Лоран Годе
Слънцето на семейство Скорта (40)

Накрая Донато съвсем изчезна. В началото Елиа не се притесняваше. Приятели рибари го бяха виждали отдалече. Чували го бяха да пее, както обичаше, когато призори се връщаше от своите потайни пътувания. Всичко това доказваше, че Донато е все още там някъде, в морето. Просто не бързаше да се прибере. Ала минаха седмици, после месеци и Елиа трябваше да приеме очевидното: брат му беше изчезнал.

Изчезването отвори жива рана дълбоко в сърцето му. В някои безсънни нощи се молеше брат му да не е загинал, погълнат от буря. Самата мисъл му беше непоносима. Представяше си последните мигове на Донато всред развилнелите се вълни. Отчаяните викове. Понякога му се случваше да се разплаче, представяйки си тази ужасна смърт в самота, смъртта на корабокрушенците, които могат единствено да се прекръстят пред зиналата паст на морето.

 

 

Донато не загина в буря. В последния ден от живота си той се плъзгаше по водата. Вълните, залюлели лодката, бяха безобидни. Слънцето напичаше и се отразяваше в безкрайната морска шир, парейки кожата на лицето му. „Странно е да изгориш насред морето — помисли си той. — Надушвам солта. Навсякъде около мене. По клепачите. По устните. Дълбоко в гърлото. Скоро ще се превърна в малко бяло тяло, свито на кълбо на дъното на собствената ми лодка. Солта ще е пропила кръвта и плътта ми и ще ме консервира като рибите по сергиите на търговците. Аз ще умра от ухапването на солта. Но това е бавна смърт и аз имам време. Колкото край мен да изтече малко вода.“

Съзерцаваше брега в далечината и си мислеше, че все още може лесно да се прибере. Това естествено щеше да му коства усилие, защото тялото му бе отпаднало от дългото гладуване, но все още можеше да се прибере. Скоро нямаше да му е по силите. Скоро при всичката тази воля брегът щеше да е недостижимо очертание и тогава да искаше да го достигне щеше да е чудовищен кошмар. Като хората, които се давят в няколко сантиметра вода: дълбочината е без значение, трябва да имаш сили да си държиш главата на повърхността. Скоро той нямаше да може. За момента гледаше как неравният бряг на родния му край танцуваше на хоризонта и сякаш му казваше сбогом.

 

 

Изкрещя с цяло гърло. Не за да извика за помощ, а просто за да разбере дали все още го чуваха. Извика отново. Нищо не помръдна. Никой не му отговори. Всичко си остана непроменено. Не се запали никаква светлина, ничия лодка не се приближи. Гласът на брат му не прозвуча в отговор. Дори далечен. Приглушен. „Далече съм — помисли си той. — Светът вече не ме чува. Дали на брат ми ще му е приятно да узнае, че него извиках, когато казвам сбогом на света?“

 

 

Усети, че сега вече нямаше сили да се върне обратно. Прекрачил беше прага. И дори да го бе обзело внезапно съжаление, той не би могъл да направи завой. Зачуди се колко ли време щеше да мине, преди да изпадне в несвяст. Два часа? Може би повече. А между безсъзнанието и смъртта? Когато мръкнеше, всичко щеше да се ускори. Ала слънцето стоеше на небето и го пазеше. Обърна лодката с носа към него. Сега брегът беше зад гърба му. Не го виждаше вече. Сигурно беше пет или шест часът следобед. Слънцето започваше да залязва. Спускаше се към морето, за да се скрие. И хвърляше върху вълните розово-оранжеви отблясъци, от които гърбовете на рибите искряха. Сякаш във водата се отваряше брод. Той насочи лодката си към слънчевата ивица, застана в средата на пътеката от светлина. Сега му оставаше да продължи. До края. Слънцето изгаряше ума му, но до края той продължи да говори.

 

 

„Напредвам. Съпровожда ме голям пасаж от октоподи. Рибите обкръжават лодката ми и я понасят на люспестите си гърбове. Отдалечавам се. Слънцето ми показва пътя. Трябва просто да следвам топлината му и да издържа погледа му. Мене то не заслепява. Позна ме. Аз съм един от неговите синове. Чака ме. Заедно ще се гмурнем във водата. Огромната му чорлава и огнена глава ще накара морето да закипи. Надигналите се облаци клокочеща пара ще дадат знак на онези, които напускам, че Донато е мъртъв. Аз съм слънцето… Октоподите ме съпровождат… Аз съм слънцето… До края на морето…“

 

 

Знам как ще свърша, дон Салваторе. Прозрях какви ще бъдат последните ми години. Ще си загубя ума. Не казвайте нищо. Нали ви споменах, започна се вече. Ще полудея. Ще обърквам физиономиите и имената. Всичко ще потъне в мъгла. Знам, че паметта ми ще се изтрие и скоро нищо няма да разпознавам. Ще се превърна в дребно сухо тяло без спомени. Старица без минало. Някога съм го виждала. Когато бяхме деца, една наша съседка изпадна в сенилност. Не си спомняше дори името на своя син. Не го познаваше, когато го видеше. Всичко, що я обкръжаваше, я тревожеше. Забравяше цели части от живота си. Намираха я да се скита по улиците като куче. Загуби всякаква връзка със света, който я заобикаляше. Живееше единствено със своите призраци. Това ме чака и мене. Ще забравя всичко около себе си и в мислите си ще остана в компанията на братята си. Спомените ще се изтрият. Това е добре. Този начин на изчезване ми допада. Ще забравя собствения си живот. И ще вървя към смъртта без страхове и съпротива. Няма да има за какво да плача. Ще бъде хубаво. Забравата ще облекчи мъката ми. Ще забравя, че съм имала двама синове и че единият ми бе отнет. Ще забравя, че Донато е мъртъв и че морето не ми го върна. Ще забравя всичко. Така ще е по-лесно. Ще съм като някое дете. Да. Устройва ме. Полекичка ще се разтворя. Всеки ден ще умирам по мъничко. Ще изоставя Кармела Скорта, без да се замисля. В деня на смъртта си няма да си спомням дори коя съм била. Няма да ми е мъчно, че напускам своите, защото за мене ще са станали чужди.

Само трябва да чакам. Болестта е в мен. Тя постепенно ще изтрие всичко.

 

 

Никога няма да поговоря с внучката си. Ще умра, преди тя да е достигнала възрастта, когато, ако ме бъде още малко, няма да си спомням какво съм искала да й кажа. Има толкова много неща. Всичко ще се смеси. Няма нищо да различавам. Ще пелтеча. Ще я плаша. Рафаеле беше прав, нещата трябва да бъдат казвани. Аз ви разказах всичко. А вие ще го предадете на нея, дон Салваторе. Когато ще съм мъртва или ще съм старо чучело, което е забравило да говори, вие ще й разкажете вместо мене. Анна. Няма да видя в каква жена ще се превърне, но искам в нея да остане нещо от мен.

 

 

Ще й кажете, дон Салваторе, че няма да е абсурдно да твърди, че баба й е била дъщеря на стар поляк на име Корни. Ще й кажете, че сме решили да бъдем Скорта и сме се притискали едни до други около това име, за да ни е топло.

 

 

Вятърът отнася думите ми. Не знам къде ще ги запокити. Разпръсква ги по хълмовете. Но вие ще бдите поне някои от тях да стигнат до нея.

Толкова съм стара, дон Салваторе. Сега вече ще млъкна. Благодаря ви, че ме придружихте. Прибирайте се, ако обичате. Уморена съм. Прибирайте се. Не се тревожете за мене. Ще поостана още малко да премисля за последен път всичко това. Благодаря ви още веднъж, дон Салваторе. И ви казвам довиждане. Кой знае дали ще ви позная, когато се срещнем отново. Нощта е мека. Времето е хубаво. Ще остана тук. Толкова би ми се искало вятърът да се реши да ме отнесе.