Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le soleil des Scorta, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 6гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Silverkata(2020)

Издание:

Автор: Лоран Годе

Заглавие: Слънцето на семейство Скорта

Преводач: Валентина Бояджиева

Година на превод: 2006 (не е указана)

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: Рива

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: френска (не е указано)

Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново

Редактор: Елена Константинова

Коректор: Донка Дончева

ISBN: 978-954-320-053-5; 954-320-053-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12105

История

  1. —Добавяне

III
Завръщането на бедняците

— Чакайте! — изкрещя Джузепе. — Чакайте!

Доменико и Кармела се спряха, обърнаха се и се загледаха в брат си, който подскачаше на един крак няколко метра по-назад.

— Какво става? — попита Доменико.

— Имам камъче в обувката.

Беше седнал край пътя и започваше да развързва връзките си, сетне добави:

— Убива ме поне от два часа.

— Два часа? — удиви се Доменико.

— Да — потвърди Джузепе.

— Не можа ли да потърпиш още малко? Почти стигнахме.

— Да не искаш да се върна, куцайки?

С нетърпящ възражение тон Доменико изстреля едно „Ма va fan’culo!“[1] и с това предизвика бурния смях на сестра си.

Спряха и дълбоко в себе си бяха щастливи от отдалата им се възможност да си поемат дъх и да погледат остатъка от пътя, който трябваше да извървят. Благославяха камъчето, което убиваше Джузепе, защото беше поводът, който бяха чакали. Джузепе се беше събул бавно, сякаш да се наслади изцяло на мига. Главното беше друго. Монтепучо вече се простираше под тях. Гледаха родното си село с алчен взор, в който се прокрадваше боязън. Този тъй интимен страх беше страхът на завръщащите се емигранти. Старият непобедим страх, че докато ги е нямало, всичко е потънало. Че улиците вече не са такива, каквито ги бяха оставили. Че онези, които бяха познавали, са изчезнали или, още по-лошо, щяха да ги посрещнат с отвратени физиономии и гадни погледи, казващи: „Я, това пак вие ли сте?“ Тъкмо този страх споделяха край пътя, а камъчето в обувката на Джузепе беше сякаш пратено от Провидението. Защото всеки от тях искаше да има време да обхване с поглед селото, да си поеме дъх и да се прекръсти, преди да започнат да се спускат.

 

 

Едва година се беше изтърколила, откакто бяха заминали, но те бяха остарели. Лицата им бяха станали груби. Погледите им бяха придобили сурова сила. Беше изминал цял един живот: живот, пълен с отчаяние, справяне и неочаквани радости.

Доменико, когото всички наричаха „Мими върви на майната си“, защото нямаше изречение, което да не завършваше с тази заръка, която той произнасяше провлачено, сякаш не беше ругатня, а нов препинателен знак, та Доменико беше станал мъж. Лесно можеха да му се дадат десет години над осемнайсетте, на колкото всъщност беше. Лицето му бе грубо и лишено от красота, а погледът — пронизващ, като че ли предопределен да преценява тежестта на събеседника. Беше як и с едри ръце, но цялата си сила влагаше в това да каже възможно най-бързо на човека, с когото си имаше работа: „На този може ли да му се има вяра? От това могат ли да се изкарат някакви пари?“ Двата въпроса вече не се формулираха в ума му, те бяха станали част от кръвта му.

Джузепе беше запазил детинските си черти. По-малък с две години, въпреки изминалите месеци все още имаше кръгло и румено лице. В групичката той инстинктивно се вдаваше целият да предотвратява конфликтите. Често беше весел и изпълнен с такова доверие в брат си и сестра си, та рядко го обхващаше безнадеждност за утрешния ден. Нарекли го бяха „Peppe pancia piena“[2], защото най-много на света обичаше коремът му да е пълен. Да се наяде до насита, че и отгоре, му беше мания. Обявяваше деня за добър, когато успееха да си осигурят ядене, достойно за това прозвище. При две яденета денят беше изключителен и потапяше Джузепе в добро настроение, което не го напускаше по няколко дни. Колко пъти, от Неапол до Монтепучо се беше усмихвал при спомена за чинията ньоки[3] или макарони, изядени предишната вечер. Тогава започваше да си говори сам, в прахоляка на пътя, да се усмихва като богопомазан, да не усеща умората, намирайки някаква радости и вътрешна сила, която го караше енергично да изкрещи: „Madonna, che pasta!“[4] И лакомо да попита брат си: „Спомняш ли си, Мими?“ Следваше нескончаемо описание на въпросните макарони, на тяхната плътност, вкус, на соса към тях и най-сетне — ново настояване: „Помниш ли, Мими, онзи sugo[5] колко беше червен? Усещаше се месото, което се беше задушавало в него, нали?“ А Мими, уморен от цялата тази лудост, накрая го срязваше: „Я върви на майната си с тези твои макарони.“ Това беше неговият начин да каже, че имат още много да вървят, че го болят краката и че всъщност изобщо не се знаеше кога отново щяха да могат да ядат такива хубави макарони.

Кармела, която братята и нежно наричаха Миуча, все още беше дете. С детско телце и глас. Ала последните месеци я бяха променили повече от братята и. Тя неизменно беше в основата на най-големите премеждия и на най-големите радости, споходили групичката им по време на тяхното странстване. Никога не бяха я упреквали, но тя бе разбрала: виновна беше за всичко. Но и всичко биваше спасявано, в последния момент, пак благодарение на Кармела. Това бе породило у нея чувство за отговорност и интелигентност, неприсъщи за възрастта й. Във всекидневието си беше момиченце, което се смее на шегите на братята си, но нахвърлеше ли се съдбата върху им, Кармела командваше и стискаше зъби. Тъкмо тя държеше поводите на магарето по пътя на връщане. Братята бяха поставили в ръцете и всичко, което притежаваха. Магарето и купчината всевъзможни предмети, които носеха. Виждаха се куфари. Един чайник. Чинии от холандски порцелан. Плетен стол. Цял комплект медни тенджери. Одеяла. Магарето съзнателно носеше товара си. Поотделно, всеки от тези предмети нямаше голяма стойност, но взети заедно, съставляваха върховното постижение на живота им. Пак Кармела държеше кесията, в която бяха сложили скромните спестявания, натрупани по време на пътуването. Момичето бдеше над това съкровище с настървението на бедните.

 

 

— Мислите ли, че ще са запалили уличните лампи?

Гласът на Джузепе разкъса тишината на хълмовете. Три дни по-рано бяха настигнати от конник. След кратко съвещание Скорта му бяха обяснили, че се прибират у дома, в Монтепучо. Ездачът беше обещал да съобщи за завръщането им. За това се беше сетил Джузепе. За запалените лампи по корсо Гарибалди, както правеха в дните, когато емигрантите се връщаха. Да запалят лампите, за да отбележат завръщането на „американците“.

— Разбира се, че няма — отвърна му Доменико и добави, свивайки рамене: — Лампите…

Тишината отново ги обгърна.

Естествено, че нямаше да ги запалят. Не трябваше да се надяват на лампи за Скорта. Джузепе се натъжи за момент. Доменико беше казал всичко с тон, който не допускаше никакво възражение. Но и той си беше мислил за това. Да. Лампите. Само за тях. И цялото село ще е излязло. Малката Кармела също си го представяше. Появяват се на корсо Гарибалди и тя разпознава усмихнатите лица, по които се стичат сълзи. И тримата си мечтаеха. Да, все пак. Лампите. Щеше да е хубаво.

Излезе вятър и отвя аромата от хълмовете. Последният светлик на деня гаснеше полека. И тогава, без да продумат, те като един поеха отново, сякаш привлечени от селото, едновременно нетърпеливи и уплашени.

Бележки

[1] „Върви на майната си!“ (итал.) — Б.а.

[2] „Пепе пълният търбух“ (итал.). — Б.пр.

[3] Вид италиански макарони. — Б.пр.

[4] „Богородице, какви макарони!“ (итал.) — Б.пр.

[5] Сос (итал.). — Б.пр.