха. За гозбите, които вкусих. За часовете, прекарани сред тях в прекрасните летни дни. За онова, което ми предадоха, без дори да забележат, за само техния си начин да принадлежат на живота, защото не съм го срещал другаде, освен по техните земи, а той и до днес продължава да ме вълнува. Надявам се в тези страници всеки от тях да открие частица от себе си. Така ще бъде справедливо: те бяха неотлъчно до мене през всичките дълги часове на битката ми с белия лист. Тези редове са написани за тях. Бих искал те да изразят единствено следното: колко скъпоценно е за мене времето, прекарано под слънцето на Пулия.