Лоран Годе
Слънцето на семейство Скорта (35)

През следващите месеци в Монтепучо се случи нещо странно. От края на петдесетте години в селото имаше две тютюнопродавници: тази на Скорта и още една. Двете семейства се уважаваха. Работа имаше за всички, а духът на конкуренцията никога не ги принуди да се опълчат едни срещу други. Същото не можеше да се каже за безбройните будки за цигари, отворени в къмпингите, хотелите, почивните станции и нощните заведения. Те уж продаваха по някой пакет на закъсалите летовници, но в немалко от тях се вихреше истинска нелегална продажба.

 

 

Елиа и Мария нямаха достатъчно средства, за да направят необходимия ремонт, та магазинчето им да заработи отново. Затова отначало продаваха стоката си като незаконни търговци.

Най-странното беше, че селото отказваше да си купува цигари от друго място. В неделните дни туристите с почуда гледаха дългата опашка пред най-мръсния и разрушен магазин на главната улица. Нямаше нито табела, нито тезгях, нито касов апарат. Четири стени. Два стола и кашони с цигари, сложени направо на земята, в които Елиа бъркаше. В летните вечери той ги мяташе на тротоара, а вътре Мария миеше стените. При все това хората на Монтепучо се редяха на опашка. И дори когато Елиа им казваше, че няма от тяхната марка цигари (нали не можеше да купува по много, той взимаше само от няколко марки), те се смееха и викаха: „Давай, каквито имаш“ и вадеха портфейлите си.

Зад този порив на солидарност се усещаше ръката на дон Салваторе. Тъкмо той, ден след ден, в своите проповеди бе призовавал енориашите си към малко взаимопомощ. А резултатът надмина всичките му очаквания.

С радост установи, че призивите му за братско отношение бяха чути, и когато един ден мина край магазинчето и видя на вратата отново да се кипри табела, възкликна:

— Тия свински глави май не са всичките за пъклото.

И наистина него ден светещата табела тъкмо беше пристигнала от Фоджа. На нея беше написано: Tabaccheria Scorta Mascalzone Rivendita № 1. На невнимателния минувач тя би се сторила същата, във всяко отношение, като предишната. Онази, която Кармела, Доменико, Джузепе и Рафаеле гордо бяха закачили в своята младост. Но Елиа знаеше, че е различна. И че беше сключил с тютюнопродавницата нов договор. Жителите на Монтепучо също го разбираха, докато гледаха гордо витрината, с ясното съзнание, че и те са допринесли мъничко за това неочаквано възраждане.

 

 

В душата на Елиа се бе извършила дълбока промяна. За първи път работеше с радост. Условията никога не бяха били толкова трудни. Всичко трябваше да се прави наново. Ала едно нещо се беше променило. Той не наследяваше, той създаваше. Не управляваше имот, даден от майка му, а се бореше с всички сили, за да осигури малко благоденствие и щастие на жена си. В тютюнопродавницата изживяваше радостта, с която майка му беше работила в нея. Едва сега разбираше обсебеността и лудостта, с които тя говореше за своето магазинче. Всичко предстоеше да се направи наново. А за да успее, трябваше да полага усилия. Да. Собственият му живот никога не му се бе струвал толкова наситен и скъпоценен.

 

 

Често разсъждавам над живота си, дон Салваторе. Какъв е смисълът на всичко това? Трябваха ми години да създам тютюнопродавницата. Работих денонощно. И когато най-сетне беше готова и можех да я предам на синовете си, тя беше пометена. Помните ли пожара? Всичко изгоря. Тогава плаках от яд. Всичките ми усилия, целият ми денонощен труд отлетяха с дима. Мислех, не няма да го преживея. Знам, че и съселяните ни си мислеха същото. Старата Кармела няма да преживее смъртта на тютюнопродавницата си. Но аз устоях. Да. Устоях. Елиа се захвана да възстанови всичко. Търпеливо. Добре стана. Не беше съвсем моето магазинче, но беше добре. Синовете ми. Вкопчих се в синовете си. Ала и тогава всичко се обърна наопаки. Донато изчезна. Всеки ден ругая морето, задето ми го отне. Донато. И какъв е смисълът? Градените бавно и търпеливо животи, с толкова воля и себеотрицание, и те бяха пометени с един порив на вятъра на нещастието, ведно с всички радости, за които мечтаем и които не се сбъдват. И знаете ли кое е най-удивителното, дон Салваторе? Ще ви кажа. Най-удивителното е, че нито пожарът, нито изчезването на Донато ме довършиха. Всяка друга майка би полудяла. Или щеше да се остави да умре. Не знам от какво съм направена. Твърда съм. Издържах. Без да го желая. Без да мисля за това. По-силно е от мене. Има нещо в мене, което се вкопчва и устоява. Да. Твърда съм.

 

 

Започнах да се умълчавам след погребението на Джузепе. Мълчах часове наред, после по цели дни. Но вие го знаете, защото вече бяхте сред нас. В началото селото любопитно коментираше тази нова немота. Приказваха какво ли не. После свикнаха. И много скоро на всички започна да ви се струва, че Кармела Скорта никога не беше говорила. Чувствах се отдалечена от вас. Вече нямах сили. Всичко ми изглеждаше безполезно. Селото си мислеше, че Кармела е нищо без братята Скорта, че предпочита по-скоро да се оттегли от живота, отколкото да го продължи без тях. Лъгали са се, дон Салваторе. И все още живеят с тази заблуда. Съвсем друго нещо ме накара да мълча през всичките тези години. Нещо, което никога не съм разказвала.

 

 

Няколко дни след погребението на Джузепе при мене дойде Рафаеле. Времето беше меко. Мигом забелязах ясния му поглед, сякаш бе измил очите си с изворна вода. От усмивката му лъхаше решително спокойствие. Изслушах го. А той говори дълго. И нито веднъж не сведе поглед. Говори дълго и аз си спомням всяка негова дума. Каза, че е Скорта и че е приел името с гордост. Ала рече също така, че нощем сам се ругаел. Не разбирах какво искаше да каже, но предчувствах, не всичко ще се преобърне. Не помръдвах. Слушах. Той си пое дъх и заговори за едно-единствено предателство. Каза, че в деня, когато погребал Нямата, плакал два пъти. Първия — на гробищата, пред нас. Плакал заради честта, която сме му оказали, както ми рече, молейки го да стане един от нас. Втория път плакал вечерта, в леглото си. Плачел и хапел възглавницата, за да не вдига шум. Плакал, защото приемайки да стане наш брат, бил станал и мой. А той не бил мечтал за това. Каза го и известно време мълча. Спомням си, че се молех да не продължава. Не исках нищо да чувам. Единственото ми желание беше да се махна. Ала той продължи: „Винаги съм те обичал.“ Това каза. Ей така. Гледайки ме спокойно, право в очите. Но в онзи ден беше станал мой брат и се бе заклел на себе си, че ще се държи като брат. Добави още, че благодарение на това имал щастието да прекара целия си живот край мене. Не знаех какво да му отговоря. Всичко в мене се преобърна. А той продължи. Уверяваше ме как имало дни, в които яростно се проклинал като куче, задето на гробищата не казал, не. Задето не се възпротивил на историята с братството и не поискал ръката ми на гроба на майка ни. Ала не посмял. Казал „да“. И взел лопатата, която му подавахме. Така станал наш брат. „Беше ми толкова мило да ви отвърна с «да» — рече той и добави: — Аз съм Скорта, Кармела, и не съм способен да кажа дали съжалявам за това или не.“

 

 

През цялото време, докато говореше, не ме изпускаше от очи. А когато свърши, почувствах, че очакваше аз да заговоря на свой ред. Ала аз останах смълчана. Долавях очакването му навсякъде около мен. Не треперех. Бях като изпразнена. Не можах дума да обеля. Нито дума. Нищо не усещах. Гледах го. Времето минаваше. Стояхме един срещу друг. И той разбра, че няма да му отговоря. Почака още малко. Надяваше се. После бавно стана и тръгна да си ходи. Не продумах и го оставих да си отиде.

И в този ден млъкнах. На следващия се видяхме и се направихме, че нищо не е било. Животът продължи, но аз вече не говорех. Нещо се беше пречупило. Какво можех да му кажа, дон Салваторе? Животът ни беше минал. Стари бяхме вече. Какво можех да му отговоря? Всичко трябваше да се започне отново, дон Салваторе. Постъпих като страхливка. Всичко трябваше да се започне отново, но годините вече бяха отминали.