Лоран Годе
Слънцето на семейство Скорта (24)

Няколко месеца след пристигането си дон Салваторе преживя своето първо бойно кръщение: подготовката за празника на Сант Елиа. Цяла седмица той не мигна. В навечерието на празненствата тичаше от единия до другия край на селото със смръщени вежди. Улиците бяха тържествено пременени. Навсякъде висяха закачени лампиони и гирлянди. На зазоряване, още по първи петли, оръдейните изстрели разтресоха стените на къщите. Всичко беше готово. Вълнението нарастваше. Децата тропаха с крака от нетърпение. Жените вече приготвяха менютата за празничните дни. В задушните кухни пържеха една по една филийките нарязан патладжан за parmigiana. Църквата беше украсена. Дървените статуи на светците бяха извадени и показани на енориашите: Сант Елиа, Сан Роко и Сан Микеле. Те бяха отрупани с накити, както обичаят повеляваше: златни верижки и медальони, дарения, искрящи на светлината на свещите.

 

 

В единайсет часа вечерта, когато цяло Монтепучо беше на корсото и спокойно отпиваше от разхладителните напитки или хапваше сладолед, изведнъж се разнесе неистов крясък и дон Салваторе се появи блед, с очи изблещени, сякаш беше видял самия Сатана, с побелели устни, като че всеки момент щеше да припадне. Изрева като ранено животно: „Някой е откраднал златните медальони на Сан Микеле!“ И цялото село отведнъж онемя. Мълчанието продължи, докато всеки наистина осъзна онова, което отчето току-що бе изрекъл. Медальоните на Сан Микеле. Откраднати. Тук. В Монтепучо. Невъзможно.

Тогава тишината внезапно премина в глухо и гневно ръмжене и всички мъже се изправиха. Кой? Кой би могъл да извърши подобно престъпление? Кой? Това беше обида за цялото село. Никой не помнеше да се е случвало такова нещо. Да оберат Сан Микеле! В навечерието на празника! Това щеше да донесе проклятие на Монтепучо. Група мъже се завтекоха към църквата. Разпитваха онези, които бяха дошли да се молят. Дали не бяха виждали някой непознат да се навърта наоколо? Не бяха ли забелязали нещо необичайно? Търсиха навсякъде. Провериха дали пък медальоните не бяха паднали в подножието на статуята. Нищо. Никой нищо не беше видял. Дон Салваторе неспирно повтаряше: „Проклятие! Проклятие! Това село е свърталище на престъпници!“ Искаше да отмени всичко. Процесията. Тържествената литургия. Всичко.

 

 

В дома на Кармела цареше изумление, както навсякъде другаде. Джузепе беше дошъл да хапне с тях. По време на цялата вечеря Елиа не беше спрял да се върти на стола си. И когато майка му най-накрая вдигна празната му чиния, той извика:

— Най-сетне! Видяхте ли физиономията на дон Салваторе?

И се засмя така, че майка му пребледня. Тя в миг разбра всичко:

— Ти ли беше? Елиа? Ти ли го направи? — попита с разтреперан глас.

А момчето се закикоти с цяло гърло, с онзи налудничав смях, който Скорта така добре познаваха. Да. Той го направил. Ама каква шега, а? А физиономията на дон Салваторе? А паниката в селото?

Кармела беше бяла като платно. Обърна се към брат си и с глас на умираща му рече:

— Аз ще изляза. А ти го убий.

Стана и затръшна вратата. Отиде право у Доменико и му разказа всичко. От своя страна Джузепе изчака гневът да го завладее. Помисли си какво ще каже селото. За срама, който отново щеше да ги залее. И когато почувства, че кръвта му кипва, етапа и наби племенника си така, както никой друг вуйчо не го е нравил. Разцепи му едната вежда и устната. После седна до него. Яростта му се беше уталожила, но той не изпитваше облекчение. Сърцето му бе изпълнено с огромно огорчение. Удрял беше, ала в крайна сметка резултатът си оставаше същият — безизходица. И като се обърна към насиненото лице на племенника си, каза:

— Това беше гневът на един вуйчо. Оставям те на гнева на селото.

Тъкмо се готвеше да излезе, зарязвайки момчето на собствената му участ, когато се сети нещо:

— Къде са медальоните? — попита той.

— Под възглавницата ми — отвърна Елиа между две изхълцвания.

Джузепе отиде в стаята на момчето, бръкна под възглавницата, взе торбичката, в която крадецът беше напъхал плячката си, и унизен, с наведена глава и безжизнен поглед се запъти право към църквата. „Поне празникът на Сант Елиа да се състои — мислеше си той. — Толкова по-зле за нас, ако ни пребият, задето сме пръкнали този малък нечестивец, но празник ще има.“

Джузепе не скри нищо. Събуди дон Салваторе, не му остави време да се разсъни, връчи му медальоните с думите:

— Дон Салваторе, нося ви медальоните на светеца. Няма да крия кой е крадецът, защото Бог вече знае. Моят племенник, Елиа. Ако оцелее от наказанието, което му наложих, не му остава нищо друго, освен да се помири с Господ, преди съселяните ни да се нахвърлят върху му. Не ви моля за нищо. Никакво снизхождение. Никаква милост. Аз просто дойдох да ви донеса медальоните. И нека утре, като на всеки 20 юли, Монтепучо чества светеца, защото е така, откакто свят светува.

После, без да дочака отговора на свещеника, който стоеше вцепенен, разкъсван между радостта, облекчението и гнева, се завъртя и се прибра у дома.

Джузепе с пълно право смяташе, че животът на племенника му е в опасност. Незнайно как още същата нощ се беше разчуло, че безбожникът крадец е Елиа Мануцио. Мъжете се бяха събрали на групички и се бяха заклели така да накажат нечестивеца, че да помни, докато е жив. Търсиха го навсякъде.

Първото нещо, което Доменико направи, като видя сестра си, обляна в сълзи, беше да си вземе пистолета. И беше твърдо решен да го използва, ако някой му се изпречеше на пътя. След това отиде право в дома на Кармела, където намери племенника си почти в несвяст. Вдигна го и без да губи време да му измие поне лицето, го метна на едно от мулетата си и го отведе в малка каменна барака, в средата на своите маслинови гори. Хвърли го на сламеника. Даде му няколко глътки вода и го заключи за през нощта.

 

 

На следващия ден празникът на Сант Елиа мина нормално. По лицата не личеше нищо от драматичните събития от предишната вечер. Както обикновено, Доменико Скорта взе участие в празненството. По време на процесията носеше статуята на Сан Микеле и на всеослушание повтаряше, че онзи разбойник племенникът му е кръгъл нещастник и че ако не го е било срам да пролее собствена кръв, лично щял да го убие с голи ръце. Никой дори за миг не заподозря, че той единствен знаеше къде се крие Елиа.

 

 

В деня след празника мъжете отново започнаха да търсят престъпника. Литургията и процесията се бяха състояли, най-важното беше спасено, но сега крадецът трябваше да бъде наказан, и то така, че подобно нещо да не се повтори никога повече. Цели десет дни издирваха Елиа. Преобърнаха цялото село. А Доменико излизаше посред нощ и тайно отиваше да му занесе храна. Не разговаряха. Или почти. Даваше му да пие и да яде. После се прибираше. Като не пропускаше да заключи подир себе си. След десет дни търсенето беше прекратено и селото се успокои. Но изобщо не можеше да се мисли момчето да се прибере в Монтепучо. Доменико го настани при свой стар приятел в Сан Джокондо. Онзи имаше четири момчета, които здравата се трудеха на нивите. Разбраха се Елиа да остане при тях една година и едва след това да се върне в Монтепучо.

Щом натовари скромния си багаж на магарето, Елиа се обърна към вуйчо си и каза:

— Благодаря, zio^[1] — а в очите му се четеше голямо разкаяние.

Отпърво вуйчо му не отговори нищо. Слънцето вече надничаше зад хълмовете. Красиви розови отблясъци галеха хребетите им. Тогава се озърна и каза на Елиа нещо, което той никога нямаше да забрави. В приказната светлина на зараждащия се ден Доменико сподели с момчето онова, което смяташе за своя лична мъдрост:

— Ти си никой, Елиа. Аз също. От значение е само семейството. Без него щеше да си мъртъв, а светът щеше да продължи да съществува, без дори да забележи, че те няма. Раждаме се. Умираме. А между тези две събития едно-единствено нещо има значение. Аз и ти, взети поотделно, сме никои. Но Скорта, семейство Скорта е нещо. Затова ти помогнах. Само затова. Отсега нататък ти имаш дълг. Към хората, чието име носиш. Един ден, може би след двайсет години, ще го изплатиш. Помагайки на някой от нашите. Затова те спасих, Елиа. Защото ще имаме нужда от тебе, когато ще си станал по-добър, така както се нуждаем от всеки от собствените си синове. Не го забравяй. Ти си никой. Но и ти носиш името Скорта по определен начин. Това е. А сега върви. И нека Бог, майка ти и цялото село ти простят.