Лоран Годе
Слънцето на семейство Скорта (25)

Прокуждането на брат му потопи Донато в меланхолията на малък вълк единак. Той спря да говори. Вече не си играеше. Часове наред седеше неподвижен насред главната улица, а когато Кармела го попитваше какво прави, неизменно отговаряше: „Чакам Елиа.“

Внезапната самота, наложена му в детските игри, бе преобърнала неговия свят. Откак Елиа не беше с него, светът беше станал грозен и скучен.

 

 

Една сутрин, както седеше пред чашата с мляко, Донато погледна към майка си със своите големи, сериозни очи и се обади:

— Мамо?

— Да — откликна тя.

Ако открадна медальоните на Сан Микеле, ще мога ли да отида при Елиа?

Въпросът ужаси Кармела. Тя направо зина. И хукна при брат си Джузепе да му разкаже какво се беше случило.

— Пепе — рече накрая, — трябва да се погрижиш за Донато, инак ще извърши престъпление. Освен ако не се остави да умре. Вече не иска да яде. Говори само за брат си. Вземи го със себе си и му върни усмивката. Не бива очите на дете на неговите години да са мъртви. Момченцето ми направо е погълнало всичката тъга на света.

Джузепе се подчини. Още същата вечер отиде да вземе племенника си и го отведе на пристанището, където заедно се качиха в лодката му. Когато Донато попита къде отиват, Пепе отвърна, че било дошло време момчето да разбере някои неща.

 

 

Скорта се занимаваха с контрабанда. Откак се помнеха. Започнали бяха през войната. Купоните представляваха сериозна спънка за търговията. Фактът, че можеше да продава ограничен брой пакети с цигари на всеки жител, беше за Кармела нещо недопустимо. Тя започна с английските войници, които на драго сърце разменяха по някои и друг стек за шунка. Оставаше да намери войници непушачи. После Джузепе беше натоварен с контрабандата от Албания. Вечер на брега спираха лодки, пълни с цигари, откраднати от държавните складове или от други тютюнопродавници в района. Нелегалната стока беше по-евтина и даваше възможност за създаването на черна каса, която убягваше от контрола на данъчните.

Джузепе беше решил това да е първото пътуване на Донато като контрабандист. Придвижваха се с бавния ритъм на Беслата към заливчето Дзайана. Там ги чакаше малък моторен кораб. Джузепе поздрави някакъв мъж, който говореше слабо италиански, и натовариха в лодката си десет кашона цигари. После се върнаха в Монтепучо в тихата нощ, спуснала се над водата. Без да продумат.

Когато влязоха в пристанището, се случи нещо неочаквано. Малкият Донато не искаше да слезе. Седеше в далечния край на лодката с решителен вид и скръстени на гърдите ръце.

— Какво има, Донато? — подхвърли вуйчо му развеселен.

Момчето дълго го гледа, а после попита със сериозен глас:

— Често ли правиш това, zio?

— Да — отвърна Джузепе.

— И все през нощта ли?

— Да, винаги нощем — потвърди вуйчото.

— Така ли печелиш пари? — не спираше детето.

— Да.

Малчуганът помълча още известно време. Сетне, с нетърпящ възражение глас, заяви:

— И аз искам да правя същото.

Нощното пътуване го беше изпълнило с радост. Шумът на вълните, тъмнината, тишината, във всичко това имаше нещо тайнствено и свещено, което го беше развълнувало. Пътуванията по вода. Винаги нощем. Нелегалността като занаят. Струваха му се невероятен израз на свобода и предизвикателство.

 

 

По пътя на връщане, впечатлен от възторга на племенника си, Джузепе го прегърна през раменете и рече:

— Човек трябва да се оправя, Донато. Запомни го. Да се оправя. Не слушай какво било незаконно, забранено или опасно. Истината е, че трябва да храниш своите и толкова.

Детето остана замислено. За първи път вуйчо му му говореше с такъв сериозен тон. А той го беше изслушал и като не знаеше какво да отговори на обявеното правило, замълча, горд, че вуйчо му го има за мъж, с когото може да разговаря.