Лоран Годе
Слънцето на семейство Скорта (32)

След разговора с дон Салваторе Елиа беше решен отново да пробва късмета си. Пък и нямаше друг избор. Не спеше. Не говореше. И със скоростта, с която нещата вървяха, не си даваше повече от месец, преди окончателно да полудее и да иде да се хвърли от скалистия бряг на Монтепучо в морето, което не връщаше телата. Не знаеше какво да направи, та да остане насаме с Мария. Не можеше да я приближи нито на плажа, нито в кафенето. С нея винаги имаше хора. Затова постъпи, както постъпват престъпниците или отчаяните: един ден я проследи, докато пазаруваше. И когато тя тръгна по някаква уличка в старата част на селото, по която се мяркаха само тук-там задрямали котки, той се хвърли към нея като сянка, сграбчи я за ръката и й рече, въртейки очи, сякаш имаше треска:

— Мария…

— Какво искаш? — отряза го тя веднага, без дори да се стресне, като че ли го бе усетила с гърба си.

Сухият й тон го обърка. Заби поглед в земята, после го вдигна към нея. Толкова беше красива, че да му прилошее на човек. Усети как се изчервява и това го вбеси. Стоеше толкова близо. Можеше да я докосне. Да я прегърне. Ала нейният поглед го осъждаше на изчервяване и заекване. „Трябва да се престрашиш. Направи усилие. Трябва всичко да й кажеш. Толкова по-зле, ако ти се подиграе и ти се присмее заедно с котките.“

— Мария. Днес се обръщам към тебе, а не към баща ти. Права си. Голям глупак бях. Каза ми, че искаш всичко. Спомняш ли си? Всичко. Така беше. Е, добре, дойдох да ти кажа, че всичко е твое. Давам ти всичко. До последния си грош. Но и това ще бъде недостатъчно. Други биха могли да ти предложат повече, защото аз не съм най-богатият, но никой няма да е готов да си даде като мене всичко, което притежава. Няма нищо да задържа. Можеш да вземеш всичко.

Говорейки, се беше разгорещил и сега очите му се смееха с онзи болестен смях, който го загрозяваше. Мария стоеше изпъната. Лицето й — неподвижно. Гледаше Елиа и погледът й сякаш го разгалваше.

— Личи си, че си от семейство на търговци — каза тя с презрителна усмивка. — Пари. Това е всичко, което знаеш да предлагаш. Приличам ли ти на пакет цигари, та искаш да ме купиш? Искаш да купиш жена си. Със злато и бижута се купуват единствено проститутките и жените от Милано. Но ти само това знаеш да правиш. Да купуваш. Махай се и ме пусни да мина. Иди да си намериш жена на пазара за добитък и дай цената, която си решил. Аз и без това съм прекалено скъпа за тебе.

Като каза всичко това, тя пое към дома си. С рязко и необмислено движение Елиа я сграбчи за ръката. Блед като мъртвец. С разтреперани устни. Сам не знаеше защо го бе направил. Но я държеше здраво. В главата му се блъскаха две мисли. Едната му нашепваше незабавно да я пусне. И че всичко това е смешно. Да я пусне и да й се извини. Ала някакъв по-дълбок подтик го караше злобно да стиска ръката й. „Бих могъл да я изнасиля — рече си той. — Тук, на улицата. Сега. Да я изнасиля. Пък после да става каквото ще. Толкова е близо. Ръката. Тук. Дърпа я, но не е достатъчно силна. Бих могъл да я обладая. Това е начин да я имам поне веднъж, щом не иска да се омъжва.“

— Пусни ме!

Заповедта изплющя в ушите му. И той незабавно се подчини. Преди да успее да дойде на себе си, преди да свари да се усмихне или да поиска извинение, тя вече беше изчезнала. Гласът й беше толкова строг и властен, че той се бе покорил, без да се замисли. Погледите им се бяха срещнали за последен път. Този на Елиа беше празен като на наркоман или на лунатик. Ако беше на себе си, сигурно щеше да съзре закачливите пламъчета в очите на Мария, които опровергаваха студенината на гласа. В погледа й се беше зародила някаква наслада, сякаш допирът на ръката му до нейната я беше развълнувал повече от думите. Ала Елиа не видя всичко това. Стоеше в уличката без сили. Отчаян от начина, по който беше протекла така мечтаната от него среща.

Когато влетя в църквата, дон Салваторе тъкмо си беше запалил цигара, нещо, което правеше много рядко, ала винаги с огромно удоволствие. Това му напомняше живота в Калабрия, преди Семинарията, когато, дванайсетгодишен, дърпаше с приятелите си от откраднатите цигари.

— Какво се е случило? — попита дон Салваторе, уплашен от вида на Елиа.

— Свършен съм — отвърна младежът и преодолявайки съпротивата на свенливостта, за първи път започна да разказва някому за любовта си. Изля всичко. Нощите, прекарани с едничката мисъл за нея. Обладаността си. Ужасът, който изпитваше, щом се озовеше пред нея. Отчето го слуша известно време и когато реши, че е чул достатъчно, вдигна ръка да спре словоизлиянията на Елиа и му рече:

— Слушай, Елиа. Мога да помогна за мъртъвци, защото знам молитвите. Полезен съм във възпитаването на децата, защото след смъртта на брат ми отгледах племенничките си, но съм безсилен, що се отнася до жените.

— И сега какво ще правя? — попита разстроен Елиа.

— Ами аз съм калабриец — продължи дон Салваторе, — а в Калабрия, когато някой вехне от любов, танцува тарантела. Все излиза нещо. Радостно или трагично.