Лоран Годе
Слънцето на семейство Скорта (27)

Когато Кармела видя сина си, придружаван от Доменико, тя се прекръсти и благодари на небето. Елиа се беше върнал. Вървеше с решителна стъпка по корсото и никой не му препречваше пътя. Никакво мърморене. Никакви зли погледи. Никакви мъже не се събираха на групички зад гърба му. Монтепучо бе простило.

Донато пръв се хвърли да прегръща Елиа, надавайки радостни викове. Батко му се беше върнал. Нямаше търпение да му разкаже какво беше научил, докато го беше нямало: среднощните излизания в морето, контрабандата, скривалищата за кашоните с незаконните цигари. Искаше да му обясни всичко, но за момента му беше достатъчно просто да го стиска мълчаливо в прегръдките си.

Животът в Монтепучо продължи своя ход. Елиа работеше с майка си в тютюнопродавницата. Донато всеки ден молеше вуйчо си да го вземе със себе си, докато накрая Джузепе свикна да го взима всеки път, когато нощем излизаше в морето.

Винаги, щом можеше Елиа, ходеше с Доменико в имението. Най-големият Скорта остаряваше незабелязано с изнизването на летата. Суровият и затворен мъж се беше превърнал в кротко същество с ясносин поглед, което не беше лишено от благородна красота. Пристрастил се беше към маслиновите насаждения и бе успял да осъществи мечтата си: да стане собственик на доста хектари. Най-много от всичко обичаше да съзерцава столетните дървета, когато жегата отслабнеше и морският ветрец започнеше да поклаща листата. Занимаваше се единствено с маслиновите си насаждения. Неуморно повтаряше, че зехтинът бил спасението на Юга. Гледаше го как бавно се точи от бутилките и не криеше доволната си усмивка.

Когато Елиа отидеше да го види, той неизменно го канеше да седнат на голямата тераса. Донасяше няколко резена бял хляб и шише зехтин собствено производство и двамата смирено вкусваха от нектара.

— Това е злато — казваше чичото. — Онези, които разправят, че сме бедни, никога не са опитвали залък хляб, потопен в зехтин от нашите места. То е като да отхапеш от тукашните възвишения. Мирише на скала и слънце. Искри. Той е хубав, гъст, мазен. Зехтинът е кръвта на нашата земя. А хората, дето ни наричат голтаци, могат само да гледат отстрани кръвта, която тече в нас. Тя е нежна и щедра. Защото ние сме точно такива — голтаци, ама чистокръвни. Клети простовати хорица с обгорели от слънцето лица и мазолести ръце, но с горди и прями погледи. Гледай сушавата земя навсякъде около нас и се наслаждавай на вкуса на дървеното масло. Защото помежду им е трудът на хората. От нашия зехтин се разнася и неговият аромат. На потта на мъжете ни. На мазолестите ръце на жените ни след беритбата. Да. И всичко това е благородно. Затова е хубав. Може да сме бедни и неуки, но ще бъдем спасени, защото сме добивали зехтин с пот на челото и сме постигнали много от почти нищо. Бог умее да оценява усилията. А нашият зехтин ще ни защитава.

Елиа не отговаряше нищо. Ала терасата, кацнала над възвишенията, на която толкова обичаше да седи с вуйчо си, беше единственото място, където се усещаше жив. Тук той дишаше.

Доменико все по-рядко слизаше в селото. Предпочиташе да седи на стол сред дърветата си, да стои отпуснат под сянката на маслините и да съзерцава как небето мени цвета си. Една среща обаче не пропускаше за нищо на света. В седем часа всяка лятна вечер той се събираше с двамата си братя, Рафаеле и Джузепе, на корсото. Сядаха на терасата на едно и също кафене, „Да Пицоне“, където масата им ги чакаше. Към тях се присъединяваше и съдържателят — Пепино, и играеха на карти. От седем до девет. Тези партии бяха като свещена среща. Пийваха по един сан битер или ракия от артишок и хвърляха картите, като пляскаха с тях по масата, всред смях и викове. Крещяха си. Наричаха се как ли не. Проклинаха небето при всяка загубена игра или благославяха Сант Елиа и Богородица, когато им вървеше. Добродушно се предизвикваха, подиграваха се на губещите, тупаха се по гърбовете. И всички бяха щастливи. Да. В тези мигове не им липсваше нищо. Щом чашите се изпразнеха, Пепино носеше нови питиета. Разказваше им новините от селото. Джузепе подвикваше на хлапетиите от махалата, които до едно му викаха „zio“, защото винаги им даваше петаче да идат да си купят печени бадеми. Играеха на карти и времето сякаш не съществуваше. Седяха на терасата в прекрасната мекота на летните привечери и си бяха у дома. Останалото нямаше значение.

В един юнски ден Доменико не се яви в „Да Пицоне“ в седем часа. Почакаха го малко. Напразно. Рафаеле и Джузепе предусетиха, че се беше случило нещо страшно. Втурнаха се към тютюнопродавницата, за да разберат дали Елиа беше виждал вуйчо си. Не беше. Тогава хукнаха към имението, а във вените им се разстилаше увереността, че скоро ще се сблъскат с най-лошото. Намериха брат си седнал на стола сред маслиновите дървета, ръцете му висяха, главата му беше клюмнала върху гърдите, а шапката му беше паднала на земята. Умрял. Тихо и спокойно. Нежният и топъл ветрец леко развяваше кичур от косите му. Заобикалящите го маслини го пазеха от слънцето и го обгръщаха с гальовния шепот на листата си.