Лоран Годе
Слънцето на семейство Скорта (38)

Нещо не беше както обикновено. Донато беше излязъл на брега в малкия залив на Монтефуско. Часът бе един през нощта. Под смокиновото дърво, където Раминучо обикновено го чакаше с кашоните с цигари, нямаше никой.

В тъмнината се разнесе гласът на Раминучо, който го викаше полушепнешком: „Донато, насам.“

Нещо не беше както обикновено. Той бавно се изкачи по стръмнината, сред камънаците и опунциите, и стигна до отвора на малка пещера. Раминучо стоеше там с фенерче в ръка. Зад него, на скалите седяха две сенки неподвижни и мълчаливи.

Донато въпросително погледна приятеля си, който побърза да обясни:

— Не се притеснявай. Всичко е наред. Днес не нося цигари, но имам нещо по-хубаво. Ще видиш. За тебе нищо не се променя. Ще ги оставиш на обичайното място. Матео ще дойде да ги прибере, както сме се уговорили. Съгласен ли си?

Донато кимна. Тогава Раминучо тикна в ръката му пачка банкноти и усмихнат му прошепна:

— Ще видиш, че се печели повече, отколкото от цигарите.

Донато не ги брои, но по тежестта им разбра, че му бяха дали тройно или четворно повече от обичайната сума.

Пътниците заеха местата си в пълно мълчание. Донато не ги поздрави. Започна да гребе, за да се отдалечи от брега. Беше жена на около двайсет и пет години със сина си, който трябва да беше девет-десетгодишен. В началото Донато беше изцяло погълнат от маневрата и нямаше време да ги огледа, но скоро брегът на островчето се скри. Имаше прилив. Донато вече беше включил мотора и сега не му оставаше друго, освен да погледне пътниците си. Детето беше отпуснало глава в скута на майка си и съзерцаваше небето. Жената стоеше изпъната. Изглеждаше хубава. По дрехите и ръцете й, силни и мазолести, се виждаше, че е бедна, ала на лицето й бе изписана непристъпна гордост. Донато едва се престраши да проговори. Женското присъствие в собствената му лодка му налагаше някаква нова свенливост.

— Цигара? — попита той, подавайки пакета.

Жената се усмихна и направи отрицателен жест. Донато мигом се упрекна. Цигара! Естествено, че нямаше да иска. Запали своята, помисли, сетне отново заговори, сочейки се с пръст:

— Донато. А ти?

Жената му отговори и нежният й глас изпълни мрака.

— Алба.

Той се усмихна, повтори няколко пъти „Алба“, за да покаже, че е разбрал и че намираше името за хубаво. После вече не знаеше какво да каже и замълча.

През целия път гледаше хубавото личице на детето и внимателните движения на майката, която го обгръщаше с ръцете си, за да не настине. Но от всичко най харесваше мълчанието на жената. Незнайно защо, беше се изпълнил с някаква гордост. Уверено отвеждаше пътниците си към бреговете на Гаргано. Никой митнически катер нямаше да ги открие. Той беше най-неуловимият от всички контрабандисти. У него се надигаше непреодолимо желание да седи вечно в лодката с тази жена и детето. Никога повече да не доближава бряг. През нея нощ за първи път изпита подобно изкушение. Никога да не се върне. Да остане там. Във водата. При условие че нощта не свършваше. Безкрайната нощ на един живот, там, под звездите, с кожа, попила солта на водните пръски. Нощен живот, в който води жената и детето от едно до друго място на нелегалния бряг.

 

 

Небето започна да изсветлява. Скоро се видя италианският бряг. Часът беше четири сутринта. Донато спря на брега с нежелание. Помогна на жената да стъпи на сушата, а детето пренесе на ръце; после се обърна за последен път към нея с щастливо изражение, каза й „чао“, но за него това означаваше много повече. Така й пожелаваше късмет. Казваше й, че за него преходът е бил истинско удоволствие. Че тя е красива, а той обожава мълчаливостта й. Че момченцето й е добро дете. Искаше да й каже, че желае да я види отново, че може да я превозва, колкото пъти тя пожелаеше. Ала съумя да изрече само това „чао“, с очи, изпълнени с радост и надежда: уверен беше, че тя ще разбере всичко, което се криеше зад обикновената думичка, но жената просто кимна и влезе в колата, която я чакаше. Матео беше загасил двигателя и бе дошъл да поздрави Донато, оставяйки двамата си пътници на задната седалка.

— Добре ли мина? — попита той.

— Да — промърмори Донато.

Вгледа се в Матео и реши, че може да го разпита за всичко онова, за което не се бе осмелил да отвори дума пред Раминучо.

— Какви са тези хора?

— Албанци, нелегални емигранти.

— И къде отиват?

— Първо идват тук, после ги отвеждат в Рим с камион. Оттам се разпръскват навсякъде. Германия. Франция. Англия.

— И тя ли? — почуди се Донато, защото не успяваше да направи връзка между тази жена и мрежата, за която говореше Матео.

— По-доходно е от цигарите, нали? — попита мъжът вместо отговор. — Готови са да се изръсят, за да си платят пътуването. Човек може да им иска, колкото му хрумне.

Той се засмя, потупа Донато по рамото, каза му „довиждане“, качи се в колата и изчезна всред свистенето на гуми.

 

 

Донато остана на плажа сам и объркан. Слънцето изгряваше с величавата бавност на господар. Водата искреше в розови отблясъци. Извади от джоба си пачката банкноти и ги преброи. Два милиона лири. Държеше в ръцете си два милиона лири в изпомачкани банкноти. Ако прибавеше към тях дяловете на Раминучо, на Матео и на организатора на канала, излизаше, че младата жена трябва да е платила най-малко осем милиона лири. Обхвана го непоносим срам. После прихна да се смее. С хищническия смях на Роко Маскалцоне. Хилеше се като луд, защото току-що бе проумял, че бе взел последните пари на жената. Ала докато се кискаше, си мислеше.

„Аз съм чудовище. Два милиона. Взех два милиона от нея и сина й. А отгоре на всичкото й се усмихвах, питах я как се казва, мислех си, че пътуването й харесва. Аз съм най-големият мерзавец на света. Да ограбя жена, да й изсмуча кръвчицата, а после да се опитвам да разговарям с нея. Аз наистина съм внук на Роко. Безбожник. Безсрамник. Не съм по стока от другите. Даже съм по-лош. Много по-лош. Ето че съм богат. Нося в джоба си потта на един живот и ще отида да отпразнувам това в кафенето, та дори и ще почерпя всички. Синът й ме гледаше с широко отворени очи и аз вече се готвех да му показвам звездите и да го уча да разпознава звуците на морето. Проклет да съм аз и родът изроди, дето носят името на крадеца.“

От този ден нататък Донато не беше същият. Над очите му се бе спуснало було, което носи до смъртта си, така както другите носят белег на лицето.