Лоран Годе
Слънцето на семейство Скорта (19)

Скорта се постараха да се сдобият с имота, който желаеха. Купиха помещение на корсо Гарибалди, главната улица. Голяма празна стая, около трийсетина квадрата, на нивото на тротоара. Взеха и мазето под нея, за склад. И останаха без пукнат грош. Вечерта след закупуването на мястото Кармела беше мрачна и мълчалива.

— Какво има? — попита я Доменико.

— Няма с какво да си платим лиценза — отвърна тя.

— Колко трябват? — обади се Джузепе.

— Самият лиценз е евтин, но са нужни доста пари за ухажването на началника на отдела, дето го издава. Да му носим подаръци. Всяка седмица. Докато даде съгласието си. А затова нямаме достатъчно.

Доменико и Джузепе гледаха отчаяно. Пред тях се издигаше ново препятствие, което не бяха предвидили и не знаеха как да преодолеят. Рафаеле погледна тримата, а после тихо рече:

— Пари аз имам. И ви ги давам. Но при едно условие. Не ме питайте откъде са. Нито откога ги имам. Или защо не съм ви казал досега. Имам ги. И това е най-важното.

И той сложи на масата пачка измачкани банкноти. Това бяха парите на отец Бодзони. Рафаеле беше продал часовника. И досега винаги ги беше носил в себе си, без да знае какво да ги прави, без да смее нито да ги хвърли, нито да ги изхарчи. Тримата Скорта се разкрещяха от радост, но дори тогава той не усети никакво облекчение. Безумната сянка на Бодзони продължаваше да се мята пред очите му и стомахът му се свиваше от угризения.

 

 

С парите на Рафаеле започнаха битката за получаване на лиценза. В продължение на шест месеца, на всеки петнайсет дни Доменико напускаше Монтепучо, яхнал магарето, и отиваше в Сан Джокондо. Там имаше канцелария на Monopolio di Stato^[1]. Носеше на началника шунка, caciocavalli^[2] и няколко бутилки limoncello^[3]. Неуморно ходеше дотам и обратно. Всичките пари отиваха за купуването на тези деликатеси. След шест месеца получиха разрешително. Скорта най-сетне притежаваха лиценз. И нищо друго. Нито грош. Само голите стени на празното помещение и една хартийка, която им даваше правото да работят. Не им бяха останали пари, за да купят тютюн. Взеха първите кашони с цигари на кредит. Доменико и Джузепе отидоха да ги донесат от Сан Джокондо. Натовариха ги на гърба на магарето и когато поеха обратно, им се стори, че за първи път в техния живот нещо започваха. Досега само бяха понасяли. Решенията, изборите им бяха налагани. Сега за първи път щяха да се борят за себе си и тази перспектива ги караше да се усмихват доволно.

Наредиха цигарите върху кашоните. Цели купчинки със стекове. Приличаше на свърталище за контрабанда. Нямаше тезгях, нито каса. Само стоката направо на земята. Единственото нещо, от което личеше, че помещението беше официално място за продажба, беше дървената табела, която бяха закачили над вратата и на коя го беше написано Tabaccheria Scorta Mascalzone Rivendita № 1^[4]. Първата тютюнопродавница в Монтепучо беше отворила врати. И тя им принадлежеше. За в бъдеще щяха да се потопят телом и духом в този изнурителен живот, който щеше да съсипва кръстовете им и да ги убива от умора. Живот без сън. Отсега нататък съдбата на Скорта щеше да бъде свързана с тези кашони с цигари, които щяха да товарят на гърба на магарето още преди зората да се е разпукнала, още преди селяните да са поели към нивите, а рибарите да са се прибрали от морето. Целият им живот щеше да е свързан с малките бели пръчици, които мъжете стискаха между пръстите си, а те бавно се смаляваха на вятъра в топлите летни вечери. Живот, изпълнен с пот и цигарен дим. И той започваше точно сега. Късметът да се измъкнат от мизерията, на която баща им ги беше обрекъл, най-сетне им се усмихваше. Tabaccheria Scorta Mascalzone Rivendita № 1.

 

 

Останахме на Елис Айланд девет дни. Чакахме да приготвят кораб за връщане. Девет дни, дон Салваторе, гледахме отдалече страната, която не ни искаше. Девет дни пред портите на рая. Тогава, за първи път, се замислих за момента, когато баща ми се прибра в имението след среднощната си изповед, за мига, когато ме погали по косата. Струваше ми се, че отново някаква ръка ме гали. Същата като тогава. Тази на баща ми. Ръката на прокълнатия вятър, който духа от хълмовете на Пулия. Напомняше ми онази от миналото. Това беше костеливата ръка на несретата, дето, откак свят светува, обрича цели поколения да бъдат голтаци, които да живеят и да умират под слънцето, там, където за маслиновите дървета се грижат повече, отколкото за хората.

 

 

Качихме се на кораба за обратно и качването нямаше нищо общо с това в Неапол, когато палубата се оживяваше от глъч и висок говор. Сега всички заехме местата си мълчаливо и с бавни стъпки, като на осъдените. На борда се качваше утайката на земята. Болните на цяла Европа. Най-най-бедните. Корабът се изпълваше с примирена мъка и тъга. Параход на несретниците, на осъдените, които се завръщаха по родните си места, натежали от срам, че са се провалили. Преводачът не беше излъгал, пътуването беше безплатно. То и без това никой от нас нямаше с какво да си плати билета за връщане. Властите нямаха друг избор, освен сами да се нагърбят с пътуването ни обратно, ако не желаеха голтаците да се трупат на Елис Айланд. Затова пък и дума не можеше да става да се наемат кораби за отделните страни или направления. Параходът с отхвърлените прекосяваше Атлантика и щом стигнеше Европа, започваше да спира последователно в най-големите пристанища, където оставяше човешкия си товар.

 

 

Това пътуване, дон Салваторе, беше безкрайно дълго. На плавателния съд часовете се точеха като в болница, с бавния ритъм на капките в системата. В спалните умираха. Хората агонизираха от болести, от разочарование, от самота. Тези същества, изоставени от всички, трудно намираха причина да живеят, за да се вкопчат в нея. Често се оставяха на смъртта с отнесена и щастлива усмивка, за да сложат край на поредицата изпитания и унижения, в каквато се беше превърнал животът им.

 

 

Странното е, че аз започнах да си възвръщам силите. Температурата ми спадна. Скоро вече ходех от палуба на палуба. Тичешком слизах по стълбите, без усилие изминавах дългите коридори. Бях навсякъде. Ходех от група на група. След няколко дни вече всички ме познаваха, независимо от възрастта им и езика, на който говореха. Запълвах дните си да правя дребни услуги. Кърпех чорапи. Намирах водичка за един възрастен ирландец или купувач за датчанката, която искаше да се раздели с малък сребърен медальон, като в замяна търсеше одеяло. Знаех всички по име или по прякор. Приготвях за ядене на най-възрастните. Наричаха ме „малката“. Включих в дейността и братята си. Обяснявах им какво да правят. В хубавите дни изнасяхме болните на палубата. Раздаваха вода в спалните. Бяхме ту вестоносци, ту търговци, ту санитари или изповедници. И така, лека-полека успяхме да подобрим положението си. Печелехме по някоя и друга монета или привилегия. Откъде идваха средствата? През повечето време от мъртвите. Умираха мнозина. Хората се бяха споразумели, че малкото останало след умрелите отиваше в общността. Иначе нямаше как да стане. В повечето случаи клетниците се връщаха на място, където вече никой не ги чакаше. Оставили бяха близките си в Америка или в земи, към които не възнамеряваха да се отправят отново. Е, как тогава да изпратиш няколкото монети, които криеха в дрипите си, на адрес, на който никога нямаше да пристигнат? Придобивката се разпределяше на борда. Често членовете на екипажа се възползваха първи. И тогава се намесвахме ние. Организирахме се екипажът да научи възможно най-късно и правехме разпределението в мрака, в дъното на трюма. Преговорите бяха дълги. Ако покойникът имаше близки на кораба, всичко отиваше при тях, но в противен случай — а доста често беше точно така — се опитвахме да бъдем справедливи. Понякога ни бяха нужни часове да се споразумеем за наследство от три парчета канап и чифт обувки. Никога не се грижех за болните с мисълта, че скоро ще умрат и за печалбата, която бих могла да изпека. Кълна ви се. Правех го, защото исках да се боря и това беше единственият начин, който бях измислила.

 

 

Полагах специални грижи за един стар поляк, когото много харесвах. Така и не успях да произнеса цялото му име — Корниевски или Корженевски. Виках му Корни. Беше дребен и съсухрен. Трябва да беше около седемдесетте. Тялото постепенно го изоставяше. Още когато тръгвал, го посъветвали да не си опитва късмета. Обяснили му, че е много възрастен. И прекалено слаб. Но той упорствал. Искал да види страната, за която всички говорели. Естествено силите не закъснели да го напуснат. Очите му продължаваха да се смеят, но видимо слабееше. Понякога ми шепнеше на ухото думи, които не разбирах, ала те ме караха да се смея, защото звуците в тях приличаха на всичко друго, само не и на език.

 

 

Корни. Тъкмо той ни спаси от мизерията, разяждаща нашия живот. Спомина се още преди да стигнем Англия. Почина през една нощ, в която не клатушкаше много. Когато почувства, че си отива, ме извика при себе си и ми подаде носна кърпичка, завързана с връвчица. Каза нещо, което не разбрах, после отпусна глава на постелята си, с широко отворени очи, и започна да се моли на латински. Молих се с него, докато смъртта открадна последния му дъх.

В кърпичката имаше осем златни монети и малко сребърно разпятие. Тези пари ни спасиха.

 

 

Скоро след смъртта на стария Корни параходът започна да обикаля пристанищата на Европа. Най-напред акостира в Лондон, после в Хавър, пое към Средиземно море, където спря в Барселона, Марсилия и най-сетне в Неапол. На всяка спирка корабът се разтоварваше от мърлявите си пътници и се пълнеше със стоки. Възползвахме се от престоите, за да завъртим търговийка. Корабът оставаше във всяко пристанище по два-три дни, време, достатъчно да се натоварят стоките, а и екипажът да изтрезнее. Използвах безценните часове, за да купим това-онова. Чай. Тенджери. Тютюн. Избирахме най-типичното за всяка страна, а на следваща спирка го препродавахме. Това беше смешна търговия, сумите — незначителни, но ние старателно трупахме тези миниатюрни съкровища. И пристигнахме в Неапол по-богати, отколкото тръгнахме, което е най-важното, дон Салваторе. И аз се гордея с това. Върнахме се по-богати, отколкото тръгнахме. Открих, че имам дарбата да търгувам. Братята ми направо не можеха да повярват. А малкото съкровище, изтръгнато от мръсотията и умението да се оправяме, ни позволи да не пукнем като добичета сред гъстата тълпа на Неапол, когато се върнахме.