Лоран Годе
Слънцето на семейство Скорта (21)

Щом влезе в къщата и погледна мъжа си, Кармела разбра, че той е необичайно развълнуван. За миг си помисли, че е научил, дето е взимала назаем от дон Кардела, без да поиска неговото съгласие, но явно не беше това. Очите му блестяха като на превъзбудено дете и в тях не се четеше никакъв укор. Тя го гледаше усмихната и разбра, още преди той да е заговорил, че се беше запалил по нещо ново.

Съпругът й, Антонио Мануцио, беше син на дон Мануцио, адвокат и градски съветник. Един от първенците на Монтепучо. Богат. Собственик на стотици хектари маслинови горички. Дон Мануцио беше сред онези, които многократно бяха ставали жертва на грабежите на Роко Скорта Маскалцоне. Не един от хората му бе убит тогава. Когато беше научил, че синът му иска да се ожени за дъщерята на този престъпник, той му беше заявил, че трябва да избира между семейството си и „оная курва“. Използвал беше точно думата putana, което в неговата уста шокираше точно колкото петно от доматен сос върху снежнобяла риза. Антонио направи своя избор и се ожени за Кармела, скъса със семейството си и се отказа от безгрижния живот на млад буржоа, който го очакваше. Ожени се за Кармела беден като мишка. Без един грош. Само е името си.

— Какво има? — попита Кармела, за да достави на Антонио удоволствието да й разкаже онова, което напираше на устата му.

Лицето му се озари от признателност и той извика:

— Миуча, имам идея. Мислих за това през целия ден. Всъщност обмислям я отдавна, но днес вече съм сигурен и взех решение. Сетих се, докато си мислех за братята ти…

Лицето на Кармела леко помръкна. Не й харесваше, когато Антонио заговореше за нейните братя. Би предпочела съпругът й по-често да говори за двамата им синове — Елиа и Донато, но той никога не го правеше.

— Какво има? — попита отново тя с едва доловима умора в гласа.

— Трябва да разнообразим дейността си — отвърна Антонио.

Кармела не отговори. Вече знаеше какво щеше да каже мъжът й. Не в подробности, разбира се, но предусещаше, че отново щеше да иде реч за една от онези негови идеи, които тя не споделяше и това я натъжаваше и ядосваше. Омъжила се беше за човек, в чиято глава непрекъснато се раждаха вятърничави работи, от които погледът му блесваше, но той се движеше в живота като въжеиграч. Това я огорчаваше. Разваляше й настроението. Ала Антонио беше започнал и нямаше да спре, докато не кажеше всичко.

— Трябва да разнообразим дейността си — повтори той. — Виж братята си. Прави са. Доменико си има бара. Пепе и Фаелучо — риболова. Трябва да помислим и за нещо друго, освен тия проклети цигари.

— Единствено тютюнопродавницата подхожда на семейство Скорта — кратко отвърна Кармела.

Тримата й братя се бяха оженили и ведно е женитбата и тримата бяха започнали нов живот. В един прекрасен юнски ден на 1934 година Доменико си бе взел за жена Мария Фаратела, дъщеря на заможни търговци. Това не бе брак по любов, но донесе на Доменико комфорт, какъвто не бе познавал дотогава. Ето защо той изпитваше към Мария признателност, която наподобяваше любов. С Мария бе защитен от бедността. Семейство Фаратела не живееше в лукс, ала освен многобройните си маслинови насаждения, притежаваха и бар на корсо Гарибалди. След сватбата Доменико поделяше времето си между тютюнопродавницата и бара, като в зависимост от дните работеше там, където имаха повече нужда от него. Рафаеле и Джузепе си бяха взели за жени дъщери на рибари и занаятът и морето обсебваха по-голямата част от времето и силите им. Да, братята й се бяха откъснали от тютюнопродавницата, но животът беше такъв, а Антонио наричаше тази промяна в съдбите им „разнообразяване на дейността“ и това нервираше Кармела. Подобно определение й се струваше невярно и гадно.

 

 

— Тютюнопродавницата е нашият кръст — беше подхванал отново Антонио, докато Кармела мълчеше. — Или ще се превърне в кръст, ако не се опитаме да променим нещо. Ти направи, каквото бе нужно, и се справи по-добре от всички, но сега трябва да мислим да се развиваме. С цигарите печелим пари, само че никога няма да притежаваме онова, което наистина има значение — властта.

— Какво предлагаш?

— Ще се кандидатирам за кмет.

Кармела не можа да сдържи смеха си.

— И кой ще гласува за тебе? Та ти нямаш подкрепата дори на собственото си семейство. Доменико, Фаелучо и Пепе. И толкоз. Можеш да разчиташ на тези три гласа и на нищо повече.

— Знам — каза Антонио, разстроен като дете, ала осъзнаващ истинността на нейната забележка. — Затова трябва да се докажа. Мислих много. Тези неграмотници в Монтепучо не знаят какво е политиката и не могат да преценяват качествата на човека. Трябва да спечеля уважението им. Затова ще замина.

— И къде? — попита Кармела, удивена от подобна решителност във високия млад мъж, който й беше съпруг.

— В Испания — отвърна той. — Дучето има нужда от добри италианци. Готови да жертват младостта си, но да отблъснат червените. Аз ще съм един от тях. А когато се върна, окичен с ордени, тукашните ще съзрат в мене мъжа, който трябва да е кмет, повярвай ми.

За миг Кармела остана безмълвна. Тя изобщо не беше чувала да се говори за войната в Испания. Нито за плановете на Дучето за тази част на света. Ала нещо в нея не й казваше, че мястото на мъжете от рода не е там. Някакво смътно и дълбоко предчувствие. Истинската битка на семейство Скорта се водеше тук. В Монтепучо. А не в Испания. През този ден на 1936 година, както и всеки друг, те се нуждаеха от целия клан точно тук. Дучето и Испания можеха да се обърнат към други мъже. Тя дълго гледа мъжа си и след това просто повтори тихичко:

— Единствено тютюнопродавницата подхожда на семейство Скорта.

Но Антонио не я слушаше. Или по-скоро вече бе взел своето решение и сега очите му блестяха като на дете, размечтало се за далечни земи.

— На Скорта може би — рече той. — Но аз съм Мануцио. А и ти също, откак те взех за жена.

Антонио Мануцио беше решил. Убеден беше, че трябва да замине за Испания. И да се бие на страната на фашистите. Възнамеряваше да усъвършенства политическото си образование и да се хвърли в това ново приключение.

 

 

До късно през нощта обясняваше отново и отново защо идеята му е блестяща и как при завръщането си непременно ще е обгърнат от аурата на герой. Кармела не го слушаше. И докато едрият й млад съпруг не спираше да говори за фашистката слава, тя заспа.