Лоран Годе
Слънцето на семейство Скорта (26)

Доменико единствен виждаше Елиа през годината на заточеничество. И докато за всички открадването на медальоните на Сан Микеле беше като оглушителна плесница, за Доменико то се оказа възможност да опознае племенника си. Нещо в това деяние му беше симпатично.

В деня, когато се навърши година от ограбването на Сан Микеле, Доменико неочаквано се появи в семейството, подслонило Елиа, поиска да го види и щом момчето се изправи пред него, го хвана за ръка и го отведе да се разходят по хълмовете. Разговорът между вуйчото и племенника следваше ритъма на крачките им. Накрая Доменико се обърна към Елиа, подаде му един плик и каза:

— Ако всичко е наред, Елиа, след месец ще можеш да се върнеш в селото. Мисля, че ще те приемат. Вече никой не говори за твоето престъпление. Духовете са се успокоили. Задава се новият празник на Сант Елиа. Ако искаш, след месец отново можеш да бъдеш сред нас. Но аз съм дошъл да ти предложа нещо друго. Дръж. Вземи този плик. В него има пари. С тях можеш да живееш шест месеца. Вземи го и замини. Където пожелаеш. В Неапол, в Рим. Или в Милано. Ще ти изпратя още повече, когато тези в плика се свършат. Разбери ме правилно, Елиа, аз не те гоня. Просто искам да имаш избор. Може да бъдеш първият Скорта, напуснал тази земя. Единствено ти си способен да го направиш. Кражбата го доказва. Умен и смел си. Изгнанието те е накарало да съзрееш. Нямаш нужда от нищо друго. Не съм казвал нищо на никого. Майка ти не знае. Нито вуйчовците ти. Ако решиш да заминеш, аз ще се нагърбя да им обясня. А сега слушай, Елиа, имаш един месец. Оставям ти плика и искам да си помислиш.

Доменико целуна племенника си по челото и го прегърна. Елиа беше сащисан. Желанията и страховете се бореха в него. Гарата в Милано. Големите градове на север, обвити в дима на заводските комини. Самотният живот на емигранта. Мислите му не успяха да си проправят път през многобройните картини. Вуйчо му го беше нарекъл Скорта. Какво бе искал да каже? Да не би пък просто да беше забравил, че неговото истинско име беше Мануцио?

Месец по-късно, в часа, когато слънчевите лъчи започват да нагряват камъните, на вратата на красивата къща на Доменико се почука. Той отиде да отвори. Пред него стоеше Елиа. Усмихнат. Веднага му подаде плика с парите за пътуването и заяви:

— Оставам тук.

— Знаех си — отвърна вуйчото едва чуто.

— Откъде? — попита заинтригуван Елиа.

— В момента времето е прекалено хубаво — рече Доменико.

И понеже Елиа нищо не разбра, той му направи знак да влезе, даде му да пие и му обясни:

— Времето е много хубаво. От месец слънцето прилича. Невъзможно беше да заминеш. Когато слънцето властва в небето, а на земята камъните се пукат от жега, не може нищо да се направи. Ние обичаме прекалено силно тази земя. Тя не ни дава нищо, по-бедна е от нас самите, ала когато слънцето я сгрее, никой от нас не може да я напусне. Ние сме родени от слънцето, Елиа. И носим топлината му в себе си. Откак телата ни помнят, то все е тук и сгрява кожите ни на бебета. Ние не спираме да го ядем, здраво да отхапваме от него. То е в плодовете, които ядем. В прасковите. В маслините. В портокалите. А ароматът му? То се разлива във вените ни заедно със зехтина, който поглъщаме. То е в нас. Ние сме слънцееди. Знаех, че няма да заминеш. Ако през последните дни беше валяло, може би щеше да го направиш. Но сега е невъзможно.

Елиа слушаше развеселен теорията, която Доменико излагаше донякъде превзето, сякаш за да покаже, че и самият той не вярваше напълно в нея. Беше щастлив. И искаше да говори. Това беше неговият начин да благодари на Елиа, че се беше върнал. Тогава младежът каза:

— Върнах се заради тебе, zio. Не искам да науча за кончината ти по телефона и да плача сам в някоя дупка в Милано. Искам да съм тук. До тебе. И да се уча от тебе.

Доменико слушаше племенника си, а в очите му се събираше тъга. Естествено беше щастлив от избора на Елиа. Нощи наред се беше молил момчето да не реши да се махне, но част от него приемаше завръщането му като капитулация. То му напомняше техния нюйоркски неуспех. Значи никой Скорта никога нямаше да може да се откъсне от тази нещастна земя. Никога никой Скорта нямаше да избяга от слънцето на Пулия. Никога.