Лоран Годе
Слънцето на семейство Скорта (18)

В Монтепучо Скорта се бяха върнали към предишния си бедняшки живот. Живееха наблъскани и четиримата в единствената стая на къщата на Рафаеле. Всеки беше намерил някаква работа и носеше по нещо за ядене — ала нищо повече от това. Рафаеле беше рибар. Нямаше собствена лодка, но сутрин на пристанището все някой го взимаше в своята за деня, срещу част от печалбата или от улова. Доменико и Джузепе цанеха яките си ръце при собствениците на земи. Беряха домати или маслини. Цепеха дърва. По цели дни се превиваха в жегата над земя, която не раждаше нищо. Кармела пък им готвеше, гледаше къщата и понякога бродираше за хората от селото.

Не бяха докоснали онова, което помежду си наричаха „парите от Ню Йорк“. Много дълго смятаха, че трябва да ги използват, за да купят къща. Засега обаче им се налагаше да затягат коланите и търпеливо да чакат, но изпаднеше ли нещо изгодно, щяха да го купят. Имаха средства да вземат нещо прилично, още повече че по онова време камъкът в Монтепучо вървете евтино. Зехтинът беше по-скъп от арпаните камениста земя в околността.

Една вечер обаче Кармела вдигна глава от чинията със супа и каза:

— Трябва да направим друго.

— Какво? — попита Джузепе.

— Трябва да използваме парите от Ню Йорк не за къща, а за нещо друго — обясни тя.

— Глупости — отсече Доменико. — Къде ще живеем?

— Ако купим къща — отвърна Кармела, която часове наред беше размишлявала по въпроса, — вие ще продължите да се трепете като добичета всеки Божи ден само за единия хляб. Няма да можем да постигнем нищо друго. Годините ще си минат в блъскане. Не. Имаме пари, трябва да купим нещо по-добро.

— Като например? — попита Доменико заинтригуван.

— Още не знам. Но ще измисля.

Доводите на Кармела хвърлиха тримата братя в недоумение и объркване. Права беше. В това не се съмняваха. Ще купят къща и после? Ако имаха достатъчно да купят четири къщи, но нямаха. Трябваше да измислят друго.

— Утре е неделя — обади се пак Кармела, — вземете ме с вас. Искам да видя онова, което вие виждате, да правя каквото вие правите по цял ден. Ще гледам и ще измисля.

Мъжете отново не знаеха какво да отговорят. В Монтепучо жените не излизаха или само по точно определени поводи и в точно определени моменти на деня. Рано сутрин на пазар. На служба в църквата, но след смъртта на дон Карло това излизане беше отпаднало. При брането на маслини или по жътва. Както и на празниците на светците покровители. През останалото време си седяха у дома, затворени зад дебелите зидове на къщите, скрити от слънцето и жадните мъжки погледи. Това, което Кармела предлагаше, противоречеше на начина на живот в селото, но след връщането им от Ню Йорк братята Скорта имаха пълно доверие на малката си сестра.

— Добре — съгласи се Доменико.

 

 

На следващия ден Кармела облече най-хубавата си рокля и излезе, съпровождана от тримата си братя. Отбиха се в кафенето и както всяка неделя изпиха по едно силно кафе, от което на човек можеха да му изтръпнат вътрешностите и да получи сърцебиене. После седнаха на една маса на тротоара и играха карти. Кармела се настани до тях. Малко настрана. Изпъната на стола. Гледаше минаващите мъже. Наблюдаваше живота на селото. След това отидоха на гости на няколко приятели рибари. А привечер си направиха обичайната разходка — passeggiata — по корсо Гарибалди, като го извървяха от единия до другия край и обратно, поздравявайки познатите си, с които си разменяха новините от деня. За първи път в живота си Кармела беше прекарала цял ден по улиците на селото, в онзи свят на мъже, които удивено я бяха гледали. Слушала бе коментарите им зад гърба си. Питали се бяха какво прави сред тях. Обсъждали бяха облеклото й. Но тя не им беше обръщала внимание, съсредоточена върху задачата си. Когато най-сетне по мръкнало се прибраха, с облекчение си свали обувките. Краката я боляха. Застанал пред нея, Доменико дълго я наблюдава мълчаливо и накрая попита:

Джузепе и Рафаеле вдигнаха глави и се смълчаха, та да не изпуснат нищо от нейния отговор.

— Цигари — отвърна спокойно тя.

— Цигари ли?

— Да. Трябва да отворим тютюнопродавница в Монтепучо.

Лицето на Доменико грейна. Тютюнопродавница. Ами да! В Монтепучо нямаше. Само бакалинът продаваше по някоя и друга цигара. На пазара също се намираха, но истинска тютюнопродавница в Монтепучо нямаше. Кармела беше наблюдавала цял ден живота на мъжете и единственото общо между рибарите от старото поселище и буржоата от главната улица беше, че и едните, и другите жадно дърпаха от късите цигари. На сянка, с аперитива, на припек, по време на работа — всички пушеха. И от това можеше да се извлече полза. Тютюнопродавница. Право в целта. Винаги щяха да имат клиенти.