Лоран Годе
Слънцето на семейство Скорта (29)

Доменико се спомина пръв, но Джузепе не го надживя с много. На следващата година падна лошо по стълбите в старата част на селото и загуби съзнание. Най-близката болница в Гаргано беше в Сан Джовани Ротондо, на два часа път от Монтепучо. Качиха Джузепе в линейка, която се понесе по пътищата през хълмовете с пусната сирена. Минутите се точеха бавно като нож, приплъзващ се по кожата. Джузепе отпадаше. След четирийсет минути пътуване линейката все така изглеждаше като миниатюрна точка всред безкрая от скали. За момент Джузепе дойде на себе си и мисълта му се проясни. Той се обърна към санитаря и му каза с решителността на умиращите:

— След половин час ще умра. И вие го знаете. След половин час. Няма да издържа повече. Не ще успеем да стигнем до болницата. Затова обърнете линейката и карайте с пълна скорост. Все още имате време да ме върнете в селото. Искам да умра там.

Двамата санитари приеха думите му като израз на последна воля и се подчиниха. Линейката направи завой всред безплодния безкрай на чукарите и поднови бесния си ход към Монтепучо, с надути докрай сирени. Пристигна навреме. Джузепе получи удовлетворението да издъхне на главния площад, заобиколен от своите, изумени от завръщането на линейката, предала се пред смъртта.

Кармела се облече в черно завинаги. Онова, което не бе сторила за мъжа си, тя направи за братята си. Рафаеле беше неутешим. Чувстваше се, сякаш му бяха отрязали пръстите на ръката. Мотаеше се из селото и не знаеше какво да прави със себе си. Мислеше само за братята си. Всеки ден ходеше в „Да Пицоне“ и казваше на приятеля си:

— Трябва бързо да отидем при тях, Пепино. Те двамата са там, ние с теб сме тук и никой от нас не може да играе на карти.

Всеки ден ходеше на гробището и е часове говореше на сенките. Един ден заведе и племенника си Елиа и пред гробовете на двамата му вуйчовци най-сетне се реши да проговори. Дълго бе отлагал момента, защото винаги бе смятал, че няма на какво да научи другите, нали никога не беше пътувал. Ала беше обещал. А времето минаваше и той не искаше да си отиде, без да е удържал на думата си. Ето защо, пред гробовете на двамата вуйчовци, сложи ръка на тила на Елиа и му каза:

— Ние не бяхме нито по-добри, нито по-лоши от останалите, Елиа. Опитвахме. Това е. С все сили опитвахме. Всяко поколение го прави. Нещо съгражда. Укрепва онова, което вече има. Или го увеличава. Грижи се за своите. Всеки се старае да направи най-доброто. Но не може да направи нищо друго, освен да се постарае. Ала в края на състезанието не бива да се очаква нищо. Знаеш ли какво има на финала? Там е старостта, ми що друго. Затова, Елиа, чуй стария си вуйчо Фаелучо, който нищо не знае и не е учил. Човек трябва да се възползва от потта. Така казвам аз. Защото това са най-хубавите моменти в живота. Когато се бориш за нещо, когато блъскаш денонощно като грешен дявол и не ти остава време да обърнеш внимание на жена си и децата, когато се потиш, за да съградиш това, което искаш, ти изживяваш най-хубавите моменти от живота си. Повярвай ми. За майка ти, за вуйчовците ти и за мен няма по-ценно нещо от годините, в които не притежавахме нищо и се борехме за тютюнопродавницата. Тежки години бяха. Но за всеки от нас това бяха най-прекрасните мигове от живота ни. Всичко трябваше да се гради, а ние имахме лъвски апетит. Човек трябва да се възползва от потта, Елиа. Помни това. После всичко свършва много бързо, повярвай ми.

Рафаеле се беше просълзил. Да говори за двамата си братя и за светлите години, през които бяха делили всичко, го бе развълнувало като дете.

— Плачеш ли? — попита Елиа, когото видът на дълбоко разчувствания му вуйчо силно бе впечатлил.

— Да, amore di zio^[1] — отвърна Рафаеле, — но е хубаво. Повярвай ми. Хубаво е.

Казах ви, дон Салваторе, имах дълг към братята си. Огромен дълг. Знаех, че ще са ми нужни години, за да го изплатя. Може би целият ми живот. Не ме интересуваше. Беше като задължение. Онова, което не бях предвидила обаче, беше, че един ден би ми се приискало да спра да се отплащам. Заклела се бях всичко да им дам. Да работя цял живот и да им поднеса всичко, което съм натрупала. Дължах им го. Заклела се бях да бъда сестра. И само сестра. Това и направих, дон Салваторе. Бях сестра. През целия си живот. Омъжването ми не промени нищо. И доказателството е, че когато научат за смъртта ми, хората няма да кажат: „Починала е вдовицата на Мануцио“, а ще рекат: „Сестрата на Скорта се е споминала.“ Всички ще разберат, че иде реч за мен, Кармела. Щастлива съм, че ще е така. Това съм аз. Винаги съм била това. Антонио Мануцио ми даде името си, но аз не го исках. Срамно ли е, че го казвам? Никога не съм преставала да бъда Скорта. Антонио просто премина през живота ми.

Щастлива бях единствено, заобиколена от братята си. Моите трима братя. Заедно ли бяхме, можехме да изядем света. Мислех си, че ще бъде така до края. Лъгала съм се. Животът продължи и времето се постара неусетно всичко да се промени. Превърна ме в майка.

Всичките имахме деца. Кланът се разрасна. Изобщо не забелязах, че това променяше всичко. Родиха се синовете ми. Вече бях майка. От този ден нататък се превърнах във вълчица. Като всички майки. Всичко, което градях, беше за тях. Всичко, което трупах — също. Запазих всичко за Елиа и Донато. Вълчица, дон Салваторе. Която мисли само за своите и хапе, ако ги приближат. Имах дълг и той остана неплатен. Онова, което трябваше да дам на братята си, трябваше да го взема от синовете си. Кой би могъл да направи подобно нещо? Постъпих, както би постъпила всяка майка. Забравих дълга си и се борих за моето котило. По погледа ви разбирам, че почти ме извинявате. Точно така постъпват майките, казвате си вие, и е съвсем естествено да дадем всичко на децата си. Съсипах братята си. Аз, дон Салваторе, и само аз им попречих да имат живота, за който мечтаеха. Аз ги принудих да напуснат Америка, където щяха да направят състояние. Тъкмо аз ги повлякох обратно към земите на Юга, които нищо не предлагат. Нямах право да забравя този си дълг. Дори заради децата си.

Доменико, Джузепе и Рафаеле, обичах тези мъже. Аз съм сестра, дон Салваторе. Ала сестра, която се превърна за братята си единствено в суровото лице на несретата.