Лоран Годе
Слънцето на семейство Скорта (45)

Излезе от дома си и пое по главната улица. Селото се беше променило. Опита се да си спомни как бе изглеждало преди петдесет години. Колко от магазинчетата от детството му все още съществуваха. Постепенно всичко се бе променило. Синовете бяха поели делата на бащите си. Табелите се бяха променили. Терасите се бяха разширили. Елиа крачеше по средата на украсената за празника улица и това беше единственото нещо, което не се бе променило. Днес, както и вчера, ревностното усърдие на селото огряваше фасадите. Гирлянди от електрически крушки висяха от единия до другия тротоар. Мина край сергията на продавача на бонбони. Две огромни колички, отрупани с карамелени и анасонови бонбони, близалки и всевъзможни захарни лакомства, караха децата да се извръщат. Малко по-нататък синовете на един селянин предлагаха на малчуганите разходка на гърба на муле. То неуморно слизаше и се качваше по главната улица. Отначало хлапетата се вкопчваха в животното боязливо, а след това молеха родителите си да платят за още едно кръгче. Елиа спря. Спомни си за старото магаре Мурати. Магарето пушач на неговите вуйчовци. Колко пъти с брат му Донато го бяха яхали с радостта на завоеватели! Колко пъти бяха молили zio Мими или zio Пепе да ги повозят на него! Обожаваха старото магаре. Прихваха да се смеят, като го гледаха как пуши дългите житни стебла. А когато старото добиче с онзи негов кос, заплашителен и същевременно хитър поглед накрая изплюваше фаса с безгрижието на стара камила от пустинята, те шумно му ръкопляскаха. Обичали бяха старото животно. Магарето Мурати беше умряло от рак на белия дроб и това най-сетне доказа на невярващите, че то наистина беше пушило и бе гълтало дима досущ като човек. Ако старото магаре Мурати бе поживяло повечко, Елиа щеше много да го глези. Дъщеря му щеше да го обожава. Представяше си смеха на малката Анна при вида на старото муле. Щеше да води момиченцето си по улиците на Монтепучо на гърба на магарето и децата от квартала направо щяха да онемяват. Ала Мурати беше умрял. Той принадлежеше на едно отминало време, за което като че ли единствен Елиа бе способен да си спомни. Мислейки си за всичко това, той се просълзи. Не заради магарето, а защото се сети за брат си Донато. За странното, мълчаливо момченце, което бе споделяло не само игрите и заниманията му, но и всички негови тайни. Имал беше брат, да. Донато беше единственият, на когото Елиа можеше да разказва за детството си със съзнанието, че ще бъде разбран. Миризмата на сушени домати при вуйна Матеа. Пълнените патладжани на вуйна Мария. Битките с камъни с децата от съседните махали. И Донато като него бе преживял всичко това. Той щеше да може да си спомни онези далечни години, със същата точност и със същата носталгия като него. Ала днес Елиа беше сам. Донато не се беше върнал и на неговото изчезване Елиа дължеше двете дълбоки бръчки на челото, бръчките на брат, загубил брата си.