Лоран Годе
Слънцето на семейство Скорта (11)

Влязоха в Монтепучо по мръкнало. Корсо Гарибалди се простираше пред тях такова, каквото го бяха оставили преди десет месеца. Празно. Вятърът нахлуваше по главната улица и свиреше над главите на котките, които офейкваха, изпружвайки гръб. Нямаше жива душа. Селото спеше и чаткането от копитата на магарето отекваше със звука на самотата.

Доменико, Джузепе и Кармела вървяха напред със стиснати зъби. Нямаха сили да се погледнат. Душа нямаха да си проговорят. Сърдеха се на себе си, задето се бяха оставили глупавата надежда да ги завладее — лампите… какви ти загубени лампи?… — и сега мълчаливо стискаха юмруци.

 

 

Минаха край дюкяна, който при тръгването им беше галантерията на Луиджи Дзакалония. Явно нещо се беше случило: табелата се валяше долу, стъклата бяха изпочупени. Тук вече нито нещо се продаваше, нито се купуваше. Стана им неприятно. Не че преди му бяха редовни клиенти, но всяка промяна в Монтепучо им се струваше лош знак. Искаха да заварят всичко, както си беше. И времето нищо да не е засегнало, докато ги е нямало. Щом Луиджи Дзакалония не държеше вече галантерията, един Бог знае какви неприятни изненади ги очакваха.

Когато навлязоха още малко по корсото, забелязаха силуета на човек, долепен до стената, заспал там, на течението. Първо си помислиха, че е пияница, но когато стигнаха на няколко крачки от него, Джузепе започна да вика: „Рафаеле. Това е Рафаеле.“ От гласа му момчето се сепна. Изправи се с един скок. Децата Скорта крещяха от радост. Очите на Рафаеле искряха от щастие, но той не преставаше да се ругае сам. Не можеше да си прости, че така глупаво беше пропуснал пристигането на приятелите си. Беше се подготвял за този момент, обещавал си беше да будува цяла нощ, ако трябва, но после полека-лека силите го бяха напуснали и се беше предал на съня.

— Вие сте тук — редеше той със сълзи на очи, — Мими, Пепе, тук сте. Приятели, дайте да ви погледна. Миуча! А аз да заспя. Такова говедо съм. Исках да ви видя как се задавате в далечината.

Целуваха се, докосваха се, тупаха се по гърбовете. Поне едно нещо в Монтепучо не се беше променило — Рафаеле си беше тук. Младежът не знаеше към кого по-напред да се обърне. Дори не забеляза магарето и багажа, който то носеше. Защото веднага бе поразен от красотата на Кармела и това още повече засили вълнението и пелтеченето му.

 

 

Най-сетне Рафаеле успя да произнесе членоразделно няколко думи. Помоли приятелите си да се съгласят да отидат у тях. Беше късно. Селото спеше. Срещата между Скорта и Монтепучо спокойно можеше да почака до сутринта. Скорта приеха поканата му и трябваше да се борят, та приятелят им да не метне на гръб всички чанти и куфари, които зърнеше. Сега живееше в малка, ниска къща близо до пристанището. Мизерно варосано жилище, издълбано в скалата. Рафаеле беше приготвил изненада. Откак беше научил за предстоящото завръщане на тримата Скорта, се беше захванал за работа и не беше спирал. Купил беше големи бели самуни. Направил беше сос с месо. Сварил беше макарони. Защото искаше да посрещне приятелите си с хубаво угощение.

Когато се настаниха около малката дървена маса и Рафаеле донесе голямата чиния с домашно приготвени orecchiette^[1], залети обилно с гъст доматен сос, Джузепе се разплака. Защото преоткриваше вкусовете на родното си село. И стария си приятел. Не му трябваше нищо повече. Дори всичките лампи по корсо Гарибалди не биха го зарадвали толкова, колкото чинията, пълна с димящи orecchiette, която се готвеше да омете.

Хранеха се. Отхапваха от дебелите филии бял хляб, които Рафаеле беше натрил с домати, зехтин и сол. Оставяха напоените със сос макарони да се топят в устите им. Ядяха и не забелязваха, че Рафаеле ги гледаше тъжно. След известно време Кармела усети мълчанието му.

— Какво има, Рафаеле? — попита тя.

Младежът се усмихна. Не искаше да говори, преди приятелите му да са се нахранили. Това, което имаше да им каже, можеше да почака още малко. Искаше да ги види, че са свършили. Джузепе да се наслади на храната докрай. Да му остави време с удоволствие да оближе чинията си.

— Рафаеле? — настоя Кармела.

— Е, казвайте сега, как беше в Ню Йорк?

Задал бе въпроса с фалшив ентусиазъм. Опитваше се да спечели време. Но не можеше да заблуди Кармела.

— Карай направо, Рафаеле. Казвай, каквото имаш да казваш.

Двамата братя вдигнаха глави от чиниите си. Тонът на сестра им ги беше предупредил, че щеше да се случи нещо неочаквано. Всички впериха очи в Рафаеле. Лицето му беше побеляло.

— Това, което трябва да ви кажа — прошепна той, но не можа да продължи. Тримата Скорта не помръдваха. — Майка ви… Нямата… — събра накрая сили — … вече два месеца как се спомина.

Сведе глава. Скорта замълчаха. Чакаха. Рафаеле разбра, че трябва да им каже и останалото. Трябваше да им разкаже всичко. Вдигна глава и жалният му глас изпълни стаята с тъга.

Нямата имала малария. През първите седмици след заминаването на децата й тя се държала, но силите бързо я напускали. Опитвала се да печели време. Надявала се да издържи, докато се върнат. Или поне до деня, когато ще получи новини от тях, ала не успяла и след една страшна криза напуснала този свят.

— Дон Джорджо погреба ли я достойно? — попита Доменико.

Въпросът му дълго време остана без отговор. Рафаеле се измъчваше. От това, което имаше да каже, му се свиваше стомахът. Но трябваше да изпие горчивата чаша до дъно и нищо да не крие.

— Дон Джорджо умря много преди нея. Спомина се като старец, с усмивка на лицето и ръце, кръстосани на гърдите.

— Как беше погребана майка ни? — попита Кармела, която усещаше, че щом Рафаеле не беше отговорил на въпроса, то зад мълчанието му се криеше ново бедствие.

— Нищо не можах да направя — прошепна младежът. — Закъснях. Бях излязъл в морето. За цели два дни. Когато се прибрах, вече я бяха погребали. Новият свещеник се беше погрижил. Сложили я бяха в общия гроб. Нищо не можах да направя.

Сега лицата на тримата Скорта се бяха вкаменили от ярост. Челюстите им бяха стиснати. Очите страшни. Думата „общ гроб“ плющеше в мозъците им като шамар.

— Как се казва новият свещеник? — попита Доменико.

— Дон Карло Бодзони — отвърна Рафаеле.

— Ще го намерим утре — рече Доменико и по гласа му всички разбраха, че вече знаеше точно какво ще го попита, но че не искаше да говори за това тази вечер.

Легнаха си, без да довършат вечерята. Никой от тях не можеше да каже нищо повече. Трябваше да замълчат и да се оставят мъката на осиротелите да ги обгърне.