Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le soleil des Scorta, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 6гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Silverkata(2020)

Издание:

Автор: Лоран Годе

Заглавие: Слънцето на семейство Скорта

Преводач: Валентина Бояджиева

Година на превод: 2006 (не е указана)

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: Рива

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: френска (не е указано)

Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново

Редактор: Елена Константинова

Коректор: Донка Дончева

ISBN: 978-954-320-053-5; 954-320-053-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12105

История

  1. —Добавяне

II
Проклятието на Роко

Имаколата така и не се възстанови от раждането. Сякаш всичките й сили на стара мома бяха погълнати от това усилие на плътта. Раждането се оказа прекалено мащабно събитие за бедното създание, което животът бе привикнал към безметежното спокойствие на всекидневната скука. В дните след освобождаването тялото й се предаде. С просто око се виждаше как се топи. Не ставаше от леглото. Хвърляше уплашени погледи към люлката на кърмачето, с което не знаеше какво да прави. Успя единствено да даде име на новороденото: Роко. И толкоз. Мисълта дали е добра или лоша майка дори не й минаваше през ума. Всичко беше много по-просто: до нея лежеше мъничко същество, махаше с ръчички сред пелените, същество, изтъкано от искания, а тя просто не знаеше как да отговори на този апетит за всичко. Най-лесно беше да умре и тя го стори в един мрачен септемврийски ден.

 

 

Извикаха дон Джорджо и той бдя край тленните останки на старата мома през цялата нощ, както се полагаше. Няколко съседки измиха и облякоха покойницата. Сложиха невръстния Роко в съседната стая и нощта премина в молитви и сънлив унес. Призори, когато четирима млади мъже дойдоха да вдигнат тялото — тя беше толкова слаба, че и двама бяха достатъчни, но дон Джорджо беше настоял, заради приличието, — оплаквачките се приближиха до отец Дзампанели и една от тях го попита:

— Отче, вие ли ще го направите?

Дон Джорджо не разбра.

— Какво да направя? — почуди се той.

— Много добре знаете, отче.

— За какво говорите? — нетърпеливо се сопна свещеникът.

— За умъртвяването на детето. Вие ли ще го направите?

Отчето онемя. Старицата се окуражи от мълчанието му и обясни, че според селото така било най-добре да се направи. Детето било отроче на бандит. Майка му току-що бе умряла. И това било ясен знак, че Всевишният осъжда този противоестествен акт на съвкупление. Най-добре било да се убие малкият, който и без това бил влязъл в живота през грешната врата. Та затуй всички най-естествено си помислили за него, за дон Джорджо. За да е ясно, че не било отмъщение или престъпление. Неговите ръце били неомърсени. Той просто щял да върне на Господ недоносчето, на което мястото му не било на този свят. Старицата изрече всичко това съвършено невинно. Дон Джорджо беше смъртноблед. Гневът го завладя изведнъж. Той хукна към площада и започна да крещи:

— Вие сте сбирщина нечестивци! А това, че подобна мисъл изобщо е могла да се роди в мозъците ви, показва, че сте обсебени от дявола. Синът на Имаколата е Божие творение. Повече от всички вас. Божие творение, чувате ли? И да сте проклети, ако го пипнете дори с пръст! Мислите се за християни, но сте животни. Заслужавате да ви оставя да тънете в простотията си и Бог да ви накаже. Това дете е под моята закрила, чувате ли? И само косъм да падне от главата му, върху ви ще се стовари Божият гняв. Това село вони на мръсотия и безпросветност. Вървете си на нивите. Потете се там като кучета, защото не знаете да правите нищо друго. И се молете на Бог от време на време да ви дава дъжд, макар че и това ви е много.

 

 

Като свърши, дон Джорджо остави жителите на Монтепучо да го гледат като видиотени и отиде да вземе детето. Същия ден го отнесе в Сан Джокондо, най-близкото село, малко по на север по брега. Откак се помнеха, двете села враждуваха. Съперническите банди бяха водили пословични битки. Рибарите редовно се сблъскваха в морето, късаха си мрежите или си крадяха дневния улов. Свещеникът повери детето на семейство рибари и се върна в своята енория. И когато една неделя, на селския площад, един нещастник го попита какво е направил с бебето, той му отвърна:

— Теб пък какво те интересува, сополив дрипльо такъв? Беше готов да го смачкаш, а сега си се разтревожил. Занесох го на онези в Сан Джокондо, че са по стока от вас.

 

 

Цял месец дон Джорджо отказваше да провежда службите. Нямаше нито меси, нито причастия, нито изповядвания. „В деня, когато в това загубено село се появят християни, и аз ще изпълня дълга си“, казваше той.

 

 

Но времето минаваше и гневът на дон Джорджо се уталожваше. Хората от Монтепучо, посрамени като ученици, хванати в беля, всеки ден се стичаха пред портите на църквата. Селото чакаше. С наведена глава. Когато дойде Задушница, свещеникът най-сетне отвори вратите на храма и за първи път от много време камбаните забиха. „Няма да наказвам мъртвите, задето потомците им са кретени“, беше измърморил дон Джорджо. И отслужи литургията.