Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le soleil des Scorta, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Валентина Бояджиева, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Silverkata(2020)
Издание:
Автор: Лоран Годе
Заглавие: Слънцето на семейство Скорта
Преводач: Валентина Бояджиева
Година на превод: 2006 (не е указана)
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: Рива
Град на издателя: София
Година на издаване: 2006
Тип: роман
Националност: френска (не е указано)
Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново
Редактор: Елена Константинова
Коректор: Донка Дончева
ISBN: 978-954-320-053-5; 954-320-053-X
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12105
История
- —Добавяне
IX
Земетресение
Само допреди минута всичко си беше наред и животът си течеше бавен и спокоен. Само допреди минута тютюнопродавницата беше пълна, като всеки ден от лятото на 1980 година. Селото беше превзето от туристи. Цели семейства бяха дошли да се тъпчат в къмпингите по брега. През трите летни месеца селото изкарваше пари за цялата година. Населението на Монтепучо се утрояваше. Всичко се променяше. Момичетата пристигаха хубави и свободни и донасяха от север последната мода. Парите течаха. През тези три месеца животът в Монтепучо направо полудяваше.
Само до преди минута по главната улица гъмжеше от весела тълпа от загорели тела, елегантни жени и засмени деца. Терасите на кафенетата бяха пълни. Кармела наблюдаваше потока от туристи по корсото. Тя се бе превърнала в старица с повехнало тяло и замъглен ум, която прекарваше дните си, седнала на плетено столче и опряла гръб о стената на тютюнопродавницата. Превърнала се беше в сянка, както бе предчувствала. Паметта й я беше напуснала, а умът й бе отлетял. Сега беше като новородено в сбръчкано тяло. За нея се грижеше Елиа. Извикал бе жена от селото, която я хранеше и преобличаше. Вече никой не можеше да разговаря с нея. Тя гледаше света с тревожен поглед. За нея всичко представляваше заплаха. Понякога започваше да стене, сякаш й извиваха ръцете. Обладаваха я неясни страхове. Нерядко, когато беше неспокойна, можеше да бъде видяна да се щура из улиците на квартала. Крещеше имената на братята си. Нужно беше дълго да я увещават да се прибере и търпеливо да я успокояват. Понякога й се случваше да не познае собствения си син. Напоследък все по-често. Гледаше го дълго и накрая казваше: „Синът ми Елиа ще дойде да ме вземе.“ В тези моменти той стискаше зъби, за да не се разплаче. Нищо не можеше да се направи. Лекарите, с които се бе съветвал, до един му го бяха казали. Не му оставаше нищо друго, освен да я съпровожда по бавния път на сенилността. Времето полека я изяждаше и бе започнало пиршеството си с тавата. Тя вече беше само едно празно тяло, разтърсвано от мисловни спазми. Понякога отделно име или спомен преминаваха през ума й. Тогава с някогашния си глас питаше за новините от селото. Сетили ли са се да благодарят на дон Салваторе за плодовете, които бил изпратил? На колко години е Анна? Елиа беше свикнал с тези измамни възвръщания на паметта. Те бяха просто спазми. Тя неизменно потъваше обратно в своето дълбоко мълчание. Не можеше да отиде никъде, ако не я придружаваха. Сама ли беше, изгубваше се в селото и се разплакваше в плетеницата от улички, които вече не разпознаваше.
Никога повече не отиде зад църквата, на поляната, където стоеше старата, съсипана от годините изповедалня. Когато срещнеше дон Салваторе, не го поздравяваше. Всички лица й бяха непознати. За нея заобикалящият я свят бе изникнал от нищото. А тя не беше вече част от него. Седеше си на плетеното столче, понякога си мърмореше нещо под нос, кършейки пръсти, или с детска наслада хрупаше печените бадеми, които синът й даваше.
Само допреди минутка тя седеше там, с очи, вперени в празното пространство. Чуваше Елиа да разговаря вътре с клиентите и този глас й бе достатъчен, за да знае, че си е на мястото.
Внезапно някаква тръпка обхвана селото. Хората по улиците спряха. И потрепераха от непознато бучене. Дошло отникъде. Ала беше там. Навсякъде. Приличаше на трамвай, затъркалял се по асфалта. Жените изведнъж пребледняха, усетили земята да се движи под летните им пантофки. Нещо като че ли тичаше през зидовете. Стъклата на бюфетите звънтяха. Лампите падаха на масите. Стените се огъваха като прегради от хартия. Жителите на Монтепучо имаха чувството, че са построили селото си на гърба на животно, което се събуждаше и се протягаше след вековен сън. Туристите изненадани гледаха лицата на местните, а невярващите им очи питаха: „Какво става?“
После на улицата нечий глас изкрещя, подет от десетки други: „Terremoto! Terremoto!“[1]. И тогава удивлението на телата бе заменено от паниката на ума. Бученето беше страховито и заглушаваше всички шумове. Да, земята трепереше, разпука асфалта, прекъсна електричеството, отвори големи цепнатини в стените на къщите, преобърна столовете и заля улиците с отломки и прах. Земята се тресеше от сила, която, изглежда, нищо не можеше да спре. А хората отново се превръщаха в миниатюрни буболечки, ситнещи по повърхността на земното кълбо, които се молеха да не бъдат погълнати.
Ала бученето вече намаляваше, стените престанаха да вибрират. Хората едва бяха имали време да назоват странния гняв на земята, когато всичко се успокои. Покоят й се възстанови с удивителната простота на отминала буря. Цяло Монтепучо беше на улицата. Водени от някакъв рефлекс, всички бяха излезли възможно най-бързо от домовете си, уплашени да не останат затрупани под развалините, ако стените се срутеха всред облак отломки и мазилка. Стояха навън като сомнамбули. Гледаха небето оглупели. Жените започнаха да плачат. От облекчение или страх. Пищяха деца. Жителите на селото не знаеха какво да кажат. Всички бяха там и се гледаха едни други, щастливи, че са живи, но все още вътрешно разтреперани. Сега в плътта им тътнеше бученето на земята, а страхът, който го бе заменил и караше зъбите им да тракат.
Преди из улиците да отекнат гласове и повиквания, преди всеки да преброи своите, преди да започнат безкрайните коментари за този удар на съдбата и да се превърнат в нескончаема врява, Елиа излезе от тютюнопродавницата. Той бе останал вътре, докато траеше трусът. Не бе имал време да мисли за нищо, дори за възможността да умре. Хукна навън. Очите му обхождаха тротоара и той започна да вика: „Миуча! Миуча!“ Но викът му не стресна никого. Защото точно в този миг цялото корсо се изпълни с викове. И гласът на Елиа бе удавен от оглушителния шум на улицата, която се възвръщаше към живот.