Лоран Годе
Слънцето на семейство Скорта (31)

Църковната служба беше свършила и последните енориаши излизаха като на гроздове. Елиа чакаше на прага на църквата с тъжен поглед и отпуснати ръце. Щом го видя, свещеникът го попита всичко наред ли е и понеже Елиа не отговори, го покани да изпият по чашка. Като седнаха, дон Салваторе се обърна към него с тон, изискващ отговор:

— Какво има?

— Не издържам повече, дон Салваторе — отвърна Елиа, — направо полудявам. Искам… Не знам. Да правя нещо друго. Да започна друг живот. Да напусна селото. Да продам дяволската тютюнопродавница.

— И какво ти пречи? — полюбопитства отчето.

— Свободата, дон Салваторе. Трябва да бъдеш богат, за да си свободен — отговори Елиа, учуден, че дон Салваторе не разбира.

— Спри да хленчиш, Елиа. Ако искаш да напуснеш Монтепучо или да се захванеш с не знам си какво, просто продай магазинчето. Чудесно знаеш, че ще му вземете добри пари.

— Това би означавало да убия майка си.

— Остави майка си на мира. Ако искаш да се махнеш, продавай. Ако не искаш да продаваш, спри да се оплакваш.

Свещеникът беше казал какво мисли с тона, който тук хората много харесваха. Беше прям и твърд, и не жалеше никого.

Елиа усещаше, че не може да продължи разговора, ако не засегнеше истинския проблем, причината, заради която проклинаше небето: Мария Карминела. Но той не искаше да говори за всичко това. Особено пък с дон Салваторе. Отчето прекъсна мислите му.

— Едва в последния ден от живота си човек може да каже дали е бил щастлив — рече той. — Преди това трябва да се опитваме да управляваме лодката си възможно най-добре. Следвай пътя си, Елиа. Това е всичко.

— Но той не ме води наникъде — промърмори Елиа, който усърдно мислеше за Мария.

— Това е друго. Съвсем друго и ако не предприемеш нещо, ще бъдеш виновен.

— Виновен за какво? Проклет, да!

— Виновен — поде отново дон Салваторе, — че не си довел живота си до най-високата точка, до която е можел да стигне. Забрави късмета. Забрави съдбата. Дай си зор, Елиа. Напъни се. Докрай. Защото засега не си направил нищо.

Като каза това, дон Салваторе го остави, без да пропусне да го потупа по рамото е набръчканата си ръка на калабрийски селянин. Елиа се замисли. Отчето казваше истината. Нищо не беше направил. Нищо. Първата му мъжка постъпка беше да отиде при Гаетано и да поиска ръката на Мария, но дори там беше отишъл с наведена глава, победен предварително. Прав беше. Елиа още не беше направил нищо. Време беше да положи усилия. Седеше сам на терасата на „Да Пицоне“. Машинално въртеше лъжичката в чашата с кафе и при всяко нейно завъртване шепнеше като хипнотизиран: „Мария, Мария, Мария…“