Лоран Годе
Слънцето на семейство Скорта (30)

Кармела постепенно се оттегли от тютюнопродавницата. Отначало взе да идва все по-рядко, докато накрая съвсем престана. Елиа я заместваше. Отваряше. Затваряше. Водеше сметките. Прекарваше дните си зад тезгяха, зад който преди него майка му бе изхабила живота си. Скучаеше като кучетата в най-горещите дни, но какво друго можеше да направи? Донато категорично отказваше да прекара дори един свой ден в дюкяна. Би приел да работи в тютюнопродавницата при едно условие — и то не подлежеше на обсъждане: да може да продължи заниманията си с контрабанда. Търговията, която тъй дълго бе била сърцето на семейството, сега пареше ръцете на онези, които трябваше да се грижат за нея. Никой не я искаше. Елиа се беше решил да стои зад тезгяха само защото нямаше друго занимание. И всяка сутрин се ругаеше, го бива единствено за това.

 

 

След като известно време води този живот, стана особен. Разсеян, избухваше лесно, а мрачният му поглед беше вечно зареян към хоризонта. Сякаш цял ден продаваше пакетите с цигари, без дори да забелязва, че го прави. Един ден Донато използва момент, в който бяха сами, и попита брат си:

— Какво има, fra^[1]?

Елиа го погледна стреснато, сви рамене и намръщено отвърна:

— Нищо.

Беше така дълбоко убеден, че нищо в поведението му не издава неговото притеснение, че въпросът на брат му го изненада. Какво бе казал, какво беше направил, което бе накарало Донато да си помисли, че има нещо? Нищо. Абсолютно нищо. Нищо не беше казал. Не бе направил нищо различно от обичайното. Продаваше проклетите цигари. Стоеше по цял ден зад проклетия тезгях. Обслужваше проклетите клиенти. Този живот му беше непоносим. Чувстваше се като в навечерието на голяма промяна. Като убиеца в навечерието на престъплението. Ала той бе заровил дълбоко в себе си гнева и желанието да хапе, беше го скрил от очите на околните подобно на заговорник и когато брат му простичко го беше попитал, гледайки го в очите: „Какво има, братко?“, бе изпитал усещането, че е разкрит и разголен. И това още повече засили гнева му.

Истината беше, че Елиа бе влюбен в Мария Карминела. Девойката беше от богато семейство, притежаващо големия хотел „Трамонтане“ — най-хубавият в Монтепучо. Бащата Карминела беше лекар. Делеше времето си между прегледите и управлението на хотела. На Елиа кръвта му кипваше всеки път, когато минеше край високия четиризвезден хотел. Проклинаше големия басейн, знамената, които плющяха на вятъра, просторния ресторант с изглед към морето и концесията на плажа, и платнените шезлонги на червени и златни ивици. Проклинаше целия този лукс, защото съзнаваше, че е непреодолимо препятствие между него и Мария. Той беше бедняк и всички го знаеха. Какво като имаше тютюнопродавница, това нищо не променяше. Тук не ставаше дума за пари, а за бащиния. Какво можеше да предложи той на дъщерята на доктора? Да дойде да се поти с него в летните вечери, когато тютюнопродавницата не се изпразваше? Всичко това беше смешно и предварително обречено на неуспех. Хиляди пъти си беше повтарял тези доводи през дългите и безсънни нощи. И хиляди пъти беше стигал до едно и също заключение: по-добре да забрави Мария, отколкото да се подложи на очакваното унижение. И все пак! Независимо от всички речи, които сам си държеше, въпреки необоримите доводи той не успяваше да забрави дъщерята на доктора.

 

 

Един ден най-сетне се реши, събра цялата си смелост и отиде при възрастния Гаетано Карминела. Попитал беше дали може да мине към обяд и докторът му беше отвърнал учтиво, с отработената си интонация, че за него ще е удоволствие и че ще го чака на терасата на хотела. По това време туристите вече бяха на плажа. Старият Гаетано и Елиа бяха сами, и двамата в бели ризи. Докторът беше донесъл две кампарита, ала Елиа, прекалено погълнат от онова, което имаше да каже, не докосна своето. Разменили си бяха обичайните любезности и старият Гаетано вече започваше да се чуди какво ли искаше мъжът, който не продумваше — и който очевидно не беше дошъл само за да го попита как е семейството му, — когато Елиа най-сетне започна. Хиляди пъти си беше повтарял всичко, претегляйки всяка дума, спирайки се на всяка дума, но онова, което изрече, нямаше нищо общо с нещата, обмисляни тъй дълго. Очите му искряха. Приличаше на убиец, който изповядва престъплението си и у когото постепенно се надига лекото опиянение от признанието.

— Дон Гаетано — подхвана той, — не ще го увъртам и ще карам направо. Нямам нищо. Не притежавам друго освен проклетата тютюнопродавница, но тя ми е по-скоро кръст, отколкото спасение. Беден съм. А тази търговия само задълбочава бедността ми. Много малко хора могат да разберат това. Знам обаче, че вие разбирате, дон Гаетано. Защото сте съобразителен човек. Тютюнопродавницата с най-гадната ми мизерия. Но имам само нея. Когато идвах насам и погледнах хотела, когато минавах край къщата ви, в старата част на селото, си казвах, че днес проявявате голяма добрина да ме изслушате. При все това, дон Гаетано, при все това аз искам вашата дъщеря. Тя ми е в кръвта. Моля ви да ми повярвате, опитах да вразумя сам себе си. Зная всички доводи, които можете да изтъкнете срещу искането ми. И те са оправдани. Повтарял съм си ги. Но не помага, дон Гаетано. Вашата дъщеря ми е влязла в кръвта. И ако не ми я дадете, от всичко това ще се роди нещо лошо, което ще ни помете до един — и Карминела, и Скорта. Защото съм луд, дон Гаетано. Разбирате ли? Луд!

Възрастният доктор беше предпазлив човек. Той съзнаваше, че последните думи на Елиа не бяха заплаха, а констатация. Елиа беше луд. Жените можеха да причинят това. Та за туй беше по-добре да не го предизвиква. Старият мъж, с грижливо подстриганата бяла брада и малки сини очи, не отговори веднага. Така желаеше да покаже, че размишлява над искането на Елиа и претегля доводите му. После, с обиграния глас на първенец, заговори за уважението, което храни към семейство Скорта — смело семейство, изградило се с неуморен труд. Добави, че като баща обаче трябва да мисли единствено за добруването на своите. Това била едничката му грижа. Да бди над доброто на дъщеря си и на семейството си. Щял да помисли и да отговори на Елиа възможно най-бързо.

 

 

На връщане Елиа пое към тютюнопродавницата. Главата му беше празна. Признанието не му беше донесло никакво облекчение. Просто беше изтощен. Не знаеше, че докато вървеше с наведена глава и смръщени вежди, в хотел „Трамонтане“ цареше огромно вълнение. Жените от семейството, които надушваха любовна интрига, едва дочакаха срещата да свърши и започнаха да притискат дон Гаетано да разкрие причините за идването на Елиа и възрастният мъж, обсаден от вси страни, се предаде. И всичко им разказа. В този миг из къщата се изви торнадо от викове и смях. Майката и сестрите на Мария обсъждаха качествата и недостатъците на изненадващия кандидат. Караха възрастния доктор да възпроизвежда речта на Елиа дума по дума. „Луд съм!“, наистина ли казал „Луд съм“ „Да — потвърждаваше Гаетано. — Дори го повтори.“ Това беше първото предложение за женитба в семейство Карминела. Мария беше първородната, но никой не беше помислял, че въпросът може да се постави толкова бързо. Докато семейството за кой ли път си разказваше срещата, Мария се измъкна. Тя не се смееше. Бузите й бяха пламнали, сякаш някой й беше удрял плесници. Излезе от хотела и хукна след Елиа. Настигна го точно преди да влезе в тютюнопродавницата си. Толкова се изненада, че я вижда сама, тръгнала да го гони, та зина и дори не я поздрави. На няколко метра от него тя му каза:

— Значи, идваш просто така вкъщи и искаш ръката ми от татко?

Изглеждаше обхваната от животинска ярост.

— Ама то маниерите на изостаналото ти семейство са точно такива. Мене нищо не ме питаш, нали? Сигурна съм, че дори не си се сетил за това. Твърдиш, че ще стане лошо, ако не ме дадат на тебе? А какво ми предлагаш? Ревеш пред баща ми, че не си достатъчно богат. Говориш за хотели. За къщи. Това ли щеше да ми предложиш, ако имаше пари? А? Къща? Кола? Отговаряй, катър такъв, това ли?

Елиа беше като гръмнат. Не разбираше. Девойката крещеше все по-силно. Тогава той пропелтечи:

— Да. Това.

— В такъв случай — отвърна тя с презрителна усмивка на устните, която я правеше по-красива и по-горда от всички момичета в Гаргано — можеш да си сигурен, че дори да притежаваше палацо Кортуно, пак нямаше да ме имаш. Аз струвам много повече. Хотел, къща, кола, плюя на това! Чуваш ли? Струвам много повече. Можеш ли изобщо да го проумееш, дрипльо нещастен? Много повече. Аз искам всичко. Всичко.

Едва-що изрекла това, тя се обърна рязко и изчезна, оставяйки Елиа съвсем сащисан. И в този момент той разбра, че Мария Карминела ще го обсеби всецяло.