Лоран Годе
Слънцето на семейство Скорта (22)

На следващата сутрин се събуди, обхваната от паника. Имаше да върши хиляди неща. Да се преоблече. Да приготви двете си деца. Да си вдигне косата на кок. Да провери дали бялата риза, която Антонио си беше избрал, е добре изгладена. Да напомади косите на Елиа и Донато, да ги напарфюмира, та да са хубави като лъскави петачета. Да не си забрави ветрилото — денят беше топъл и въздухът скоро несъмнено щеше да се нагорещи. Нервна беше точно както на първото причастие на синовете си или пък в деня на собствената си сватба. Имаше да свърши толкова много неща. И нищо да не забрави. Освен това да се помъчи да не закъснее. Ходеше от единия край на къщата до другия с четката си за коса в ръка и фиба, стисната между устните, търсеше обувките си и проклинаше роклята, която сякаш се беше свила и затова едва се закопчаваше.

 

 

Най-сетне семейството беше готово. Оставаше да тръгнат. Антонио отново попита къде е срещата и Кармела повтори: „Санакоре“.

— Но къде ще ни водят? — разтревожи се Антонио.

— Не знам — отвърна тя. — Това е изненада.

Поеха, спуснаха се по хълмовете на Монтепучо и продължиха край брега към уреченото място. После свиха по тесен контрабандистки път, който ги изведе на нещо като насип, извисил се над морето. Постояха там малко, нерешителни, без да знаят накъде да се отправят, когато откриха дървена табелка с надпис Trabucco Scorta, сочеща към стълбички. След безкрайно слизане най-сетне стигнаха до просторна дървена платформа, закрепена в крайбрежните скали и надвиснала над вълните. Това беше една от онези trabucchi, с които е осеян брегът на Пулил. Въпросните рибарски платформи приличат на огромни скелети от дърво. Купища избелели с времето дъски, закрепени в скалата, които сякаш няма да издържат и на първата буря. А те си стояха там. Вечно. Простираха дългата си повърхност над водата. Устояваха на яростта на вятъра и на вълните. В миналото ги бяха използвали да ловят риба, без да излизат в морето. Но мъжете ги бяха изоставили и сега те наподобяваха странни, скърцащи на вятъра наблюдателници, вперени в морската шир. Изглеждаха като направени надве-натри. Ала несигурните дървени кули издържаха на всичко. На платформата имаше заплетена купчина въжета, манивели и скрипци. Когато мъжете работеха, всичко скърцаше и се опъваше. Трабукото издърпваше своите мрежи бавно и величествено като висок, слаб мъж, който потапя ръце във водата и полека ги вдига, сякаш носи съкровищата на морето.

 

 

Трабукото принадлежеше на семейството на жената на Рафаеле. Скорта знаеха това. Но досега бе ставало дума за изоставена конструкция, която вече никой не използваше. Купчина изгнили мачти и дъски. Преди няколко месеца Рафаеле поправи трабукото. Работеше вечер, след като се прибереше от риболов. Или в дните на силни бури. Ала винаги тайно. Трудил се беше упорито, а в моментите на отчаяние пред огромната работа, която го чакаше, беше мислил колко щяха да се изненадат Доменико, Джузепе и Кармела, когато видеха мястото напълно обновено и използваемо.

 

 

Скорта не можеха да дойдат на себе си от удивление. От купчината дъски не само се излъчваше странно усещане за здравина и солидност, но и всичко беше украсено с вкус и кокетство. Изненадата им се удвои, когато пристъпиха напред и съзряха, в центъра на платформата, сред въжета и мрежи да се кипри огромна маса, застлана с красива бяла покривка, бродирана на ръка. От единия край на трабукото се носеше миризма на печена риба и дафинов лист. Рафаеле показа главата си от едно вдълбано място, където беше разположил пещ на дърва и скара, ухили се широко и извика:

— Сядайте! Добре дошли на трабукото! Сядайте!

На всички въпроси, с които го обсипваха, докато го целуваха, отвръщаше със смях и вид на заговорник.

— Но кога иззида пещта?

— Откъде намери тази маса?

— Трябваше да ни кажеш да донесем нещо.

Рафаеле продължаваше да се усмихва и само ги подканяше:

— Сядайте и не се тревожете за нищо. Разполагайте се.

Кармела и семейството й бяха дошли първи, но едва-що се бяха настанили, откъм стълбичките се разнесе врява. Идваха Доменико и жена му с двете си дъщери, следвани от Джузепе, съпругата му и техния малък Виторио. Всички вече бяха там. Разцелуваха се. Жените си правеха комплименти за елегантното облекло. Мъжете си разменяха цигари и подхвърляха във въздуха своите племенници и племеннички, а те пищяха от щастие в прегръдките на тези великани. За момент Кармела седна настрана. Колкото да погледа събраната заедно малка общност. Всички, които обичаше, бяха там. Грейнали в неделната светлина, в която роклите на жените сякаш галеха белотата на мъжките ризи. Морето беше спокойно и щастливо. На устните й се изписа необичайна усмивка. Усмивката на вярата в живота. Погледът й се плъзна по всеки от присъстващите. Джузепе и жена му — рибарската дъщеря Матеа, която в собствения си речник бе заменила думата „жена“ с „уличница“. Затова често можеха да я чуят как на улицата поздравява някоя приятелка с гръмовното „Здрасти, уличнице“ и това разсмиваше минувачите. Погледът на Кармела се спря нежно на децата: Лукреция и Николета, двете дъщери на Доменико, нагласени в красиви бели роклички; Виторио, синът на Джузепе и Матеа, когото майка му кърмеше, мърморейки: „Пий, негоднико, пий, всичко е за тебе“； и Микеле, изтърсакът на рода, заспал в пелените и когото жените си подаваха една на друга. Гледаше ги и си мислеше, че всичко можеше да бъде щастливо. Просто щастливо.

От мислите я откъсна гласът на Рафаеле, който извика:

— На масата! На масата!

Стана и се зае да направи онова, което си беше обещала. Да се погрижи за своите. Да се смес с тях. Да ги целува. Да ги глези. Да бъде подред с всеки един, с изисканост и радост.

 

 

Около масата бяха петнайсетина и за момент се гледаха изненадани от това колко са се умножили. Рафаеле сияеше от щастие и лакомия. Толкова беше мечтал за този миг. Всички, които обичаше, бяха тук, у него, на собственото му трабуко. Кръстосваше неуморно от единия край до другия, от пещта до кухнята, от рибарските мрежи до масата, та на всеки да е сервирано и на никого нищо да не липсва.

Денят се запечата завинаги в паметта на Скорта. Защото всички, и възрастните, и децата, за първи път похапваха така. Чичо Фаелучо беше организирал всичко със замах. За ордьовър Рафаеле и Джузепина поднесоха десетина неща. Миди, едри като палец, с плънка от яйца, среда от бял хляб и сирене. Маринована аншоа, чието месо беше стегнато, но се топеше под езика. Пипала на октопод. Салата от домати и цикория. Тънко нарязани печени патладжани. Пържена аншоа. Подаваха си чиниите от единия до другия край на трапезата. Всеки си взимаше, преизпълнен от щастие, че не трябва да избира, а може да пробва от всичко.

Когато платата се изпразниха, Рафаеле постави на масата две огромни димящи купи. В едната: традиционните за областта макарони troccoli с тъмен сос от сепия. В другата: ризото с морски дарове. Ястията бяха посрещнати с всеобщо ура, от което домакинята се изчерви. Настъпил беше моментът, когато тъкмо им се беше отворил апетитът и имаха чувството, че могат да ядат с дни. Освен това Рафаеле отвори и пет бутилки с хубаво местно вино. Червено, леко стипчиво и тъмно като Христовата кръв. Жегата беше достигнала връхната си точка. Плътна сламена рогозка пазеше сътрапезниците от слънцето, ала по нагорещения въздух се усещаше, че сигурно и гущерите се потяха.

Говореха си сред потракването на приборите, прекъсвани от време на време от въпроса на някое от децата или от неволно разлята чаша вино. Разговорът се въртеше около всевъзможни теми. Джузепина им разказа как беше приготвила ризотото и макароните. Сякаш, като си говореха за храна, докато похапваха, удоволствието от яденето се умножаваше. Споряха. Смееха се. Всеки се грижеше за човека до себе си и внимаваше чинията му да не остава празна.

Когато се видя дъното на двете купи, всички бяха заситени. Усещаха стомасите си пълни. Чувстваха се добре. Ала Рафаеле не беше казал последната си дума. Той донесе на масата пет грамадни плата, отрупани с най-различна риба, уловена същата сутрин. Лаврак, златоперка. Купа, пълна с пържени калмари. Огромни розови скариди, печени на дървени въглища. И дори няколко лангустини. Като видяха чиниите, жените се заклеха, че няма да ги докоснат. Че това вече било прекалено. И че щели направо да умрат от ядене. Но нали не можеха да обидят Рафаеле и Джузепина. И не само тях.

А и живота, който им беше предложил тази гощавка и която те никога нямаше да забравят. В Юга ядат с някаква френетичност и ненаситна лакомост. Винаги, когато могат. Сякаш най-лошото тепърва им предстои. Сякаш се хранят за последен път. Трябва да се яде, докато храната я има. Това е някакъв панически инстинкт. Много важно, че после щяло да им бъде лошо. Да се хапва трябва радостно и изобилно.

Чиниите с риба обиколиха масата и всички страстно им се насладиха. Сега вече ядяха не за стомаха, а за небцето. Но независимо от желанието не успяха да довършат пържените калмари. И това накара Рафаеле да изпита главозамайващо задоволство. Защото не останеше ли на трапезата ядене, значи на гостите не им е стигнало. Към края на гощавката Рафаеле се обърна към своя брат Джузепе и, потупвайки го по корема, попита: „Pancia piena?“ Всички се разсмяха, докато отпускаха колани или вадеха ветрила. Горещината беше попревалила, ала сега телата започваха да се потят от всичката погълната храна, от жизнерадостното дъвкане. Тогава Рафаеле донесе табла е кафета за мъжете и три бутилки диджестив: с грапа, с limoncello и с дафинова ракия. Когато чашите на всички бяха напълнени, той подхвана:

— Нали знаете, че цялото село ни нарича „Мълчаливците“. Казват, че понеже сме били деца на Нямата, устата ни служела само да лапаме, но не и да говорим. Чудесно. Нека се гордеем с това. Ако така ще прогоним любопитните и ще докараме до бяс гадовете, нека сме Мълчаливците. Но мълчанието да е за тях, не за нас. Аз не съм преживял всичко, което се е случило на вас. Много е възможно да си пукна в Монтепучо и да съм видял на света единствено безводните и голи баири в околността. Ала вие сте тук. И знаете много повече неща от мен. Обещайте ми да говорите на моите деца. И да им разкажете какво сте видели. Та онова, дето сте го научили по време на пътуването до Ню Йорк, да не умре с вас. Обещайте ми, че всеки от вас ще разкаже по нещо на децата ми. Нещо, което е научил. Спомен. Умение. Нека го направим помежду си. От чичовци на племенници. От лели на племеннички. Някоя тайна, която сте запазили за себе си и няма да споделите с никой друг. Инак нашите деца ще бъдат обикновени жители на Монтепучо като всички останали. Непознаващи света. И ще познават единствено тишината и припичащото слънце.

Всички Скорта кимнаха в знак на съгласие. Да. Така ще е. Та затова нека всеки един от тях каже нещо поне веднъж в живота си. На племенник или племенница. Да сподели онова, което знае, преди да си отиде от този свят. Да говори веднъж. Да даде съвет или да предаде онова, което е научил. Да говори. За да не са просто живи твари, които безмълвни живеят и умират под слънцето.

 

 

Гощавката беше приключила. Четири часа след като се бяха настанили около трапезата, мъжете най-сетне се бяха отпуснали назад в столовете, децата бяха отишли да си играят из въжетата, а жените бяха започнали да раздигат.

Всички бяха изтощени като след битка. Изтощени и щастливи. Защото в този ден битката беше спечелена. Заедно се бяха насладили на частица от живота. Измъкнали се бяха от суровото всекидневие. Обядът щеше да остане в спомените на всички като голямата гощавка на семейство Скорта. Това беше единственият път, когато целият клан се бе събрал заедно. И ако в този момент Скорта бяха имали фотоапарат, щяха да обезсмъртят споделения следобед. Всички бяха заедно. Родители и деца. Този миг беше апогеят на рода. И щеше да е прекрасно нищо да не се промени.

Ала много скоро нещата щяха да се помрачат, земята да се пропука под краката им, а пъстрите рокли на жените да се зачернят с грозните краски на траура. Антонио Мануцио щеше да замине за Испания и да умре там от люта рана — не познал слава и блясък — и да остави Кармела вдовица с двама синове на ръце. Това щеше да е първата сянка, легнала върху щастието на семейството. Доменико, Джузепе и Рафаеле щяха да решат да оставят тютюнопродавницата на сестра си, защото тя друго нямаше, а вкъщи я чакаха две гърла. Та Елиа и Донато да не тръгнат от нищото, да не познаят бедността, която вуйчовците им бяха преживели.

Нещастието щеше да разкъса хубавия живот на тези мъже и жени, но тогава никой не мислеше за това. Антонио Мануцио си сипа още една чаша грапа. Отпуснали се бяха доволни, под благосклонния поглед на Рафаеле, който при гледката на братята му, похапващи от рибата, която собственоръчно им беше изпекъл, се беше разплакал от радост.

В края на гощавката стомасите им бяха доволно сити, пръстите мазни, ризите накапани, а челата потни, но те благославяха. С голямо съжаление напуснаха трабукото, за да се върнат към обичайния си живот.

Дълго време за тях топлата и натрапчива миризма на печена дафина щеше да олицетворява аромата на щастието.

 

 

Сега разбирате защо вчера се разтреперах, когато си дадох сметка, че името на Корни започва да ми се губи. Забравя ли този човек и за секунда, значи всичко потъва. Още не съм ви разказала докрай, дон Салваторе. Но, моля ви, дайте ми малко време. Запалете си. Пушете спокойно.

 

 

Като се прибрахме в Монтепучо, аз накарах братята ми да се закълнат, че никога няма да говорят за нашия нюйоркски провал. Споделихме тайната с Рафаеле през нощта, когато погребахме Нямата, защото той поиска да му разкажем за пътуването си, а никой от нас не желаеше да го лъже. Вече беше станал част от нас. И се закле с братята ми. Те до един удържаха на думата си. Настоявах никой да не знае. За всички ние бяхме отишли до Ню Йорк и бяхме прекарали там няколко месеца. Колкото да спечелим малко пари. На онези, дето ни питаха защо сме се върнали толкова бързо, отвръщахме, че не е било прилично да оставим майка си съвсем сама тук. А не сме можели да знаем, че се е споминала. Това им затваряше устите. Хората спряха да подпитват. Не исках да разберат, че Скорта не бяха желани там. Значение има само онова, което говорят за човека или му го приписват. Исках да приписват Ню Йорк на семейство Скорта. Да не сме повече семейство бандити или мизерници. Познавам тукашните хора. Щяха да забрътвят за несретата, която отново се е стоварила върху нас. Щяха да се сетят за проклятието на Роко. А от това човек не може да се отърси. Върнали се бяхме по-богати, отколкото бяхме тръгнали. И единствено това имаше значение. Не съм споделяла тайната със синовете си. Никое от децата не я знае. Накарах братята ми да се закълнат и те не престъпиха обещанието си. Всички трябва да могат да вярват в Ню Йорк. Направихме дори нещо повече. Разказвахме за града и живота в него. С подробности. Можехме да го сторим, благодарение на стария Корни. По време на пътуването обратно беше намерил някакъв мъж, който говореше италиански, и го бе помолил да ни преведе писмата, които беше получавал от брат си. Слушахме го нощ подир нощ. Още си спомням съдържанието на някои от тях. Братът на стария Корни разказваше за живота си, за своя квартал. Описваше улиците, хората от своята кооперация. Корни ни накара да изслушаме всичките и това не беше допълнително мъчение. Той ни отваряше портите на града. Разхождахме се в него. Настанявахме се там мислено. Разправях на синовете си за Ню Йорк благодарение на писмата на стария Корни. Джузепе и Доменико сториха същото. Затова ви донесох ex-voto-то „Неапол — Ню Йорк“, дон Салваторе. Моля ви да го закачите в църквата. Еднопосочен билет за Ню Йорк. Искам да стои в църквата в Монтепучо. И свещите да горят за стария Корни. Това е лъжа. Но вие разбирате, че всъщност не е, нали? Ще го направите. Искам Монтепучо да продължи да вярва, че сме били там. Когато Анна порасне достатъчно, ще го откачите и ще й го дадете. Тя ще ви задава въпроси. Вие ще й отговорите. Ала искам дотогава очите на Скорта да се смеят с блясъка на големия град от стъкло.