Лоран Годе
Слънцето на семейство Скорта (16)

Предишната вечер двамата мъже се бяха срещнали на една стръмна пътечка. Рафаеле се изкачваше откъм морето, а дон Карло правеше една от самотните си разходки. Да обикаля безлюдните пътеки в околността се беше превърнало в единственото му развлечение. Карантината, в която селото го бе поставило, отпърво го вбеси, но седмиците се нижеха една след друга и го бяха потопили в пълна самота. Умът му взе да се обърква. Започваше да губи почва пред подобна изолация. Да стои в селото беше истинско мъчение. Намираше покой единствено в разходките.

Рафаеле беше този, който бе подел разговора. Сторило му се бе сгодно да използва отдалата се възможност и за последен път да се опита да преговаря.

— Дон Карло — бе подхванал той, — вие ни обидихте. Време е да преразгледате решението си.

— Вие сте банда изроди — бе изкрещял свещеникът в отговор. — Но Бог вижда и Той ще се погрижи да ви накаже.

Гневът се бе надигнал в Рафаеле, ала младежът се бе опитал да се овладее и да продължи:

— Вие ни ненавиждате. Добре. Но онази, която наказвате, няма нищо общо с това. Нямата има право на място в гробищата.

— Тя беше там, преди да я изровите. Получи това, което заслужава, грешницата му с грешница, задето е родила цялата тази банда злосторници.

Кръвта се бе дръпнала от лицето на Рафаеле. Започнало бе да му се струва, че самите скали му заповядват да отвърне на обидата.

— Не заслужавате одеждите, които носите, Бодзони. Чувате ли? Вие сте плъх, скрит под расо. Дайте ми го, дайте ми го, или ще ви заколя.

След това се беше нахвърлил на свещеника като бясно куче. Хванал го беше за яката и с един замах бе разкъсал расото му. Свещеникът бе загубил ума и дума. Пъхтеше безпомощно. А Рафаеле бе продължил здраво да го държи в хватката си. И да крещи като побъркан:

— Гол, дърта мърша такава, гол.

И е все сила бе раздрал докрай одеждите на свещеника, обсипвайки го с удари.

Успокоил се бе едва когато бе успял напълно да разсъблече отец Бодзони. Дон Карло се беше предал. Плакал бе като дете, прикривайки голотиите си с пухкавите си ръце. Редил бе молитви, сякаш се бе озовал срещу орда еретици. Рафаеле пък беше ликувал с цялата жестокост на отмъщението:

— Оттук нататък ще вървите така — гол като червей. Нямате право да носите тези одежди. Ако отново ви видя с тях, ще ви убия, разбрахте ли?

Дон Карло не беше отговорил. Отдалечил се бе, плачейки, и се беше скрил от погледа му. От тази сцена окончателно бе мръднал. Беше се лутал по хълмовете като изгубено дете. Без да обръща внимание на умората и слънцето. Кръстосвал бе много дълго, преди да се строполи без сили върху тази южна земя, която толкова мразеше.

Рафаеле постоя известно време на мястото, където бе нападнал свещеника. Не помръдваше, чакаше гневът му да стихне и да дойде на себе си, та като се върнеше в селото, лицето му да не го издаде. В краката му се валяше разкъсаното расо на свещеника. Гледаше го втренчено. Един слънчев лъч го накара да премигне. На светлината нещо проблесна. Наведе се, без да се замисли, и вдигна златен часовник. Ако си беше тръгнал в този миг, със сигурност щеше с отвращение да захвърли часовника надалече. Но той остана на мястото си. Чувстваше, че не е стигнал до края. Наведе се отново бавно и предпазливо вдигна раздраното расо и претърси джобовете му. Изпразни портфейла на дон Бодзони и го пусна на пътечката, разтворен като оглозган скелет. Стискаше в ръка пачката банкноти и златния часовник, а на лицето му се беше изписало отвратително налудничаво изражение.