Лоран Годе
Слънцето на семейство Скорта (23)

През една августовска утрин на 1946 година в Монтепучо влезе мъж, яхнал магаре. Имаше дълъг прав нос и малки черни очи. Лицето му не беше лишено от благородство. Беше млад, може би около двайсет и пет годишен, ала дългото слабо лице му придаваше строгост, която го състаряваше. Най-възрастните жители на Монтепучо се сетиха за Лучано Маскалцоне. Новодошлият се движеше с бавната стъпка на съдбата. Сигурно беше негов потомък. Мъжът отиде право в църквата и преди още да е свалил багажа си, да е нахранил добичето си или да се е измил, преди още да е пийнал глътка вода и да се е разкършил, за всеобща изненада енергично заудря камбаните. Монтепучо имаше нов свещеник: дон Салваторе, когото селяните нямаше да закъснеят да нарекат „Калабриеца“.

В самия ден на пристигането си дон Салваторе отслужи пред три старици, които любопитството бе накарало да влязат в църквата. Искаха да видят какво представлява новичкият. Останаха като вцепенени и разнесоха мълвата, че младият мъж бе произнесъл невиждано яростна проповед. Това заинтригува жителите на Монтепучо. На следващата сутрин отчето видя петима от тях, после още петима и така — до първата неделя. Него ден църквата беше претъпкана. Семействата бяха дошли в пълен състав. Всички горяха от нетърпение да разберат дали новият свещеник щеше да си е на мястото, или трябваше да му отредят участта на неговия предшественик. Дон Салваторе въобще не изглеждаше смутен. Когато дойде време за проповедта, той авторитетно започна:

— Наричате себе си християни и идвате да търсите утеха от Всевишния, защото знаете, че е добър и справедлив във всичко, ала влизате в храма Му с мръсни крака и лош дъх. Да не говорим за душите ви, които са черни като катран. Грешници! Родени сте грешни като всички нас, но на вас това ви харесва, както на свинята й харесва в кочината. Когато преди няколко дни влязох в тази църква, по пейките имаше дебел слой прах. Какво е това село, дето оставя прах да покрие Божия дом? За какви се имате, че да обръщате гръб на Нашия Отец? И изобщо не ми говорете за беднотията си. Или как сте принудени да работите денонощно, или колко сте изнурени след това. Идвам от край, където вашите ниви биха изглеждали като райски градини. В моя край най-бедният от вас ще изглежда като принц. Не! Признайте си, че сте погубили душите си. Знам селските ви обичаи. Досещам се за тях само като ви гледам муцуните. Заклинанията. Дървените ви идоли. Досещам се за оскърбленията срещу Всемогъщия, за скверните ви ритуали. Признайте си и се покайте, нещастници проклети. Църквата може да ви даде своята прошка и да ви направи, каквито никога не сте били — искрени и почтени християни. Църквата може да го стори, защото е добра към чедата си, но затова трябва да минете през мене, а аз съм дошъл тук да ви направя живота черен. Ако упорствате в безчестието, ако бягате от Църквата и презирате нейния свещеник, ако продължавате да изпълнявате дивашките си ритуали, чуйте какво ще ви застигне и не смейте да се съмнявате, че ще ви се случи тъкмо това: небето ще се покрие с облаци и през лятото ще вали неспирно трийсет дни и трийсет нощи. Рибата няма да влиза във вашите мрежи. Маслиновите дървета ще станат ялови. Магаретата ще раждат слепи котки. И скоро от Монтепучо няма да остане нищо. Защото такава ще е волята Божия. Молете се за спасението си. Амин.

Присъстващите седяха като ударени от гръм. После тук-там се разнесоха мърморения. Протестираха тихо. Сетне, лека-полека, отново замлъкнаха и се възцари тишина на омая и възхищение. На излизане от службата всички единодушно постановиха: „Този си го бива. Няма нищо общо с онзи нещастник Миланеца.“

Дон Салваторе беше приет. Харесали бяха неговата патетичност. Той притежаваше грубостта на Юга и мрачния поглед на безстрашните мъже.