Лоран Годе
Слънцето на семейство Скорта (36)

Когато предусети, че смъртта наближава, Рафаеле извика племенника си. Донато дойде и те дълго седяха мълчаливи. Възрастният мъж не можеше да се реши да започне. Гледаше как Донато спокойно отпива от кампарито, което му беше поднесъл. За малко да се откаже, но накрая, въпреки страха да прочете в очите на племенника си дълбокото му отвращение или гняв, подхвана:

— Донато, знаеш ли защо съм ти вуйчо?

— Да, zio — отговори Донато.

— Разказвали ли са ти как в деня, когато с вуйчовците ти Мими и Пепе погребахме Нямата, решихме да се побратимим?

— Да, zio — повтори Донато.

— И как аз се отказах от истинското си фамилно име, което нищо не струваше, и започнах да се наричам Скорта?

— Да, zio, разказвали са ми.

Рафаеле спря за малко. Моментът беше настъпил. Не се страхуваше. Нямаше търпение да излее душата си.

— Искам да ти разкажа за едно престъпление.

— Какво престъпление? — попита младият мъж.

— Преди много години убих един църковен служител. Дон Карло Бодзони. Свещеникът на Монтепучо. Той беше недостоен човек, ала убивайки го, аз погубих душата си.

— Защо го направи?

Донато беше изумен от откровението на мъжа, когото винаги бе смятал за най-кроткия от вуйчовците си.

— Не знам — продума Рафаеле. — Стана изведнъж. В мене се беше стаил огромен гняв. Изригна неочаквано.

— И какво те бе разгневило така?

— Аз съм страхливец, Донато. Не ме гледай така. Страхливец съм, повярвай ми. Не се осмелих да поискам онова, което желаех. Затова гневът се трупаше в мен. Затова и избухна и се стовари върху отчето, който беше голямо нищожество.

— За какво говориш?

— За майка ти.

— За майка ми ли?

— Така и никога не се осмелих да я помоля да стане моя жена.

Донато зяпна.

— Защо ми казваш това, zio? — попита той.

— Защото вече съм пътник и всичко ще бъде погребано заедно с мен. Искам поне един човек да узнае какво съм таил в себе си цял живот.

Рафаеле замълча. Донато не знаеше какво да каже. Известно време се чуди дали трябва да утеши вуйчо си, или по-скоро да прояви някакво неодобрение. Чувстваше се празен и смутен. Нямаше какво да добави. Вуйчото не чакаше отговор. Проговорил беше, та нещата да са казани, а не защото търсеше нечие мнение. Донато имаше чувството, че този разговор щеше да го промени повече, отколкото предполагаше. Изправи се с малко притеснен вид. Вуйчо му дълго го гледа и младежът разбра, че на стареца му идеше да се извини, задето го е превърнал в свой изповедник. Сякаш би предпочел да отнесе всичките тези отминали истории със себе си. Те сърдечно се разцелуваха и се разделиха.

 

 

Рафаеле се спомина след няколко дни всред мрежите на своето трабуко и прибоя под него. С облекчена душа. На погребението ковчега носеха синът му Микеле и тримата му племенници Виторио, Елиа и Донато. Кармела също присъства. С непроницаемо лице. Не плачеше. Стоеше изправена. Когато ковчегът спря пред нея, тя долепи ръка до устата си и после я допря до дървото — това накара Рафаеле да се засмее на онзи свят.

 

 

Докато гледаха минаващия ковчег, жителите на селото имаха чувството, че настъпваше краят на една епоха. Погребваха не само Рафаеле, а всички Скорта Маскалцоне. Погребваха стария свят. Онзи, познал маларията и двете войни. Емиграцията и въпиещата бедност. Погребваха отколешните спомени. Хората са нищо. Не оставят никаква следа. Рафаеле напускаше Монтепучо и при преминаването му всички мъже сваляха шапки и свеждаха глави, с ясното съзнание, че и техният ред няма да закъснее и че маслиновите дървета няма да плачат за тях.