Лоран Годе
Слънцето на семейство Скорта (47)

Тогава изпита непреодолимо желание да говори с дон Салваторе. Не като енориаш със свещеник — Елиа почти не ходеше в църквата, — а като мъж с мъж. Старият калабриец все още беше жив, но я караше с бавния ритъм на старостта. В Монтепучо беше дошъл нов свещеник. Млад човек от Бари на име дон Лино. Той се харесваше на жените. Те го обожаваха и непрестанно повтаряха, че било крайно време в Монтепучо да има съвременен свещеник, който разбира днешните проблеми и умее да говори на младите. Той им беше довереник. А през дългите летни вечери свиреше на китара на плажа. Майките му имаха доверие. Хапваше от сладкишите им и изслушваше семейните им проблеми с усмивка, олицетворение на сдържаността и изумлението. Монтепучо се гордееше изключително много със своето отче. Всички в Монтепучо, освен старците от селото, които го имаха за заклет любовния. Те най-много бяха харесвали прямотата и селяшката грубост на дон Салваторе и намираха, че Бариеца^[1] не може да се мери с предшественика си.

Дон Салваторе бе решил да остане в Монтепучо. Искаше да изживее последните си дни тук, сред своето паство, в своята църква. Пък и на Калабриеца годините въобще не му личаха. Имаше сухо тяло, възлести мускули и поглед на сокол-мишелов. Наближаваше осемдесетте, но времето сякаш го бе забравило. Смъртта не идваше.

 

 

Елиа го завари в малката му градина, стъпил бос в тревата и с чаша кафе в ръката. Дон Салваторе го покани да седне до него. Двамата мъже изпитваха дълбока обич един към друг. Побъбриха си малко, сетне Елиа разкри на приятеля си, каквото го тревожеше.

— Поколенията се следват, дон Салваторе. Но какъв е смисълът в крайна сметка? Постигаме ли нещо накрая? Погледнете моето семейство. Скорта. Всеки се бореше по свой си начин. И всеки посвоему успя да се надскочи. За да стигне до какво? До мен? Дали наистина съм по-добър от вуйчовците си? Не. Тогава за какво бяха всичките усилия? За нищо, дон Салваторе. За нищо. Направо ми се плаче, като ви го казвам.

— Да — отговори дон Салваторе, — поколенията се следват. Човек трябва просто да се старае да прави най-доброто, на което е способен, а след това да предаде щафетата и да освободи мястото.

Елиа мълча известно време. Харесваше маниера на свещеника да не се опитва да опростява проблемите или непременно да им придава положителен аспект. Много Божии служители имат този недостатък. Продават на паството си рая, а това ги кара да държат евтини и успокоителни проповеди, пълни с глупости. Не и дон Салваторе. Човек оставаше с впечатлението, че вярата не му носеше никаква утеха.

— Преди да дойдеш, Елиа — продължи той, — тъкмо се питах какво става със селото. Това е същият проблем, но на друго ниво. Кажи ми, в какво се превърна Монтепучо?

— В чувал с пари върху купчина скали — отвърна Елиа с горчивина.

— Да. Парите направо са ги побъркали. Желанието да ги имат. Страхът, че ще им липсват. Парите са ги обсебили.

— Може би — добави Елиа, — но трябва да признаем, че хората в Монтепучо не пукат от глад. Децата не боледуват от малария, а във всяка къща има течаща вода.

— Да — съгласи се дон Салваторе. — Позабогатяхме, но дали един ден някой ще определи обедняването, което върви ръка за ръка с развитието? Животът на селото е обеднял. А тия кретени дори не го забелязват.

Елиа си помисли, че дон Салваторе преувеличаваше, но тогава си спомни живота на своите вуйчовци. Елиа беше ли направил за брат си Донато онова, което те бяха правили един за друг?

— Дойде нашият ред да мрем, Елиа.

Отчето бе казал тези думи някак меко.

— Да — отвърна Елиа. — Моят живот отмина. Живот-цигара. Всички продадени цигари, които не представляват нищо. Само вятър и пушек. Майка ми се е потила, ние с жена ми се потихме над пакетите със сушени листа, които изчезваха между устните на клиентите. Тютюн, изчезнал яко дим. Ето на това прилича моят живот. Струйки дим, разнасяни от вятъра. Безсмислена работа. Странен живот, от който през летните вечери мъжете дърпаха кратко и нервно или бавно, дълбоко и спокойно.

— Не се страхувай. Аз ще си отида преди тебе. Остава ти още малко време.

— Да.

— Колко жалко — додаде свещеникът. — Толкова ги обичах тези мои голтаци. Не мога да се реша да ги напусна.

Елиа се усмихна. Забележката му се струваше доста странна, изречена от един Божи служител. Какво бе станало с вечния покой, с щастието да бъдеш извикан от дясната страна на Бога? Прииска му се да попита приятеля си за това противоречие, но не посмя. Затова се задоволи да се усмихне и да каже:

— Понякога имам чувството, че не сте истински свещеник.

— Невинаги съм бил.

— А сега?

— Сега си мисля за живота и съм бесен, че трябва да го напусна. Мисля си за Всевишния, но мисълта за неговата доброта не успява да успокои болката ми. Струва ми се, че прекалено много обичах човеците, та да мога да се реша да ги оставя. Ако поне бях сигурен, че от време на време ще получавам вести от Монтепучо…

— Щафетата трябва да се предава — рече Елиа, повтаряйки думите на отчето.

— Да.

Двамата мъже потънаха в мълчание, сетне лицето на дон Салваторе светна и той каза:

— Маслините са вечни. Маслината не трае. Тя узрява, после се разваля. Но те се следват едни други, повтарят се, и така до безкрай. Всички са различни, ала дългата им верига няма край. Имат еднаква форма, един и същи цвят, зреят под същото слънце и имат еднакъв вкус. Затова маслините са вечни. Като хората. Все същото безкрайно повторение на живота и смъртта. Дългата верига на човеците също не се къса. Скоро ще е мой ред да изчезна. Животът свършва. Ала за други всичко продължава.

 

 

Двамата отново замълчаха. После Елиа видя, че ще закъснее за тютюнопродавницата, и се сбогува със стария си приятел. В мига, когато сърдечно стискаше ръката му, му се стори, че дон Салваторе се готви да добави нещо, ала той не го направи и те се разделиха.