Лоран Годе
Слънцето на семейство Скорта (48)

„Но къде се бави тя?“

Елиа вече беше пред вратата на тютюнопродавницата. Вечерната светлина галеше фасадите. Беше осем часът и за Елиа този момент беше свещен. Светлините в селото вече бяха запалени. По двата тротоара на корсо Гарибалди се бе събрала гъста тълпа. Тълпа шумна и неподвижна. Процесията скоро щеше да мине. Елиа искаше да е пред магазинчето си, за да я види. Както винаги бе правил. Както преди него беше правила майка му. Чакаше. Наоколо хората се блъскаха.

„Къде се бави?“

Той чакаше дъщеря си. Сутринта й бе казал: „Ела в тютюнопродавницата за процесията“, и тъй като тя му бе отвърнала утвърдително, но сякаш на нещо, което не бе чула, той беше настоял: „Нали няма да забравиш? В осем часа вечерта. В магазинчето.“ Тя се бе засмяла, погалила го бе по бузата и го беше смъмрила: „Да, татко, както всяка година. Няма да забравя.“

Процесията щеше да мине всеки момент, а нея я нямаше. Елиа взе да ругае. Какво толкова сложно имаше? Селото не беше толкова голямо, че да се загуби. Жалко в крайна сметка. Щом я нямаше, значи не разбираше. Щеше да изгледа процесията съвсем сам. Анна беше хубаво младо момиче. На осемнайсет беше напуснала Монтепучо, за да следва медицина в Болоня. Дълго обучение, което тя започваше с усърдие. Тъкмо Елиа я беше накарал да избере Болоня. Малката би се задоволила и с Неапол, но Елиа искаше най-доброто за своето момиче, пък и го беше страх от живота в Неапол. Тя беше първият член от семейство Скорта, който напускаше селото и отиваше да си пробва късмета на север. И дума не можеше да става да поеме работата в тютюнопродавницата. Елиа и Мария яростно се противопоставяха, а и момичето нямаше никакво желание. За момента бе щастлива, че е студентка в хубав университетски град, пълен с момчета с изкусителни погледи. Тя откриваше света. Елиа се гордееше с това. Дъщеря му осъществяваше онова, което той не бе направил, когато вуйчо Доменико му го бе предложил. Тя бе първата, изтръгнала се от сухата земя, която нямаше какво да даде. А заминаването й вероятно беше окончателно. Елиа и Мария често бяха говорили за това: много беше възможно да си намери там някое момче, да реши да остане с него и дори може би да се задоми. И скоро щеше да се превърне в една от онези красиви елегантни жени, окичени с бижута, които през лятото идваха да прекарат един месец по плажовете на Гаргано.

Мислеше си отново за всичко това, докато стоеше неподвижен на тротоара, и тогава зърна, на ъгъла на улицата, голямата хоругва на Сант Елиа, която се поклащаше над множеството. Процесията идваше. Отпред едър и як мъж сам носеше високо дървена дръжка, на която беше закачено дълго знаме с цветовете на селото. Пристъпваше бавно заради тежестта на всичкото това кадифе и внимаваше дръжката да не закачи електрическите светлинки, които висяха, окачени между срещуположните стълбове. След него вървеше процесията. Сега вече се виждаше добре. Елиа се изпъна. Оправи яката на ризата си. Сключи ръце зад гърба си и зачака. Тъкмо се готвеше да наругае наум проклетата си дъщеря, която вече се беше превърнала в истинска миланка, когато усети една млада и неспокойна ръка да се пъха в неговата. Обърна се. До него стоеше Анна и се усмихваше. Погледна я. Вече беше млада жена, обхваната от радостното безгрижие на своята възраст. Елиа я целуна и й направи място, без да пуска ръката й.

А Анна беше закъсняла, защото дон Салваторе я беше завел при старата изповедалня. Говорил й беше няколко часа и й беше разказал всичко. И сякаш старият пресеклив глас на Кармела бе започнал да гали тревите. Образът, който Анна беше запазила — сенилна старица с изтощено и грозно тяло, — бе пометен. Кармела бе проговорила с устата на свещеника. Сега Анна носеше в себе си тайната за Ню Йорк и за Рафаеле. Решена бе да не казва нищо на баща си. Не искаше Ню Йорк да бъде отнет на семейство Скорта. И без да знае защо, тези тайни я правеха силна, безкрайно силна.

Процесията спря за малко. Всичко замря. Множеството стихна за миг в преклонение, после шествието пое отново под високите и силни звуци на медните духови инструменти. Минаването на процесията беше момент на благодарност и прошка. Музиката завладяваше душите. Елиа почувства, че е част от цялото. Статуята на Сант Елиа приближаваше, носена от осмина мъже, плувнали в пот. Тя сякаш танцуваше над множеството, поклащаше се бавно като лодка по вълни, в плавния ритъм на мъжките крачки. При преминаването й жителите на Монтепучо се прекръстваха. В този миг погледите на Елиа и дон Салваторе се срещнаха. Възрастният свещеник му кимна, усмихна се и го благослови. Елиа си спомни онзи ден, когато, като момче, бе откраднал медальоните на Сан Микеле, а цялото село се бе впуснало да го дири, та да го накаже за злосторническото деяние. Той усърдно се прекръсти, за да може топлата усмивка на стария свещеник да го изпълни целия.

Когато статуята на светеца се изравни с тютюнопродавницата, Анна стисна малко по-силно ръката на баща си, а той си помисли, че се е излъгал. Дъщеря му наистина първа от всички тях щеше да напусне селото, ала си оставаше истинска жителка на Монтепучо. Родила се беше на тази земя и носеше нейния поглед и гордост. И тогава тя прошепна в ухото му: „Нищо не задоволява напълно рода Скорта.“ Елиа не отговори. Думите и го бяха изненадали, най-вече решителният и спокоен тон, с който дъщеря му ги бе изрекла. Какво искаше да каже? Дали не се опитваше да го предупреди за някакво неразбирателство в семейството, което е открила наскоро? Или пък че познаваше и споделяше отколешната жажда на Скорта, онази, дето им беше и сила, и проклятие? Помисли си всичко това и изведнъж му се стори, че казаното беше много по-простичко. Анна беше Скорта. Вече беше станала Скорта. Независимо че носеше името Мануцио. Да. Това беше. Избрала беше рода Скорта. Погледна я. Имаше хубав и дълбок поглед. Анна. Последната Скорта. Тя си избираше това име. Избираше си рода на слънцеедите. Превръщаше в свой неутолимия им апетит. Нищо не можеше да засити семейство Скорта. Вечното им желание да изядат небето и да погълнат звездите. Понечи да й отвърне нещо, ала в този момент музиката засвири отново и заглуши шепота на множеството. Не каза нищо. Просто силно стисна ръката на дъщеря си в своята.

Едва тогава Мария се присъедини към тях на прага на тютюнопродавницата. Тя също бе остаряла, но в погледа й все така проблясваха онези диви искрици, които някога бяха подлудили Елиа. Стояха притиснати един до друг, заобиколени от тълпата. Заля ги силно чувство. Процесията беше там. Точно пред тях. Мощната музика ги опияняваше. Цялото село беше наизлязло. Шепите на децата бяха пълни е бонбони. Жените се бяха напарфюмирали. Всичко си беше, както винаги е било. Те се бяха изпънали пред магазинчето си. Гордо. Но не е арогантната гордост на парвенютата, а просто горди, защото усещаха, че това беше техният миг на праведност.

Елиа се прекръсти. Целуна медальона на Богородица, който носеше на врата си и който бе подарък от майка му. Мястото му беше тук. Да. В това нямаше съмнение. Тук беше неговото място. Пред тютюнопродавницата. Замисли се за извечността на жестовете, на молитвите, на надеждите и изпита дълбока утеха. Бе бил човек, помисли си той. Просто човек. И всичко беше, както трябва. Дон Салваторе имаше право. Под слънцето на Монтепучо и хората, подобно на маслините, бяха вечни.