Лоран Годе
Слънцето на семейство Скорта (3)

Лучано Маскалцоне напусна къщата на Филомена Бискоти, без да си е разменил и дума с нея. Бяха заспали един до друг, оставили отмалата от любенето да ги надвие. Той бе спал, както не му се бе случвало от дълго време. Цялото му тяло бе потънало в безметежен сън. Дълбоко успокоена плът, почивка на богаташ без страх.

Магарето стоеше все така пред портата, потънало в прахта от пътуването. В този момент Лучано знаеше, че обратното броене беше започнало. Сега поемаше към своята смърт. Без колебания. Жегата беше намаляла. Селото се беше съживило. Пред вратите на съседните къщи, на разклатени столове бяха насядали дребни старици, облечени в черно, и си говореха тихо, обсъждаха неуместното присъствие на магарето, като се мъчеха да отгатнат името на вероятния му стопанин. При появата на Лучано съседките замлъкнаха сащисани. Той вътрешно се засмя. Всичко беше, както си го бе представял. „Глупаците в Монтепучо изобщо не са се променили — рече на себе си. — Какво си мислят? Че ме е страх от тях? Че сега ще се опитам да им се измъкна? Вече не ме е страх от никого. Днес ще ме убият. Но това не е достатъчно, за да ме ужаси. Толкова отдалече идвам за това. Недосегаем съм. Дали изобщо са способни да го проумеят? Аз стоя много над ударите, които ще ми нанесат. Изживях екстаза. В обятията на младата жена. Стигнах върха. И е по-добре всичко да свърши тук, защото отсега нататък животът ще бъде блудкав и празен като дъното на бутилка.“ Мислейки си всичко това, му хрумна едно последно предизвикателство, с което да привлече изпитателните погледи на съседките и ясно да им покаже, че не го е страх от нищо: на прага демонстративно си закопча панталона. След това яхна магарето и пое обратно. Чу как зад гърба му стариците трескаво заговориха. Новината вече се беше родила и започваше да се разнася от къща на къща, от балкон на балкон, предавана от старите беззъби усти. Зад него гълчавата се надигаше и засилваше. Той отново прекоси площада на Монтепучо. Масите вече бяха изнесени пред кафенетата. Тук-там около тях мъже бяха насядали на приказки. При преминаването му всички замлъкнаха. Но като отмина, гласовете им бързо се извисиха. „Кой е този? Откъде се взе?“ А после, сред всеобщото колебание, някои го разпознаха. Лучано Маскалцоне. „Е, да. Наистина съм аз — мислеше си той, докато минаваше край стъписаните им физиономии. — Не се напъвайте да ме гледате така. Аз съм. Не се съмнявайте. Направете онова, което изгаряте от желание да направите, или ме оставете да си отида, но не ме гледайте така с тия овчи погледи. Минавам между вас. Бавно. Не се опитвам да избягам. Вие сте мухи. Грозни, едри мухи. И аз вече ви разгонвам с ръка.“ Лучано продължаваше да върви по виа Нуова. Мълчаливата тълпа се беше превърнала в кортеж. Мъжете в Монтепучо бяха излезли от кафенетата, жените се бяха скупчили по балконите и му подвикваха:

— Лучано Маскалцоне? Това ти ли си?

— Лучано? Свиня такава, такъв куражлия ли си, че си посмял да се върнеш?

— Лучано, я си вдигни рогата да видя наистина ли си ти.

Той не отговаряше. Продължаваше упорито да се взира с мрачен поглед в хоризонта и не ускоряваше ход. Мислеше си: „Жените ще крещят. Мъжете ще удрят. Толкова ми е познато.“ Тълпата ставаше все по-настойчива. Сега двайсетина мъже го следваха по петите. А по цялото протежение на виа Нуова жените му подвикваха от балконите, от праговете на портите, притиснали децата към нозете си, и се кръстеха при преминаването му. Когато стигна до църквата, на същото място, където няколко часа по-рано беше срещнал дон Джорджо, един глас се извиси над останалите:

— Маскалцоне, днес ще умреш.

Едва тогава обърна глава по посока на гласа и цялото село видя устните му да се разтягат в страховита предизвикателна усмивка, която смрази всички. Тя им казваше, че той знае. И че безкрайно ги презира. Че беше получил онова, за което бе дошъл, и щеше да легне в гроба доволен. Изплашени от гримасата на пътника, няколко деца се разреваха. А майките им, в един глас изрекоха следното набожно твърдение:

— Това е дяволът!

 

 

Най-сетне стигна до края на селото. Последната къща беше само на няколко метра. Нататък се виждаше единствено дългият каменист път с маслиновите дървета, които се губеха сред хълмовете.

Групата мъже сякаш бе изникнала от нищото и му препречваше пътя. Въоръжени бяха с лопати и мотики. Със сурови лица. Застанали плътно един до друг. Лучано Маскалцоне спря магарето. Дълго мълчаха. Никой не помръдваше. „Значи ще умра тук. Пред последната къща на Монтепучо. Кой ли ще ми се нахвърли пръв?“ Усети как магарето му се разтърсва от дълбока въздишка и в отговор го потупа по гърба. „Тия селяндури дали ще се сетят поне да напоят добичето ми, след като ми видят сметката?“ Отново се изправи и впери поглед в групата мъже, без да помръдва. Жените наоколо мълчаха. Никой не смееше да направи и най-малкия жест. До него достигна остра резлива миризма: последната, която долови. Силната миризма на сушени домати. На всички балкони жените бяха наслагали широки дъски и на тях съхнеха домати, разрязани на четири. Слънцето ги печеше. С времето те се свиваха като насекоми и разпръскваха отвратителна кисела миризма. „Доматите, дето се сушат по балконите, ще живеят по-дълго от мене.“

 

 

Изведнъж един камък го удари по главата. Той нямаше сила да се обърне. Напрегна се да се задържи изправен на седлото. Свари само да си помисли: „Значи така ще ме убият. С камъни, като низвергнат.“ Нов камък го улучи в слепоочието. От мощния удар този път се олюля. И падна в прахта, с крака, заплетени в стремената. В очите му се стичаше кръв. Все още дочуваше крясъците около себе си. Мъжете се настървяваха. Порой от камъни се сипеше върху тялото му. Усещаше горещите камъни на местността, които го убиваха. Все още пареха от слънцето и разпръскваха около него сухата миризма на хълмовете. Ризата му подгизваше от топлата и гъста кръв. „Повален съм. Не се съпротивлявам. Удряйте! Удряйте! В мен не е останало нищо, което вече да не е убито. Удряйте! Нямам повече сили. Кръвта изтича. Кой ще хвърли последния камък?“ Ала странно, последният камък не идваше. За миг си помисли, че в жестокостта си мъжете искаха да удължат агонията му, но се лъжеше. Свещеникът беше притичал и беше застанал между мъжете и тяхната жертва. Наричаше ги чудовища и ги призоваваше да спрат. Скоро Лучано усети как коленичи до него. Дъхът на кюрето свистеше в ухото му:

— Тук съм, сине мой. Тук съм. Дръж се. Дон Джорджо ще се погрижи за теб.

Дъждът от камъни беше спрял, а на Лучано Маскалцоне му се искаше да избута отчето, та жителите на Монтепучо да довършат започнатото, но нямаше сили. Намесата на свещеника беше безпредметна. Само удължаваше агонията му. По-добре да го убият с камъни, яростно и дивашки. Да го стъпчат и да свършват. Това искаше да отвърне на дон Джорджо, но от гърлото му не излизаше никакъв звук.

 

 

Ако свещеникът от Монтепучо не беше застанал между тълпата и жертвата, Лучано Маскалцоне щеше да умре щастлив. С усмивка на уста. Като завоевател, заситен от победата и покосен в битка. Но той живя малко по-дълго от необходимото. Животът го напускаше прекалено бавно и Лучано имаше време да чуе онова, което не трябваше никога да научава.

Селяните се бяха скупчили около тялото и понеже не можеха да го довършат, го обиждаха. Лучано все още чуваше гласовете им, но те сякаш идваха отдън земята:

— Това ще те излекува от желанието да се връщаш тука.

— Казахме ти, Лучано, че днес ще умреш.

А след това дойде онази закана, от която земята под него се разлюля:

— Имаколата^[1] е последната жена, която изнасили, свиньо мръсна.

Почти безжизненото тяло на Лучано се разтресе от главата до краката. Зад затворените клепачи умът му зашава. Имаколата? Защо казваха Имаколата? Коя е тя? Той беше правил любов с Филомена. Изведнъж ясно си спомни Имаколата. Филомена. Образите от миналото се смесиха със злостните смехове на тълпата. Видя отново всичко. И разбра. И докато мъжете около него продължаваха да крещят, той си мислеше:

„Нужно беше съвсем малко, за да умра щастлив. Само няколко секунди. Няколко секунди в повече. Усещах ударите на горещите камъни по тялото си. Беше хубаво… Така си бях представял нещата. Кръвта тече. Животът се изнизва. А аз — докрай се усмихвам, за да им се подиграя. Нужно беше съвсем малко, но няма да позная това удовлетворение. Животът ми погоди последния си номер. Чувам ги как се хилят около мене. Мъжете на Монтепучо се смеят. Земята поглъща кръвта ми и се смее. Магарето и псетата също се смеят. Вижте Лучано Маскалцоне, който си въобразяваше, че обладава Филомена, а обезчести сестра й. Гледайте го. Лучано Маскалцоне, дето си мислеше, че ще умре триумфално, а се гърчи в прахта с комична гримаса на лицето. Съдбата ми се подигра. С наслада. И слънцето ми се смее за грешката. Провалих живота си. Провалих и смъртта си. Аз съм Лучано Маскалцоне и плюя на съдбата, която се гаври с хората.“

 

 

Тъкмо с Имаколата се беше съвкупил Лучано. Филомена Бискоти беше умряла от белодробна емболия скоро след арестуването на Маскалцоне. По-малката й сестра — Имаколата, остана последната от рода Бискоти и се настани в семейната къща. Времето минаваше. Петнайсетте години затвор също. Постепенно Имаколата заприлича на сестра си. Придоби лицето, което Филомена би имала, ако й беше дадено да остарее. Имаколата остана стара мома. Струваше й се, че животът я беше забравил и че през цялото си съществуване нямаше да познае друго приключение, освен смяната на сезоните. През дългите години отегчение често й се случваше да мисли за мъжа, който ухажваше сестра й, и понеже по онова време още беше дете, си го спомняше с някаква тръпка на удоволствие. Той беше страшен. Свирепата му усмивка я преследваше. При мисълта за него я обхващаше опияняваща възбуда.

И когато петнайсет години по-късно отвори вратата и го видя да стои пред нея, без да продумва, стори й се, че трябва да се подчини на глухата сила на съдбата. Разбойникът стоеше там. Пред нея. Никога не й се беше случвало нищо. А сега опиянението беше съвсем досегаемо. По-късно, когато в сумрачната стая, пред голото й тяло бе промълвил името на сестра й, тя бе пребледняла. Изведнъж проумя, че я взимаше за другата. За миг се поколеба. Трябваше ли да го отблъсне? Да му разкрие грешката? Не изгаряше от желание. Той стоеше пред нея. И ако от това, че я вземаше за сестра й, удоволствието му щеше да бъде по-голямо, тя бе готова да му осигури този лукс. Нямаше лъжа. Подчиняваше се на всичко, което той искаше, та поне веднъж в живота си да принадлежи на мъж.

 

 

Дон Джорджо беше започнал да дава на умиращия последно причастие. Но Лучано не го чуваше вече. Той се разкъсваше от ярост.

„Аз съм Лучано Маскалцоне и умирам осмян. Целият ми живот да свърши с подигравка. При все че това нищо не променя. Филомена или Имаколата. Какво значение има? Аз съм удовлетворен. Кой може да го разбере? Петнайсет години мислих за тази жена. Петнайсет години мечтаех за тази прегръдка и за облекчението, което щеше да ми донесе. И щом излязох, направих каквото трябваше. Отидох до къщата и правих любов с жената в нея. Направих го. Петнайсет години бях мислил само за това. Съдбата обаче реши да ми се подиграе, но може ли някой да се бори срещу нея? Не е по силите ми да обръщам теченията на реките или да достигна сиянието на звездите. Аз бях просто мъж. И направих това, което един мъж може да направи. Отидох дотам, почуках на вратата и правих любов с жената, която ми отвори. Аз бях най-обикновен мъж. Какво да направя, щом като съдбата беше решила да се подиграе с мен? Аз съм Лучано Маскалцоне и потъвам в смъртта, за да не чувам повече звуците на света, който ми се присмива.“

 

 

Умря, докато отчето на селото четеше молитвата. Но ако, преди да умре, беше узнал какво щеше да произлезе от този ден, много щеше да се смее.

Имаколата Бискоти забременя. Клетата жена щеше да роди син. Така се постави началото на потомството на Маскалцоне. От една грешка. От едно недоразумение. От баща разбойник, убит два часа след съвкуплението, и от стара мома, която за първи път бе познала мъж. Така се роди семейство Маскалцоне. От един мъж, който се беше заблудил. И от една жена, неразкрила измамата, защото от желание й се бяха разтреперили коленете.

В този ден на безмилостен слънчев пек се беше родило едно семейство, понеже съдбата бе пожелала да си поиграе с хората, така както котките понякога побутват с лапа ранените птичета.

 

 

Духа вятър. Превива сухите треви и свири в камъните. Топъл вятър, който разнася звуците на селото и мириса на море. Стара съм и тялото ми пука като дърветата под порива на вятъра. Умората ме изпълва. Вятърът духа и аз се опирам на вас, за да не залитна. Вие любезно ми предоставяте ръката си. Мъж в разцвета си. Долавям го в спокойната сила на тялото ви. Заедно ще стигнем до края. Подпряна на вас, аз няма да се предеш на никаква умора. Вятърът свисти в ушите ни и отнася някои от моите думи. Вие чувате лошо това, което казвам. Не се притеснявайте. Предпочитам да е така. Вятърът да отвее малко от това, което казвам. По̀ ми е лесно. Нямам навика да говоря. Аз съм Скорта. Аз и братята ми бяхме децата на Нямата, които цяло Монтепучо наричаше „Мълчаливците“.

 

 

Удивен сте, че ме чувате да говоря. Правя го за пръв път от много време. В Монтепучо сте от двайсет години, може би дори повече, и сте ме виждали единствено потънала в мълчание. И вие, като цяло Монтепучо, сте си мислели, че съм се плъзнала в мразовитата вода на старостта и няма да изляза от нея. Но тази сутрин дойдох при вас и ви помолих да ми отделите малко време, а вие потреперихте. То е, все едно някое куче или стената на къщата да проговори. Не сте и мислели, че това е възможно. Затова се съгласихте на срещата. Искахте да узнаете какво има да казва старата Кармела. Искахте да разберете защо ви накарах да дойдете тук по тъмно. Предложихте ми ръката си, а аз ви поведох по тясната утъпкана пътечка. Църквата остана вляво от нас. Загърбихме селото и вашето любопитство нарасна. Благодаря ви за любопитството, дон Салваторе. То ми помага да не се откажа.

 

 

Ще ви разкрия защо отново проговорих. Защото вчера започнах да губя разсъдъка си. Не се смейте. Защо се смеете? Смятате, че човек не може да е с достатъчно ясна мисъл, за да каже, че полудява, докато наистина губи разсъдъка си. Лъжете се. На смъртния си одър тате каза „умирам“ и умря. А аз полудявам. От вчера. Времето ми е вече преброено. Вчера премислях живота си, както често го правя. И не можах да си спомня името на един мъж, когото познавах добре. От шейсет години мисля за него всеки ден. А вчера името му ми избяга. За няколко секунди паметта ми се превърна в бяла безкрайност, над която нямах никаква власт. Не продължи дълго. Името му изплува. Корни. Така се казваше мъжът. Корни. Спомних си го, но щом можах да забравя името му, дори за миг, това означава, че умът ми се е предал и всичко бавно ще се срине. Знам го. Та затова дойдох при вас тази сутрин. Трябва да говоря, преди всичко да потъне в забвение. Затова и ви донесох подаръка. Един предмет, който бих искала да запазите. Ще ви обясня за него. Ще ви разкажа историята му. Бих желала да го закачите в църквата, в дарохранителницата. Той е свързан с Корни. Ще стои добре, закачен на стената. Не мога да го държа повече вкъщи. Защото може някоя сутрин, като се събудя, да съм забравила историята му и човека, за когото съм го нарекла. Искам вие да го пазите в църквата, а когато внучката ми Анна достигне необходимата възраст, да й го предадете. Аз ще съм мъртва. Или сенилна. Вие ще го направите вместо мен и сякаш аз ще й говоря през времето и годините. Вижте. Ето го. Дъсчица, която накарах да изрежат, полират и лакират. А в средата да поставят този стар билет за парахода Неапол — Ню Йорк и под него да сложат медната табелка, на която е гравирано „На Корни, който ни развеждаше по улиците на Ню Йорк“. Поверявам ви я. И не забравяйте, тя е за Анна.

 

 

Ще говоря, дон Салваторе. Но преди това ми остава да направя едно последно нещо. Донесла съм ви цигари, за да пушите край мен. Обичам миризмата на тютюна. Пушете, моля ви. Вятърът ще отнесе дима до гробището. Пушете, дон Салваторе. Ще ни се отрази добре и на двамата. Една цигара за семейство Скорта.

Страх ме е да говоря. Въздухът е мек. Небето се е привело да ни слуша. Всичко ще разкажа. Вятърът отнася думите ми. Оставете ме да си мисля, че говоря на него и че вие почти не ме чувате.