Лоран Годе
Слънцето на семейство Скорта (44)

Елиа се беше събудил късно, с понатежала глава. През нощта жегата не беше намаляла и той бе спал неспокойно. Мария му беше приготвила кафеварката и беше отишла да отвори тютюнопродавницата. Стана, беше загрижен, а тилът му — мокър от пот. Мислеше единствено за това, че днес денят отново щеше да бъде дълъг: беше празникът на Сант Елиа. Хладката вода под душа го освежи, но едва-що излязъл изпод него, едва-що облякъл бяла риза, горещината и влагата отново го заляха. Беше едва десет сутринта. Денят обещаваше да е убийствен.

В този час малката му тераса беше на сянка. Изнесе на нея плетен стол, там да изпие кафето си, с надеждата за лек полъх. Живееше в малка бяла къща със сводове от червени тухли. Като традиционните къщи в Монтепучо. Терасата беше над приземния етаж: изнесена над тротоара, оградена с парапет. Седна, отпи от кафето и се помъчи да дойде на себе си.

На улицата играеха деца. Малкият Джузепе, синът на съседката, двамата братя Мариоти и други, които Елиа познаваше по физиономия. Забавляваха се, като уж убиваха кварталните кучета, поразяваха невидими врагове или се гонеха. Викаха. Хващаха се. Криеха се. Изведнъж в ума му се заби една фраза. Нещо, което едно от момченцата извика на другарите си: „Нямаме право да отиваме по-далече от vecchietto^[1].“ Елиа вдигна глава и огледа улицата. Хлапетата се гонеха, като се криеха зад броните на колите, паркирани край тротоара. Елиа потърси с поглед стареца, за да разбере докъде се простираше полето на играта, но не видя никого. „До vecchietto“, повтори, крещейки, едно от децата. И тогава разбра. Това го накара да се усмихне.

Vecchietto беше самият той. Седнал на стола, той беше старецът, очертаващ границите на надбягването. Мисълта му изведнъж полетя и Елиа забрави хлапетата, виковете им и въображаемите изстрели. Спомни си, че вуйчовците му бяха сядали пред къщите си, както той днес. И че навремето му се струваха стари. Че преди да умре, майка му сядаше на същия този плетен стол от слама и по цял следобед съзерцаваше улиците на квартала и се оставяше шумовете им да я изпълват. Сега беше негов ред. Остарял беше. Един цял живот беше изтекъл. Дъщеря му беше на двайсет години. Анна. Дъщерята, на която не спираше да се любува. Да. Времето беше отминало. Дошъл беше неговият ред да седи на плетения стол, на ъгъла на улицата, и да гледа как младите минават забързано.

Щастлив ли бе бил? Замисли се за всичките тези години. Как се претегля един човешки живот? Неговият беше като на всички останали. В него се бяха редували радости и сълзи. Загубил бе онези, които обичаше. Вуйчовците си. Майка си. Брат си. Познал бе тази мъка. Да се чувстваш сам и безполезен. Ала бе запазил непокътнато щастието да има до себе си Мария и Анна и това компенсираше останалото. Щастлив ли бе бил? Спомни си годините след подпалването на тютюнопродавницата и женитбата му. Изглеждаха му безкрайно далечни, сякаш от друг живот. Замисли се за онова време и му се струваше, че не бе имал дори миг да си поеме въздух. Тичал беше подир парите. Работил бе толкова, че нощите му бяха заприличали на следобедни почивки. Но бе бил щастлив. Прав беше вуйчо му, старият му вуйчо Фаелучо, който един ден му беше казал: „Оползотворявай потта.“ Тъкмо това беше направил. Бе бил щастлив и изтощен. Щастието се беше родило от умората. Борил се беше. Вкопчвал се беше. И сега, когато се бе превърнал в старчето, седнало на стола, когато беше успял да възстанови търговията си, а на жена си и дъщеря си да осигури комфортен живот, сега, когато можеше да е напълно щастлив, защото нищо не го заплашваше, и беднотията беше отстъпила, вече не изпитваше някогашното наситено щастие. Живееше удобно и спокойно, а това вече си беше успех. Имаше пари, ала дивото щастие, изкопчено от живота, бе останало в миналото.

Майката извика малкия Джузепе. Топлият и силен майчин глас изтръгна Елиа от мислите му. Вдигна глава. Момчетата бяха отлетели като облак скакалци. Стана. Денят щеше да започне. Беше празникът на Сант Елиа. Горещо беше. А той имаше да свърши толкова неща.