Лоран Годе
Слънцето на семейство Скорта (20)

Мръкнало се беше. Кармела смъкна желязната решетка. Не желаеше да я безпокоят повече. „Сигурно ще дойде още някой и друг окъснял клиент, но ако имам късмет, като видят спуснатата решетка, няма да настояват“, помисли си тя. Твърдо беше решила да не отговаря, дори да тропаха или викаха. Имаше работа и не искаше да я безпокоят. Мина зад тезгяха и нервно грабна дървената кутия, дето й служеше за каса. „Тук трябва да е всичко“, рече си тя. Отвори кутията и зарови пръсти в множеството дребни измачкани банкноти, опитвайки се да ги подреди, да ги изглади, да ги преброи. Ровеше в купчината хартийки с трескавостта на бедните. В движенията й прозираше безпокойство. С ужас очакваше присъдата. Дали щяха да бъдат достатъчно? Обикновено броеше парите, когато се прибереше. Без каквато и да било припряност. Предварително знаеше дали денят бе бил добър или не. И не бързаше да види преценката си потвърдена от преброените банкноти. Ала тази вечер беше различно. Да, тази вечер се бе нахвърлила върху парите в полумрака на магазинчето като крадец на плячката си.

„Петдесет хиляди лири“, прошепна най-сетне, когато остави купчинката надиплени банкноти пред себе си. Взе пачката, сложи я в един плик, изсипа останалите в кутията, в която обикновено пренасяше печалбата от деня.

Едва тогава затвори тютюнопродавницата с бързите и нервни движения на затворник.

 

 

Не тръгна към дома си. Зави по виа деи Мартири и забърза. Беше един без десет през нощта. Улиците бяха пусти. Когато стигна до площада пред църквата, със задоволство отбеляза, че беше първа. Не пожела да седне на някоя от пейките. Успя да направи няколко крачки. Към нея идваше мъж. Кармела се почувства като момиченце, застанало срещу вятъра. Той я поздрави учтиво, кимайки с глава. Нервна беше. Не искаше срещата да продължи дълго, защото я беше страх някой да не ги види в този неприличен час и селото да започне да злослови. Извади плика, който беше приготвила, и го подаде на мъжа.

— Това е за вас, дон Кардела. Както се уговорихме.

Мъжът се усмихна и пъхна плика в джоба на ленения си панталон.

— Няма ли да ги преброите? — учудено попита Кармела.

Мъжът отново се усмихна — знак, че не се нуждаеше от подобно застраховане, — сбогува се и изчезна.

Кармела остана на мястото си. На площада пред църквата. Всичко беше продължило само няколко секунди. Сега беше сама. Всичко беше свършило. Срещата, която я бе притеснявала седмици наред с крайния срок, лишавал я от сън не една дълга нощ, бе преминала, без каквото и да е от нощния вятър или от шума откъм улиците да сложи специалния си отпечатък върху този важен момент. Ала тя усещаше, че съдбата й бе поела в нова посока.

 

 

Скорта бяха взели много заеми, за да задвижат тютюнопродавницата. Откак се бяха хвърлили в тази авантюра, не преставаха да затъват в дългове. С финансите се занимаваше Кармела. Без да каже и думичка на братята си, тя се бе завъртяла в порочния кръг на лихварството. По онова време кредиторите в Монтепучо упражняваха занаята си по най-простия начин. Споразумяваха се с клиента за сумата, лихвата и датата за връщане. В уречения ден парите се донасяха. Никакви хартии, никакви договори. Никакъв свидетел. Само дадената дума и вярата в добрата воля и почтеността на партньора. Но да му мисли онзи, който не погасеше дълга си! Междусемейните войни бяха кървави и безконечни.

Дон Кардела беше последният кредитор на Кармела. Беше се обърнала към него преди няколко месеца, за да може да върне парите, които бе взела назаем от съдържателя на кафенето на главната улица. Дон Кардела се бе оказал най-последната й възможност. Измъкнал я бе от затруднението и затова бе получил двойно повече от дадената сума, та и отгоре, но такива бяха правилата и Кармела не можеше да спори.

 

 

Гледаше как силуетът на последния й кредитор изчезва зад ъгъла и се усмихваше. Идеше й да крещи и да танцува. Най-сетне тютюнопродавницата си беше само тяхна, за първи път само за тях си. Опасността от отнемане се отдалечаваше. Вече нямаше ипотеки. Оттук насетне щяха да работят единствено за себе си. И всяка спечелена лира щеше да е лира за семейство Скорта. „Нямаме повече дългове.“ Повтаряше си това изречение, докато усети, че започва да й се завива свят. Сякаш за първи път беше свободна.

Замисли се за братята си. Работили бяха, без да пресмятат труда си. Джузепе и Доменико се бяха заели със зидането. Сковали бяха тезгяха, оправили бяха подовата настилка. Отвътре бяха варосали. И малко по малко, година след година, мястото беше придобило вид и се беше изпълнило с живот. Сякаш вехтото помещение от стари камъни се бе хранило с потта на мъжете, за да разцъфти. Колкото повече работеха, толкова по-хубава ставаше тютюнопродавницата. И мъжете го усещаха. Независимо дали се отнасяше за магазинче, нива или лодка, между мъжа и неговото оръдие на труда съществува някаква скрита връзка, изградена от уважение и омраза. И той я поддържа. Отрупва я с хиляди дребни жестове на внимание, а нощем я ругае и обижда. Защото тя го изхабява. Превива го на две. Краде му неделите и семейния живот, но той за нищо на света не я прекъсва. Същото беше и с тютюнопродавницата и мъжете Скорта. Те я проклинаха и обожаваха едновременно, както се обожава и почита онова, което ви храни, и както се проклина онова, което ви състарява преждевременно.

Кармела мислеше за братята си. Бяха дали времето и съня си. И тя знаеше, че никога не би могла да се освободи от този си дълг. Нито някога да го изплати.

Дори не можеше да сподели радостта си с тях, защото тогава трябваше да им обяснява за заемите, които беше взимала, и за рисковете, които бе поемала, а тя не желаеше да го прави. Но сега й се искаше бързо да се прибере при тях. Утре беше неделя и щеше да ги види всичките. Рафаеле им беше отправил странна покана. Преди седмица бе минал да каже, че кани целия клан — жените, децата, всички — на едно място, наречено Санакоре. Ала не бе разкрил причината за поканата си. Но утре беше неделя и те всички щяха да се съберат там. И тя си обеща, че ще бди над своите по-внимателно от всякога. Ще обърне внимание на всеки поотделно. Ще ги обгърне с обичта си. Всички, от чието време беше откраднала. Братята й. Снахите й. Всички, които бяха дали частица от силите си, та тютюнопродавницата да просъществува.

 

 

Когато стигна до дома си, преди да бутне вратата и да се озове пред мъжа си и двамата си синове, тя влезе в малкото помещение, издълбано в скалата до къщата, което им служеше за обор. Старото магаре стоеше в топлия въздух на стаята без прозорци. Онова същото, което бяха довели от Неапол и от което никога не пожелаха да се освободят. Използваха го да пренасят тютюна от Сан Джокондо до Монтепучо. Старото животно беше неуморимо. То прекрасно се беше нагодило към небето на Пулия и новия си живот. До такава степен, че Скорта го бяха научили да пуши. Храброто добиче обожаваше да го прави, а представлението радваше неимоверно децата от селото и тези от Сан Джокондо, които, щом го зърнеха да се задава, започваха да тичат край него и да крещят: „Е arrivato l’asino flimatore! L’asino fumatore!“^[1] Магарето пушеше наистина. Но не цигари, защото това би било като да дадеш конфитюр на прасетата, а Скорта скъпернически кътаха всяка цигара. Не. По пътя те късаха дълги стръкове изсъхнали треви, навиваха ги на снопче, дебело един пръст, и ги запалваха. Магарето дърпаше от тях, без да спира. Съвършено невъзмутимо. И издишаше дима през ноздрите. Когато снопчето съвсем намалееше и топлината станеше много силна, то изплюваше фаса със замах, което не преставаше да разсмива Скорта. Тъкмо затова бяха кръстили магарето си „Мурати“, магарето пушач на Монтепучо.

Кармела потупа животното по задницата и му прошепна в ухото: „Благодаря, Мурати. Благодаря, caro^[2]. Ти също се поти заради нас“. Магарето кротко се остави на милувките й, сякаш разбираше, че Скорта празнуваха своята свобода и че отсега нататък всекидневната работа вече нямаше да е съпроводена с непосилното бреме на робуването.