Лоран Годе
Слънцето на семейство Скорта (34)

Дните след пожара бяха дни на пепел и труд. Останките трябваше да се разчистят, помещението да се измие, да се спаси, каквото можеше да бъде спасено. Неблагодарната работа би могла да изтощи и най-решителния човек. Направо беше отчайващо. Почернелите стени, парчетата мазилка по пода, изгорелите кашони с цигари, всичко това придаваше на магазинчето вида на сринат след тежка битка град. Елиа обаче преминаваше през изпитанието с небивало упорство, на пръв поглед огорчен. Истината беше, че любовта му към Мария помиташе всичко. Мислеше само за това. Състоянието на тютюнопродавницата беше на заден план. До него стоеше жената, която толкова беше желал, останалото почти нямаше значение.

Мария беше направила точно каквото беше обещала. Отишла беше да живее при Елиа. На сутринта след пожара, докато си пиеха кафето, Елиа заяви:

— Цяла нощ не съм мигнал, Мария. Но не заради пожара. Ние е тебе ще се оженим. И ти като мене знаеш, че твоят баща е много по-богат, отколкото аз някога ще бъда. Знаеш ли какво ще кажат хората? Че съм те взел заради парите на баща ти.

— Изобщо не ме интересува какво ще говорят — спокойно отвърна Мария.

— Мене също. Но аз най-вече нямам доверие на себе си.

Мария заинтригувано погледна своя мъж. Не разбираше накъде биеше.

— Знам как ще свърши всичко това — продължи той. — Ще се оженя за тебе. Баща ти ще ми предложи да се заема с управлението на хотел „Трамонтане“. Аз ще приема. И ще прекарвам летните следобеди край басейна, в игра на карти с моите приятели. Това не е за мене. Скорта не са създадени за подобен живот.

— Ти не си Скорта.

— Съм, Мария. Аз съм повече Скорта, отколкото Мануцио. Усещам го. Така е. Майка ми ми е предала мътната кръв на Маскалцоне. Аз съм Скорта. И изгарям онова, което обичам. Ще видиш, че ако един ден трябва да притежавам хотел „Трамонтане“, и него ще изгоря.

— Ти ли подпали тютюнопродавницата?

— Да.

Мария се смълча за момент. След това тихо попита:

— За какво са създадени Скорта?

— Да се бъхтят и потят — отвърна й Елиа.

Сетне дълго не продумаха. Мария размишляваше какво означаваше всичко това. Сякаш се опитваше да си представи всички предстоящи години. В съзнанието си обгръщаше с поглед живота, който Елиа й предлагаше, после нежно му се усмихна и с горд и високомерен тон каза:

— Избирам бъхтенето и потенето.

Елиа остана сериозен. И отново заговори, сякаш да се убеди, че жена му беше разбрала:

— Ние не искаме нищо. Не приемаме нищо. Ще бъдем сами. Ти и аз. Нямам какво да ти предложа. Аз съм безверник.

— Първото нещо, което трябва да направим — каза тя в отговор, — е да разчистим тютюнопродавницата, за да можем поне да прибираме кашоните е цигари.

— Не — рече спокойно Елиа и се усмихна. — Първото нещо е да се оженим.

 

 

Отпразнуваха сватбата след няколко седмици. Дон Салваторе благослови съюза им. После Елиа покани всички гости на трабукото на голяма гощавка. Микеле, синът на Рафаеле, беше опънал дълга маса сред рибарските мрежи и такъмите. Присъстваше цялото семейство, празненството беше непретенциозно и весело. Хапването изобилстваше. В края на сватбената гощавка Донато се изправи, спокоен и усмихнат, помоли за тишина и заговори:

— Братко, днес ти се ожени. Гледам те в костюма. Навеждаш се към шията на жена си и пошепваш нещо. Гледам те как вдигаш чашата си за наздравица с гостите и виждам, че си хубав. Излъчваш простичката красота на радостта. Бих искал да помоля живота да ви съхрани каквито сте сега: непокътнати, млади, изпълнени с желания и сили. Да преминете през годините, без да ви докоснат. И нека животът не ви наложи нито една от многобройните си гримаси. Гледам ви днес. Жадно ви поглъщам с очи. И когато настане тежко време, когато ще оплаквам орисията си и ще ругая живота, защото е зло куче, ще си спомням днешните мигове ден, вашите грейнали от щастие лица и ще си казвам: „Не обиждан живота, не проклинай съдбата, спомни си за Елиа и Мария, които бяха щастливи поне един ден в живота си и в този ден ти беше с тях.“

Елиа развълнувано прегърна брат си. В този момент братовчедките му Лукреция и Николета запяха една песен от Пулия, а на припева им запригласяха всички жени: „Aie, aie, aie. Domani non mi importa per niente. Questa notte devi morire con me.“^[1] Прихнаха да се смеят. Скорта се оставиха на блаженството на щастливите часове и вечерта се проточи безкрайна, а радостта се подсилваше от хладното лятно вино.