Лоран Годе
Слънцето на семейство Скорта (15)

Бяха изминали няколко месеца, когато един ден, към обед, Монтепучо беше обхванат от необичайно вълнение. Носеше се слух, от който лицата посърваха. Всички говореха тихо. Старите жени се кръстеха. Сутринта се беше случило нещо и то не слизаше от устите на хората. Отец Бодзони беше мъртъв. Това обаче не беше най-страшното. Умрял беше по странен начин, но приличието не позволяваше да се обяснява точно как. Ала колкото повече денят напредваше, а слънцето напичаше стените на къщите, мълвата взе да се конкретизира. Намерили бяха дон Карло сред хълмовете, на ден път пеша от Монтепучо, гол като червей и е увиснал като на вол език. Как беше възможно? Какво беше тръгнал да дири дон Карло в планината, сам и толкова далече от енорията си? Мъжете и жените си задаваха отново и отново тези въпроси, скупчени на групички, и пиеха неделното си кафе. Имаше обаче нещо още по-изумително. Към единайсет часа научиха, че тялото на отец Бодзони било изгорено от слънчевия пек. Цялото, дори лицето, макар че, когато открили трупа му, тялото лежало по очи. Очевидно беше, че е бил гол, преди да умре. Явно беше вървял така с часове на слънцето, докато кожата му беше станала на мехури и краката му се бяха разкървавили, а след това беше умрял от изтощение и обезводняване. Мистерията обаче си оставаше неразгадана. Защо беше тръгнал сам по чукарите, в най-горещото време на деня? Този въпрос щеше да подхранва разговорите в Монтепучо години наред. Но във въпросния ден, за да се опрат поне временно на нещо сигурно, решиха, че явно самотата го беше довела до лудост и че навярно сутринта, в пристъп на умопомрачение, е решил независимо как да напусне селото, което толкова ненавиждаше. Слънцето му беше видяло сметката. Гротескната смърт, непристойната голота на Божия човек още повече засили убеждението на селяните, че дон Карло нищо не беше струвал.

Когато Рафаеле научи новината, пребледня. Накара да му я повторят и не можа да си тръгне от площада, където разговорите се въртяха до безкрай все около това, както вятърът из уличките. Искаше да научи повече, да узнае подробности, да се увери, че беше истина. Изглеждаше разстроен от вестта и това учуди онези, които го познаваха. Той беше Скорта. Трябваше да се радва на тази кончина. Рафаеле дълго се мота, без да може да събере сили да си тръгне от терасите на кафенетата. И когато най-сетне беше принуден да приеме очевидното, когато се убеди, че отчето наистина беше мъртъв, плю на земята и прошепна: „Този подлец намери начин да ме погуби.“