Лоран Годе
Слънцето на семейство Скорта (37)

Признанието на вуйчото беше преобърнало света на Донато. Сега той гледаше на живота около себе си с някаква умора в очите. Всичко му изглеждаше фалшиво. Историята на собственото му семейство му приличаше на жалка поредица от ощетени съществувания. Тези мъже и жени не бяха водили живота, който бяха искали. Вуйчо му никога не бе посмял да разкрие чувствата си. Колко ли още неподозирани лишения се криеха в миналото на семейството? Постепенно го обхващаше огромна тъга. Търговията му се струваше непоносима. Оставаше му само контрабандата. И той се хвърли в нея телом и духом. Буквално живееше в лодката си. Умееше единствено това: да бъде контрабандист. Не придаваше никакво значение на цигарите; те със същия успех можеха да бъдат заместени от бижута, алкохол или чували, пълни с документи без стойност, защото главното бяха среднощните пътувания, миговете на необятна тишина и носене по вълните.

Щом паднеше мрак, той отвързваше въжетата и нощта започваше. Ходеше чак до остров Монтефуско, край италианския бряг, отправна точка на всички видове контрабанда. Там албанците стоварваха крадения си товар и ставаха размените. На връщане лодката му беше натежала от кашоните с цигари. В тъмнината играеше на криеница с митническите катери и това го караше да се усмихва, защото знаеше, че е най-добрият и че никой и никога нямаше да го хване.

Понякога му се случваше да отива чак до Албания. Тогава взимаше по-голям кораб. Но дълбоко в себе си не обичаше тези дълги пътувания. Той предпочиташе да се качи в рибарската си лодка и да се движи край бреговете в меката тъма на незаконността, от заливче на заливче, подобно на котка, промъкваща се край стените.

Носеше се по вълните. В пълна тишина. Легнал на дъното на лодката си, се ориентираше единствено по звездите. В тези мигове беше нищо. Забравяше за съществуването си. Никой не го познаваше. Никой не говореше. Той беше точица, загубена сред водата. Миниатюрна дървена черупка, подмятана от вълните. Беше никой и се оставяше светът да го изпълни. Научил се беше да разбира езика на морето, повелите на вятъра, шепота на вълните.

За него съществуваше единствено контрабандата. Нужно му беше цялото небе, осеяно с мокри звезди, за да разпръсне тъгата му. Не искаше нищо. Желаеше просто да го оставят да се носи по водата и да остави зад себе си всички тревоги на света.