Лоран Годе
Слънцето на семейство Скорта (43)

Вторият трус дойде така внезапно, че събори Елиа на земята. Просна го насред улицата. Под него земята бучеше. Камъните се търкаляха под корема му, под краката и под дланите му. Земята се протягаше и свиваше и той усещаше всеки неин гърч. Тътенът отекваше в костите му. За няколко секунди остана така, с чело в прахта, после трусът затихна. Той беше само далечен отзвук от вече отминал гняв. Чрез това второ предупреждение земята напомняше на хората за себе си. Тя беше там. Живееше под нозете им. И може би някой ден от умора или гняв щеше отново да се разтресе и да ги погълне всичките.

Щом шумът утихна, Елиа се изправи. По бузата му се стичаше тънка струйка кръв. Падайки, си беше разцепил веждата. Ала той дори не се избърса и отново хукна към гробището.

Портата беше съборена. Той я прекрачи и тръгна по централната алея. Навсякъде имаше паднали надгробни плочи. Земята бе прорязана от дълги пукнатини, прилични на белези по тялото на спящ. Статуите се бяха изронили. Отделни мраморни кръстове лежаха на парчета в тревата. Трусът не бе пожалил гробището. Сякаш разбеснели се коне бяха препускали вихрено из алеите, ритали бяха статуите, събаряли бяха урните и високите вази със сушени цветя. Гробището се беше сринало като дворец, построен върху движещи се пясъци. Елиа стигна до голяма цепнатина, която разполовяваше алеята. Загледа я мълчаливо. Тук земята не се бе затворила съвсем. В този миг разбра, че нямаше смисъл повече да вика майка си. Разбра, че нямаше да я види вече. Земята я беше погълнала. И нямаше да я върне. За момент отново усети в топлия въздух майчиното ухание.

Земята се беше разтресла и бе отнесла в недостижимите си дълбини старото, уморено тяло на Кармела. Нямаше какво друго да каже. Прекръсти се. И дълго остана със сведена глава в гробището на Монтепучо, сред счупените вази и зейналите гробове, а милувката на топлия вятър изсуши кръвта по бузата му.

Чуй ме, Анна, старата Кармела ти шепне… Ти не ме познаваш… Толкова дълго бях сенилна старица, от която те държаха настрани… Никога не говорех… Не разпознавах никого… Анна, слушай, този път ще разкажа всичко… Аз съм Кармела Скорта… Раждах се няколко пъти на различна възраст… Най-напред, когато Роко ме погали по главата… Сетне, доста по-късно, на палубата на кораба, който ни връщаше в окаяната ни земя, от погледите на братята ми, взрени в мене… От срама, който ме заля, когато ме отделиха от опашката на Елис Айланд, за да ме сложат под карантина.

Земята се разтвори… Знам, че го направи за мене… Чувам моите да ме викат… Не ме е страх… Земята се разтвори… Достатъчно е да легна в цепнатината… Отивам в недрата на земята, при своите… Какво оставям след себе си? Анна… исках да чуеш да говорят за мене… Анна, чуй ме, приближи се… Аз съм едно провалено пътуване до края на света… Аз съм дни на мъка и тъга в подстъпите на най-големия град… Бях бясна, страхлива и храбра… Аз съм в изсушаващото слънце и жаждата по морето…

Не съумях да отговоря на Рафаеле и още страдам заради това. Анна… До края успях да бъда единствено сестрата на Скорта… Не се осмелих да принадлежа на Рафаеле… Аз съм Кармела Скорта… Изчезвам… И нека земята ме погълне…