Лоран Годе
Слънцето на семейство Скорта (46)

От влагата кожата лепнеше. Нямаше и най-малък повей, да изсуши потта по тялото. Елиа вървеше бавно, та ризата му да не подгизне, и се стараеше да се движи край сенчестите стени. Стигна до голямата бяла порта на гробището и влезе.

В този час, и то в деня на патронния празник, тук нямаше никой. Старите жени бяха идвали много рано да оставят цветя на гробовете на оплакваните си съпрузи. Сега беше празно и тихо.

Той навлезе по алеите, сред белия мрамор, напипан от слънцето. Вървеше бавно, присвиваше очи да прочете имената на покойниците, издълбани в камъка. Всички фамилии от Монтепучо бяха тук. Тавалионе, Бискоти, Еспозито, Де Нитис. Бащи и синове. Братовчеди и лели. Всички. Цели поколения съжителстваха в парка от мрамор.

„Тук имам повече познати, отколкото в селото — рече си Елиа. — Тази сутрин хлапетата бяха прави. Аз съм едно старче. Почти всички мои близки са тук. Сигурно човек така разбира, че възрастта го е застигнала.“

В тази си мисъл откри някаква странна форма на утеха. Когато се замислеше за всички онези, които познаваше и които вече бяха прекрачили в отвъдното, смъртта не го плашеше толкова. Като дете, разтреперано пред пропастта, която трябва да прескочи, но като гледа как другарчетата му скачат и минават от другата страна, се окуражава и само си шепне: „Щом те го правят, и аз мога.“ Елиа си казваше тъкмо това. Щом всички хора тук, които не бяха нито по-смели, нито по-калени от него, бяха умрели, значи и той можеше на свой ред да го направи.

Наближи мястото, където бяха погребани неговите близки. Всеки от вуйчовците му почиваше до жена си. Нямаше гробница, толкова голяма, че да побере всички Скорта. Но те изрично бяха помолили да не са прекалено отдалечени едни от други. Елиа леко отстъпи. Приседна на една пейка. Оттам ги виждаше всичките. Вуйчо Мими върви на майната си. Вуйчо Пепе пълният търбух. Вуйчо Фаелучо. Дълго остана загледан. Под слънцето. Забравил горещината. Без да обръща внимание на потта, която се стичаше по гърба му. Мислеше за вуйчовците си такива, каквито ги беше познавал. Спомняше си историите, които му бяха разказвали. Обичал беше тези трима мъже, с цялото си детско сърце. Много повече от собствения си баща, който често му се бе струвал чужденец, не на място на семейните събирания, неспособен да предаде на синовете си поне частица от себе си, докато тримата вуйчовци не бяха престанали да бдят над него и Донато с щедростта на зрели, поуморени от живота мъже, застанали пред две невинни деца. Така и не успяваше да състави изчерпателен списък на всичко онова, което бе научил от тях. Думи. Жестове. И ценности. Сега си даваше сметка, че той също беше баща и че понякога пораслото му момиче го мъмреше за сложните му схващания, които определяше като архаични. За дадената дума. За гостоприемството. За упоритата ненавист. Да не се говори за пари. Все неща, наследени от вуйчовците му. Той си го знаеше.

Елиа седеше на пейката, оставил мислите и спомените му да се смесят, и се усмихваше, наобиколен от котки, които сякаш бяха изскочили от земята. Дали пък слънчевите лъчи, които биеха право в темето му, не го караха да халюцинира? Или гробовете наистина пускаха обитателите си да излязат за малко? Струваше му се, че погледът му се замъглява и че вижда вуйчовците си на няма и двеста метра. Видя ги. Доменико, Джузепе и Рафаеле, седнали тримата около дървена маса да играят на карти, както обичаха да го правят на главната улица в късния следобед. Стоеше отдалечен и не помръдваше. Виждаше ги много добре. Като че бяха поостарели, но почти незабележимо. Всеки бе запазил тиковете и жестовете си, както и стойката си. Смееха се. Гробището беше тяхно. А по празните алеи отекваше мекото пляскане на картите, хвърляни със замах на дървената маса.

Малко встрани стоеше Кармела. Наблюдаваше играта. Ругаеше онзи от братята си, който не бе играл добре. Защитаваше клетника, когото другите двама подиграваха.

Капка пот падна от веждите на Елиа и той за миг затвори очи. Осъзна, че слънцето припичаше страшно. Стана. И се отдалечи заднишком, без да откъсва очи от своите. Скоро престана да чува разговорите им. Прекръсти се и смирено помоли Господ да бъде милостив, да ги остави да играят карти, докато свят светува.

После се обърна и тръгна.