Лоран Годе
Слънцето на семейство Скорта (33)

Дон Салваторе не се задоволи просто да посъветва Елиа да танцува тарантела, но и му даде името на една възрастна жена в старата част на селото, и тя калабрийка, която щяла да се погрижи за него, ако отидел при нея в полунощ, с тенекия зехтин в ръка.

Елиа така и стори. Една вечер потропа на вратата на малката къща. Измина безкрайно много време, преди да му отворят. Пред него стоеше дребна старица със спаружено лице. Пронизващ поглед. Увиснали устни. Елиа си помисли, че никога не я беше виждал в селото. Тя каза нещо, което той не разбра. Не беше нито на чист италиански, нито на говора на Монтепучо. Някакво калабрийско наречие може би. Като не знаеше какво да отговори, Елиа й подаде тенекията със зехтина. Лицето на старицата светна. Тя попита с остър глас: „Тарантела?“, сякаш тази едничка дума я омайваше, и го пусна да влезе.

 

 

Къщата се състоеше от една-единствена стая като в някогашните домове. Сламеник. Печка. Кофа за ходене по нужда. Пръстен под. Сякаш виждаше къщата на Рафаеле до пристанището, в която Скорта бяха живели след завръщането си от Ню Йорк. Без да продума, старата сложи на масата шише с ликьор, направи му знак да си сипе и излезе. Елиа се подчини. Седна до масата и напълни чашата си. Мислеше, че ще пие грапа или limoncino, ала вкусът на този алкохол нямаше нищо общо с онези, които познаваше. Гаврътна чашката и си наля отново, с надеждата да разпознае питието. Ликьорът се разля по гърлото му като лава. Имаше вкус на скала. „Ако камъните на Юга имат вкус, сигурно е като този“, рече си Елиа на третата чашка. Дали беше възможно камънаците от хълмовете да се пресоват и да се извлече от тях подобен сок? Елиа се остави на гъстата топлина на напитката. Вече не мислеше за нищо. Тогава вратата се отвори и старицата се върна, следвана от някакъв мъж, сляп и още по-стар от нея. Елиа не беше виждал и него. Беше сух, изпит. Дребен като жената. Той седна в ъгъла и извади тамбурин^[1]. Двамата старци започнаха да пеят древни тарантели за земята и слънцето. Елиа се остави да го изпълнят тези хилядолетни песни, разказващи за лудостта на мъжете и отровните ухапвания на жените. Гласът на старицата се бе променил. Сега тя пееше с глас на девственица, гъгнив и извисен, от който стените потреперваха. Старецът тактуваше с крак по пода, а пръстите му удряха по барабана. Той пригласяше на жената. Елиа отново напълни чашата си. Стори му се, че вкусът на ликьора се беше променил. Не беше сок, изстискан от камъните, а по-скоро слънчеви отблясъци. Solleone, „слънцето лъв“, тираничната звезда от летните месеци. Ликьорът миришеше на потта, избила по мъжките гърбове, докато работят на полето. На забързаното сърчице на някой гущер, затупкало долепено до скалата. Миришеше на напуканата и молеща за вода земя. Solleone и могъществото му на непреклонен господар — това усещаше в устата си Елиа.

Сега дребната старица бе застанала в средата на стаята и започна да танцува. Покани го да се присъедини към нея. Той гаврътна пета чаша и стана. Двамата се понесоха в ритъма на песните и в танца на паяка. Музиката нахлуваше в главата на Елиа. Струваше му се, че в стаята има десетина музиканти. Песните изпълваха тялото му от главата до петите. И той разбираше дълбокия им смисъл. Главата му се въртеше. Потта се стичаше по гърба му. Имаше чувството, че целият му живот изтичаше през краката. Старицата, която одеве изглеждаше бавна и уморена, сега подскачаше около него. Беше навсякъде. Обгръщаше го. Не го изпускаше от очи. Усмихваше му се със старешката грозота на развален плод. Той разбираше. Да. Сега разбираше всичко. Кръвта му се разгорещяваше. Старицата, която се смееше с беззъбата си уста, олицетворяваше лицето на съдбата, която толкова често му се беше надсмивала. Сега беше тук с цялата си треска и бяс. Затвори очи. Вече не следваше движенията на старицата, а танцуваше. Повтарящата се и несекваща музика го изпълваше с щастие. Чуваше в древните тъжни напеви единствената истина, която някога бе чувал. Тарантелата го бе обсебила всецяло, както обсебва загубените души. Сега се чувстваше силен като великан. Светът беше на върха на пръстите му. Той беше Вулкан в горещата си пещера. Под всяка от стъпките му изскачаха искри. Внезапно усети в него да се надига глас. Гласът на старицата. Ако ли не беше гласът на самата музика. Или на ликьора. Той повтаряше все едно и също. До безкрай, в накъсания ритъм на музиката.

„Върви, човече, върви, тарантелата е с тебе, направи, каквото трябва.“

Елиа пристъпи към вратата. Учуди се, че беше отворена. Дори за миг не помисли да се обърне към двамата старци. Музиката беше в него. И отекваше с цялата сила на древните процесии.

 

 

Излезе и тръгна из уличките на старата част на селото като обезумял. Беше четири часа сутринта и дори прилепите спяха.

Без наистина да го е решил, се озова пред тютюнопродавницата на главната улица. Кръвта му беше пламнала. Плувнал беше в пот. Земята се въртеше, а гласът на старицата шепнеше в ушите му. Подтикван от тарантелата, която гризеше сърцето му и изсмукваше кръвта му, той влезе в магазинчето, отиде в склада и подпали кашон цигари. След това, без да поглежда към огъня, който се разгаряше, излезе и застана на отсрещния тротоар да се наслади на гледката. Пламъците бързо се разпростираха. Откъм склада изригна облак черен дим. Огнените езици не закъсняха да оближат тезгяха. Оттам, където стоеше Елиа, отначало изглеждаше, сякаш някои е запалил осветлението. После светлината стана по-оранжева и се появиха пламъците, затанцували победоносно по стените. Елиа изкрещя като луд и се закиска. В него се беше вселил духът на Маскалцоне и той се смееше с онзи убийствен, изпълнен с омраза смях, който в семейството се предаваше от поколение на поколение. Да. Всичко можеше да изгори! По дяволите! Цигарите и парите. Животът и душата му. Всичко да изгори! Той се смееше с цяло гърло и танцуваше в отблясъците на пожара, в безумния ритъм на тарантелата.

 

 

Скоро пукотът на изгорялото и миризмата на пламъците събудиха съседите, които наизскачаха на улицата. Разпитваха Елиа, но тъй като той не отговаряше и стоеше с празен поглед като на луд или на глупак, мъжете решиха, че е нещастен случай. И през ум не можеше да им мине, че Елиа би могъл сам да подпали тютюнопродавницата. Организираха се и хукнаха за пожарогасителите. На улицата се блъскаше гъста тълпа. Тогава се появи Кармела, смъртнобледа и чорлава. Беше обезумяла и не можеше да откъсне очи от играта на пламъците. Като видяха залитащата на тротоара клета жена, всички разбраха, че гореше не просто едно магазинче, гореше цял един живот и наследството на цяло поколение. Физиономиите бяха тъжни като при небивал катаклизъм. След известно време жалостиви съседи отведоха Кармела, за да я откъснат от покъртителната гледка на пожара. Нямаше смисъл да седи там. Това беше излишно мъчение.

Видът на майка му изведнъж отрезви Елиа. Еуфорията отстъпи място на дълбоко отчаяние. Започна да крещи на тълпата, като се обръщаше ту към едни, ту към други:

— Усещате ли? Усещате ли дима? Мирише на потта на майка ми. Не усещате ли? И на тази на братята й.

 

 

Жителите на Монтепучо най-сетне овладяха огъня. Пожарът не се разрасна към съседните къщи, но от тютюнопродавницата не беше останало нищо. Елиа беше съсипан. Гледката вече не притежаваше хипнотизиращата красота на пламъците. Беше грозна и ужасяваща. От камъните се издигаше черен, задушлив дим. Седнал беше на тротоара. Тарантелата беше умряла. Вече не се смееше. Обезумял гледаше стълбовете дим. Жителите на Монтепучо бяха започнали да се разотиват на групички, когато се появи Мария Карминела. Беше с бяла домашна роба. Черните и коси се спускаха по раменете. Видя я да се приближава като призрак. Вървеше право към него. Намери някак сили да се изправи. Само посочи с пръст тютюнопродавницата, превърнала се в пепел и дим. Тя му се усмихна, както не бе правила никога досега, и прошепна:

— Какво се случи?

Елиа не отговори.

— Всичко ли изгоря? — настоя тя.

— Всичко — отвърна той.

— Какво можеш да ми предложиш сега?

— Нищо.

— Чудесно — каза Мария. — Сега съм твоя, ако ме искаш.